In memoriam

Напусна ни Йосип Ости (1945-2021)

Един от най-големите поети на нашето време, станал световноизвестен със стихотворенията си за войната в Сараево

Напусна ни Йосип Ости (1945-2021)

Foto: Andraž Gombač, 2017

 

◊ IN MEMORIAM

Напусна ни Йосип Ости

19 март 1945 - 26 юни 2021

 

Четвъртата страна на триъгълника

Разговор с поета Йосип Ости

Този разговор с големия поет Йосип Ости беше проведен през септември 2009 г. в София и публикуван под заглавието „Освен поети други братя нямам“ в бр. 4/2010 на сп. „Страница“.

Йосип Ости е познат на българския читател с поетичните си книги „Сараевска книга на мъртвите“ (подбор и превод от босненски и словенски Ганчо Савов, изд. Балкани, 2003), „Къща от език. Избрани стихотворения 1990-2005“ (превод от хърватски и словенски Людмила Миндова, изд. Алтера, 2009), „Ябълката на Сезан“ (съставителство и превод от словенски и хърватски Людмила Миндова, изд. Панорама, 2012) и „Нощта на влюбените“ (подбор и превод от словенски Людмила Миндова, издателство за поезия ДА, 2018). Съвсем неотдавна издателство „Панорама“ публикува семейния роман-мозайка на Йосип Ости „Учител по любов“ в превод от хърватски и словенски отново на Миндова.

Междувременно Ости гостува още веднъж в България, на Софийския международен литературен фестивал през 2016 г.

Един от най-големите поети на нашето време, станал световноизвестен със стихотворенията си за войната в Сараево, почина на 26 юни т.г. в Томай, Словения.

Заедно със Силвия Чолева и Людмила Миндова губим скъп приятел и изключителен житейски пример.

Прощавай, Йосипе.

М.Б.

 

Марин Бодаков: Най-напред бих искал да ви благодаря. За мен е изключителна възможност да се срещнем, тъй като познавам Вашите стихотворения първо от „Сараевска книга на мъртвите”, книга, която за мен беше поразително преживяване и бях изключително радостен, когато Силвия Чолева ми каза, че ще се появи цял том с други Ваши произведения.

Сега Вие се връщате от Созопол. Какво за Вас означават читателите, как общувате с публиката, нуждаете ли се от образ на читателя в съзнанието си?

Йосип Ости: Аз иначе съм от онези, които вярват, че най-добре се чете, особено поезията, когато я четеш сам. При това много пъти. И когато, разбира се, си в състояние да достигнеш всички онези нива, които тя носи в себе си. За мен най-добри са многозначните стихотворения с двойно дъно. Впрочем особен чар има и в това и сам да четеш пред други своята, но и да слушаш поезията на други поети. Самият аз принадлежа към поколение поети, което мнозина смятаха за най-талантливо не само в Босна и Херцеговина, но и в цяла бивша Югославия, поколение, което се появи на литературната сцена по времето, когато така наречената естрадна поезия беше в стихията си. И се случваше, макар и млади, да четем не само в пълни зали, но и пред няколко хиляди студенти в студентските квартали. По същото онова време, когато, да кажем, Евтушенко в СССР четеше пред препълнени стадиони. Това не само оправдаваше този вид четене и слушане на поезия, но същевременно засилваше нейния смисъл, въпреки че в подобни случаи на слушателя му прави по-силно впечатление нейният първи, по-благозвучен и непосредствен смислов план, а остават скрити всички онези измерения, които могат да се разкрият – като в херметичната поезия, да речем – единствено при четене. Четенето пренася акцента от личността на поета към стихотворението, което живее свой самостоятелен живот, независим от автора. Затова слушателите си имат едни, а читателите други поетически избраници. Което не е лошо, ако и в единия, и в другия случай става въпрос за истинска поезия. 

Марин Бодаков: В момента Капка Кънева донесе оригиналната къщичка, направена специално за корицата. Книгата се казва „Къща от език”. Всички ние през последните години често повтаряме една легендарна фраза на Витгенщайн: „Границите на моя език са границите на моя свят”. Сещам се за още една легендарна фраза на Хайдегер: „Езикът е домът на битието”. Какво обаче има отвъд Вашата „Къща от език”? На корицата на Капка е пустош.

Йосип Ости: Самият аз по един или друг повод съм цитирал често Хайдегер, възприемайки майчиния език като „дом на битието”, даван на човек по рождение. А когато преди 12 години започнах да пиша на друг език, на словенски, без изобщо да съм предполагал по-рано, че такова нещо може да ми се случи, се убедих, че за поета „дом на битието” е езикът, на който пише. Имам два езика, тоест аз съм двуезичен поет. Имам и две родини. Отечество – Босна и родина – Словения, макар че за мен родината е там, където пиша. Което значи, че човек може да има няколко родини, но майката е една, както е един и родният град, понеже в това, за разлика от бащата, колебания не може да има. Моят роден град е Сараево. А къщата, в която отдавна вече живея, е къща от език. Затова и дадох това заглавие на публикуваната си в България книга – книга, в която всъщност под един покрив с красиво оформени корици са събрани в превод три мои стихосбирки.

Марин Бодаков: Четох за първи път в цялост тази книга на файл във влака между Люксембург и Брюксел. В една много луксозна и стерилна обстановка. И започнах да си мисля, връщайки се в спомените си към „Сараевска книга на мъртвите”, има ли разлика, по която Ви възприема източният читател и западният читател?

Йосип Ости: Роден съм в Сараево и въпреки всичко онова, което досега се е случвало и вероятно ще продължи да се случва там, аз пак бих го избрал за свое родно място. Понеже в него се срещат Изтока и Запада и там имах възможност да се запозная с повече култури – сръбска, хърватска, мюсюлманска, тоест бошнячка, и еврейска. Вярвам, че и новата, и старата литература от босненски автори е интересна както на източния, така и на западния читател тъкмо заради тази своя отвореност едновременно към Изтока и Запада. Заради мултикултурните си особености, заради това чудно преплитане и просмукване на литературни традиции и от Изтока, и от Запада. За едни вероятно е привлекателно например присъствието в нея на ориенталска, а и на източна мистична поезия, което тук е много по-силно и дълбоко изразено, отколкото в литературите от останалите части на бивша Югославия. Да не говорим за оригинални явления като алхамиадо литературата – писана с арабска графика, но на хърватски език. На други от своя страна сигурно са интересни влиянията на модерната европейска литература.

Колкото до Югославия, тя беше много по-отворена към Запада, отколкото останалите средно и източноевропейски държави. В нея се превеждаха и публикуваха много книги, които другаде не можеха да се появят. Аз например в гимназията писах матура за „Процесът” на Кафка по време, когато в Чехословакия той не можеше да бъде публикуван. После, след като завърших филология, следвах философия, а в тези държави тогава нямаше философия, а само марксизъм. Това, както и много други неща, само потвърждава, че тогава бяхме по-добре осведомени в сравнение с хората и от едната, и от другата страна на Желязната завеса. Ако на Запад виждаха по-добре през нея, нямаше да се получи така, че в съставената от австрийците Гаус и Хартингер антология на новата средноевропейска поезия не беше включено нито едно стихотворение от румънски поет, а румънците имат наистина превъзходна поезия.

Военната орисия на Сараево е по-различна от орисията на други народи. Когато например след петнайсетгодишна обсада Троя е била завладяна, ограбена и опожарена, след оттеглянето на спартанците нейните оцелели жители са останали без врагове. Както без врагове са останали и жителите на Ленинград, когато след четиригодишна обсада германците не успяват да завладеят града им. Със Сараево и неговите жители за съжаление след края на войната – ако вярваме, че тя наистина е приключила – случаят не беше такъв. Сараевчани не останаха без врагове. И то най-вече защото част от онези, които живееха в града до началото на войната, заслепени от националистическата идеология в нейното начало го напуснаха, обсадиха, рушаха и обстрелваха с гранати, убивайки своите доскорошни съграждани, но и приятели, а след това се върнаха отново и сега живеят със или по-точно до същите онези, които бяха принудени да живеят четири години често без храна, вода и електричество, при това в непрекъснат страх – и то точно от тях – за живота. За съжаление сред тях имаше и много поети.

А колкото до литературата, с тектоничните политически размествания и промени в Средна Европа и началото на войната в бивша Югославия интересът към средноевропейските писатели-дисиденти изчезна, или по-скоро се пренасочи към югославските и особено босненските автори. Към тях, без значение дали продължаваха да живеят в Босна или не, действително в много по-голяма степен, отколкото по-рано. Така че това може да се смята за един вид печалба от войната. Особено когато става въпрос за произведения с висока художествена стойност, а не за такива, публикувани било от хуманни подбуди, било заради съдържанието, което често биваше грубо комерсиализирано. Това, разбира се, не значи, че мен не ме вълнува етиката в литературата. Даже напротив, понеже за мен велика е онази литература, в която естетичното и етичното са неразделими, както са неразделими формата и съдържанието. Дори бих казал, че за етичното ми възпитание най-много е допринесло четенето на такава литература. А вярвам, че такава пиша и аз самият.

И без да го искам, бях сред първите, които написаха стихосбирка за Сараево. Дотогава изобщо не съм предполагал, че ще напиша и един стих за войната. Това впрочем го казах и на своя приятел, чудесния писател Мирко Ковач, който заради несъгласие с режима на Милошевич в края на 1991 г. напусна Белград и се пресели в Ровин (Хърватия). С него се срещнах в средата на 1992 г. в Любляна, където войната ме завари. Бях съгласен с него, че в такива времена не може да се пише художествена литература, а единствено текстове срещу онези, които разпалваха войната. Само месец по-късно обаче написах „Сараевска книга на мъртвите”. Струва ми се, че тя беше написана в момента, в който избрах нейното заглавие, с което исках да подсетя читателя за Тибетската и Египетската книга на мъртвите. По-късно избягвах да споменавам в заглавията на книгите си Сараево и Босна, тъй като не само мнозина писатели правеха това, за да привлекат по-голямо внимание, но и самите издатели, опитвайки се да превърнат човешката трагедия в Босна и Сараево в печеливша стока.

Благодарение на войната стана ясно, че Босна има добри писатели и добра литература, макар, разбира се, да беше по-добре това да не се доказва по този начин.

Когато през есента на 1992 г. в люблянския театър „Глей” за пръв и последен път – в пълен мрак, на светлината само на една свещ – четох стихове от ръкописа на тази излязла от печат през 1993 г. книга, едва накрая, след като запалиха светлините, видях колко хора се бяха събрали в действителност. Сред присъстващите беше и Ганчо Савов. Тогава той ми каза, което по-късно и написа, че е бил дълбоко развълнуван, потресен. Преводите на някои стихотворения от тази книга публикува най-напред в Литературен вестник, а по-късно и в книга, която поетесата Силвия Чолева вече беше прочела, когато преди няколко години се запознахме на един поетически фестивал в Литва. Тогава тя направи и разговор с мен за списание Лик, но аз все още не можех и да си мечтая, че един ден тя ще стане редактор на българския превод на книгата ми „Къща от език”.

Марин Бодаков: А какво Ви провокира да напишете „Освен поети други братя нямам”?    

Йосип Ости: Тъй като бях едно дете, несъществуващите си истински братя и сестри замених с литературни братя и сестри. А тях можех да си ги избирам, докато с родителите такова нещо не е възможно. Поне не с майката, както вече казах. Тя пък от своя страна беше избрала баща ми. И така кръгът е затворен. Но същевременно и отворен, понеже вярвам, че и аз, подобно на мнозина други писатели, имам много литературни бащи. Защото не е ли в Средна Европа Франц Кафка баща на Бруно Шулц, той от своя страна на Данило Киш…, а те тримата заедно, както и мнозина преди и след тях, са мои бащи.

В споменатото стихотворение не мистифицирам братята на поетите. Не се мъча да ги направя по-добри, отколкото са в действителност, нито пък да ги предпазя от онова, от което не могат да бъдат предпазени, понеже те са най-различни. Като всички хора – и добри, и лоши. Но каквито и да са иначе – алкохолици, престъпници, хомосексуалисти…, те са писатели само когато пишат. За литературата е най-важно дали са добри или слаби като писатели. А най-хубавите страници в световната литература са написани в мигове на просветление, когато писателят, дори онзи, за когото казват, че се въргаля в калта, успее да надскочи сам себе си във всяко едно отношение.

В Сараево е прекарал седем години от живота си големият хърватски поет Тин Уевич, за когото споменавам в едно от стихотворенията си. Той е бил ненадминат алкохолик, антологичен случай. Когато след смъртта му се случело да споменат броя на книгите му и тяхната стойност, онези, с които преди това денонощно пиел, не можели да повярват на ушите си, недоумявайки кога изобщо му е стигало времето за всичко това.

В едно свое стихотворение казвам: „Някои поети пишат така, както живеят, други пък / живеят така, както пишат. Аз съм сред онези, които пишат така, / както живеят и живеят така, както пишат”. И това трябва да се възприема като мое и поетическо, и житейско кредо.

Марин Бодаков: Пак тръгвам от едно Ваше стихотворение. Може ли да се преподава поезия?

Йосип Ости: Не знам може ли да се преподава поезия, нито дали е възможно да се препродава. Можеш да продадеш душата си, в политиката и другаде, на дявола, но в поезията, тоест в литературата – само по начина, показан от Гьоте във „Фауст”. Което пък от своя страна доказва, че няма вълшебна пръчица, с която би могъл да се превърнеш в поет.

А по-важен от този ми се струва въпросът може ли поетът да живее и оцелее от писане на поезия. Малцина успяват в това, но те са изключения, които само потвърждават правилото, че това е невъзможно. Затова на повечето поети, а и белетристи, с изключение на някои автори на романи, превърнали се в световни бестселъри, за да продължат да живеят и пишат в крайна сметка им се налага да се занимават с какво ли не. Самият аз възприемам творчеството като духовна храна и вярвам, че даже да живее бедно, даже да е на самия праг на оцеляването, поетът живее истински богат живот. Духовното богатство за мен е компенсация за мизерията. Макар че и моят случай – като човек, посветил живота си на поезията и живеещ от нея, като духовна храна – не е по-различен, аз не се оплаквам от това положение на нещата, защото това е цената на моя личен житейски избор. Често обаче допълвам: само да не бият.

Людмила Миндова: Сещам се за една знаменита фраза на нашия директор: „Дерзайте, дерзайте! Колкото по-малко ви плащат, толкова по-хубаво си вършите работата!” Да не навлизаме сега по-надълбоко, но въпросът е може ли държавата например да си пише заслуги за произведения, появили се въпреки нея? 

Йосип Ости: Става въпрос за парадокс, който демагозите често извъртат в своя полза. Говорят едно, а вършат друго, дори коренно противоположното. Затова живея по споменатия вече начин от поезията, но нито съветвам, нито пък очаквам от някого подобно нещо. Още по-малко настоявам, защото става въпрос за личен избор. При това всеки от нас си има своя собствена идея за това какво е същностно и достатъчно в живота.

Марин Бодаков: Казвате, че корицата на Капка Ви харесва много и с това, че по някакъв начин напомня надгробните паметници на богомилите в Босна. Миналата година докато бях в Загреб успях да видя тези фантастични надгробни богомилски камъни. Те бяха много красиви, защото на тях имаше изобразени едни каменни фигури, хванати като на хоро. Мъже и жени, много грубо издялани. Изключително красиви, много мощни. Бяхме и в галерията на наивното изкуство и тогава, октомври миналата година, аз веднага се сетих за стихотворения, които съм чел, и представите ми се препотвърдиха от стихотворенията във Вашата книга.

Имам два въпроса. Най-напред: има ли връзка между любовните стихотворения, които сте написал, и фолклорните напеви? Много от тези стихотворения носят бистротата на фолклора. Другият ми въпрос е по отношение на разликата между големината на заглавията, огромните барокови заглавия, и крайно немногословните текстове.

Йосип Ости: Борис А. Новак, изключителен поет и майстор и в най-трудните поетически форми, в една дълга студия за моя поетически билингвизъм прави сравнение между моята някогашна и сегашната ми поезия, между писаната на езика на спомените ми и тази на словенски език, констатирайки, че своеобразната епичност е била заменена от силно изразен лиризъм.

Поетите от моето поколение, а и изобщо в Босна и Херцеговина, се деляха на провинциални и градски. Макар да съм роден в града, връзката ми с народната поезия, характерна преди всичко за поетите на селото, така и никога не е била прекъсвана. А и как иначе, при положение, че в литературата ме въведоха историите на баба ми, мнозина от тях народни. А именно от тях впрочем черпи с пълни шепи в поезията си големият сръбски поет, макар и румънец по произход, Васко Попа, който с модерна поетическа стъпка вдъхна нов живот на славянската митология. Бях и все още съм омагьосан от своеобразния сюрреализъм на нашата народна поетическа традиция. От нея, макар и по-различно и по по-друг начин, е израснал един от най-големите босненско-херцеговски поети – Мак Диздар. Неговите две книги с фолклористични изследвания представляваха преписи на надписи върху „стечци”, богомилските надгробни паметници. А те, със своята сбитост, отговаряха в най-голяма степен на поетическия му хабитус.

Моето отношение към богомилите и техните надгробни паметници е подобно на това на Мирослав Кърлежа. Не знам до каква степен то е научно издържано, но несъмнено е дълбоко поетическо в основата си. При това не на последно място, когато се определям като четвъртата страна на националния босненски триъгълник на сърби, хървати и мюсюлмани, аз нямам предвид единствено словенския произход на баща ми, а и евреите в Босна, и богомилите, които са били по тези земи далеч преди идването на изгонените сефаради от Испания през 1592 г.

По-голямата част от поезията ми, особено любовната, е отклонение от фолклора и литературната традиция. Както впрочем и хаику поезията, която пиша през последните години, свързан с природата по-силно от когато и да било по-рано. Сега преди всичко с Томай – селце в словенски Крас, където е гробът на Сречко Косовел, един от най-големите словенски поети – с моята томайска градина и птиците и цветята в нея…

Марин Бодаков: Да, не ме учудва появата на хаику поезията. Мисля си обаче и нещо друго, понеже и аз самият като поет съм крайно немногословен, колкото и да съм бъбрив в работата си. Имам усещането, че сякаш благодарение на войната поезията стана по-обстоятелствена. Сякаш стихотворенията, свързани с войната, най-малко се интересуват дали са литература или не. Това са изповеди, които са отвъд литература, потресаващи, тъкмо защото въобще не те е еня дали това ще е поезия или не.     

Йосип Ости: Написах „Сараевска книга на мъртвите” не като непосредствен участник във военните събития, а като човек, наблюдаващ случващото се отстрани. За щастие, тъй като ми се размина да държа пушка в ръце, да убивам или бъда убит и понеже по какъвто и да било начин не съм цапал ръцете си с кръв. Съмнявам се, че след това щях да мога да пиша стихове. Особено любовни. И макар че „Сараевска книга на мъртвите” говори за суровостта на войната, за мен самия стихотворенията в нея са изцяло любовни, понеже техен истински автор е именно любовта към родния град и най-скъпите ми същества, споделили злата и тежка участ на останалите оцелели свои съграждани. Мнозина забелязаха, че в тях единичното придобива универсални измерения, което и ме вълнуваше в действителност. За разлика от националното. Макар че в интерес на истината това ме откъсна от всичко, отчасти и от тамошната литература. А три национални антологии, на сръбската, хърватската и мюсюлманската поезия на ХХ век, публикувани непосредствено преди началото на войната, в които впрочем не бяха застъпени мои стихотворения, представени иначе преди това в много антологии, разделиха литературата в Босна и Херцеговина още преди войната съвсем буквално да я е разреже с нож. Разкъсана е и днес.

А колкото до развързания език, моята книга „Соломонов печат” (1995) завършва със стихотворението „Дали останах без език” – последното, написано на езика на спомените си. Та на мен ми е интересен въпросът, по-скоро констатацията ти, че този мой език, особено в словенската поезия, често е развързан дори повече, отколкото обикновено самият аз си го позволявам. И това най-вероятно е така, защото за мен словенският все още е привлекателна новост. За мен всяка дума е по-скъпоценна, отколкото за словенските поети. Благодарение на словенския език аз живея своя нов литературен живот и затова се смятам за млад словенски поет. Впрочем в един момент тази отприщила се лавина на езика ми се стори като река, излизаща от коритото си, и за да я укротя по някакъв начин, реших да започна да пиша стихотворения в класическа хаику форма. През последните години написах доста такива и част от тях вече излязоха в няколко книги. Макар че с тях дисциплинирах езика си, наскоро си позволих отново книга с по-дълги стихотворения – „На кръста на любовта”, която тъкмо беше публикувана на словенски език, а преди това и в мой превод на езика на спомените ми.

Марин Бодаков: А какво впечатление Ви направи Созопол?

Йосип Ости: В Созопол бях за кратко, но си тръгнах оттам с хубави впечатления. Не само заради – по мнението на другите, което беше приятно да се чуе – успешното представяне на книгата ми. Не по-малко впечатляващи за мен бяха чудесните стари дървени къщи и незаличимите следи на гърците в този град. Една такава следа например е самото име на онова, което в Босна наричат бунар, в Словения – водняк, а ето тук – нимфеум. Който пък зад себе си крие легенда за Афродита и трите нимфи в него. Това за мен е поредната причина да се чувствам горд, дори когато някой спомене Балканите по обиден начин. Защото твърде често се забравя, че древна Гърция е истинската люлка на европейската цивилизация и европейската мисъл е израснала тъкмо от нея, от произведенията на Платон и гръцките мислители преди и след него.

Марин Бодаков: Аз иначе почти всяко лято със съпругата и дъщеря си отивам в Балчик. Това място е много интересно. Балчик до 1942 г. е бил част от Румъния. И той е съвършено различен, там не е гръцкото присъствие, а романското присъствие, романска архитектура, много приличаща на архитектурата в Констанца, която пък и тя изцяло се стреми да бъде реплика на Рим.

Йосип Ости: За мен местата, които сега споменаваш, са привлекателни и по други причини. Етимологично интересна например ми е връзката между Томи и Томай, понеже в случая става въпрос и за моето лично отношение към Овидий. С тази разлика, че той не си е избирал Томи, докато аз избрах Томай; че той често е писал стихотворения-писма на императора, докато аз съм писал такива на жена си. Това е едната, при това не малка разлика. Другата е, че Томай е на юг, а Томи на север. Томай е известен със своето чудесно червено вино теран, а през страховито студените зими в Томи виното е замръзвало така, че е трябвало да го консумират на бучки.     

Аз иначе съм в България за първи път след четирийсет и една година. Дори усетих известна носталгия по шейсетте години, когато няколко години подред тичах на Деня на младежта и спорта в рамките на международните атлетически срещи на стадион „Васил Левски” в София. Първите две-три години бях много добър, но и по-късно продължих да идвам, дори когато заради травма вече не бях толкова добър. Сещам се как в спортните вестници изписваха фамилията ми Остич. Тогава имах доста приятели сред вашите спортисти. Сега пък съм за първи път в България като писател, а се надявам и друг път да имам такава възможност. Както се надявам и че няма да дойда в България отново след четирийсет и една година като атлет.

Колкото до „Сараевска книга на мъртвите”, откакто беше публикувана, избягвам да чета на литературни срещи стихотворения от нея. Преди всичко за да не бъде възприето това от някого като употреба, да не кажа злоупотреба с поезията. А иначе тази книга аз я написах, понеже, вярвам, е трябвало да я напиша. Дори посвещенията ми върху нея най-често гласяха: „Книга, която бих искал да не ми се налагаше да пиша”. Разбира се, аз не се отричам от нея, както не се отричам от нито една от своите книги. И вярвам, че няма причини за това.

Капка Кънева: Защо поезията, независимо от формата и езика, е винаги една и тя те сродява с всички други хора, а любовите са винаги две и те те карат непрекъснато да си тръгваш и да се връщаш в себе си, както е в едно Ваше стихотворение?

Йосип Ости: Може би затова, защото имах повече жени, а ми се струва, че цял живот пиша само едно единствено стихотворение.

Иначе пиша и проза.

Макар че в първата ми стихосбирка имаше и няколко стихотворения в проза, никой от онези, които ги бяха прочели, не казаха, че става въпрос за проза. Както и по-късно, когато след петнайсетина години вмъкнах едно от тези стихотворения в проза със заглавието „За хълма и онова зад хълма” в сборник с разкази, никой не каза, че става въпрос за поезия, а напротив – четоха го като проза. Което само значи, че е трудно да се тегли чертата между поезията и прозата. Тук нямам предвид „поетичната проза”, наричана така най-често пейоративно, а онази, в която се преплитат прозата и поезията, прозата, обгърната с духа на поезията. Самият аз нямам окончателен отговор на въпроса как литературоведски може да се дефинира поезията в проза и досега в научната литература не съм открил някакво задоволително решение, макар че съм изчел доста, особено по времето, когато превеждах стиховете в проза на Косовел и писах за тях.

Марин Бодаков: А каква е връзката между работата Ви като поет и работата Ви като преводач? Превеждал ли сте сам себе си?

Йосип Ости: Вече казах, че съм предимно читател. Но дори когато пиша, аз се смятам за преводач, понеже в действителност през цялото време превеждам. Когато ме попитат „Вие, господин Ости, сънувате ли на словенски език?”, с това всъщност повтарят фразата, според която истинският език на човек би трябвало да е онзи, на който мисли и сънува. Рядко ще се случи някой да попита някого дали изобщо мисли. Но шегата настрана. Моят най-чест отговор е: „Не, аз сънувам в картини. Моите сънища са неми филми. Аз само превеждам техните кадри на словенски език, както някога ги превеждах на езика на спомените си”. Оттук впрочем може да се премине към по-сериозна дискусия за езика изобщо. Особено защото аз съм в по-голяма степен визуален, отколкото вербален тип. На младини ми казваха, че съм талантлив художник. Дори учителят ми по рисуване в училище ме убеждаваше да се запиша в художествената гимназия. Подготвяйки се за изпитите, ходех веднъж седмично, в четвъртък, при един наш далечен роднина, скулптор и добър график, на часове по рисуване. След като овладях рисуването на вази, столове и маси, гипсови глави на известни исторически личности, драперии… той ме попита имам ли някакво животно вкъщи. Отговорих, че имам котка и той ми каза следващия път да му донеса нейната рисунка. Щом се върнах вкъщи, сложих котката на стола, взех блок № 5, но още преди да съм хванал молива, тя скочи от стола. Аз пак я сложих на стола, но при цялата ми подготовка пак се повтори същото. И така безброй пъти. Чак докато не се отказах от рисуването. Когато отидох с празен блок и ме попита защо не съм нарисувал котката си, отговорих: „Не искаше да позира”.

Исках само да кажа, че и в поезията си съм преди всичко визуален и ме вълнува най-вече поетическият образ. И когато ме попитат защо след като съм завършил философия не се занимавам с нея, аз предимно отговарям: „Защото ми е по-близко мисленето в образи, отколкото в понятия”. А когато превеждаш тези поетически образи, за мен поне изглежда все едно дали това е поезия или проза.

И макар че като писател би трябвало да съм на едно мнение с онези, които твърдят, че поезията, а и литературата изобщо е непреводима, като преводач и читател, вкусил ценността на поезията на мнозина поети в превод, вярвам, че съществува дух на литературата, надхвърлящ границите на езика. Не на последно място сигурно затова през последните години, което е наистина неочаквана изненада в моя литературен живот, превеждам самия себе си. От словенски на езика на спомените си.

Марин Бодаков: Тук има едно стихотворение, свързано с Рилке и неговите „Писма до младия поет”. Вашите писма до младите поети какво съдържат?

Йосип Ости: Не съм от онези, които дават съвети, но младите поети, а и не само младите и не само поетите, преди всичко съветвам да четат колкото се може повече произведенията на другите писатели, понеже четенето за мен е единствената истинска школа по творческо писане.

Мога да кажа, че мен съдбата ме е осъдила на четене и живот с книгите. Чел съм много още отпреди да тръгна на училище и до днес не съм престанал да чета със същата страст и любов. И не само книги и списания, а и ръкописи. В гимназията бях редактор на училищния вестник. Още в първата година от следването си станах редактор по културата на студентския вестник „Наши дани” (който в годината на студентските протести през 1969 г. беше забранен заради два текста и моето стихотворение „Трето лице множествено число”, или „Третото лице на множеството”). Веднага след дипломирането си станах редактор за югославска и чуждестранна литература в издателство „Веселин Маслеша”, най-голямото в Босна и Херцеговина след сараевското „Свйетлост”. Бил съм междувременно в редакциите на много списания… Искам да кажа, че от млад със свикнал да чета и много ръкописи, опитвайки се да избера най-добрите от тях за публикуване. И днес продължавам да чета чужди ръкописи с огромен интерес, с внимание и дължимото уважение, каквото, без значение дали ни се струва добро или не, всичко написано заслужава. Вярвам даже, че много наистина превъзходни текстове остават незабелязани. Както и много стихотворения, някои от тях вероятно даже по-добри от стихотворенията на така наречените признати и прочути поети. Дори и онези, които като поети са академици. Ценността на текста и контекстът на общественото признание на неговия автор не винаги са в синхрон, така че пътищата на приемане и отхвърляне остават често тайнствени и неразгадаеми. Както остават съмнителни и усилията да се определи кой поет е най-добър. Сякаш не ни е достатъчно, че има много добри.

И да допълня, че на така наречената световна литература аз гледам малко по-различно от Уелек и Уорън в тяхната „Теория на литературата”. За мен световната литература е най-доброто, написано на който и да било език. Ако на някой език говорят и пишат само двама, а единият от тях пише стихотворения, неговото най-добро стихотворение принадлежи на световната литература, тъй като е трудно, ако, разбира се, изобщо е възможно, да се сравняват и оценяват две стихотворения, написани на два различни езика.

Марин Бодаков: А кои съвременни поети Вас Ви интересуват от европейската поезия и световната поезия?

Йосип Ости: Колко е дебел българският телефонен указател? Не се шегувам, понеже наистина има много превъзходни поети и да ги изброиш, без риск да бъдеш несправедлив към онези, които са останали неспоменати, действително е трудно. А аз не искам такова нещо и затова няма да спомена нито едно име, макар че онези, които са чели стихотворенията ми, знаят, че в тях споменавам много имена на поети и поетеси. И то с огромна и нескривана любов.

 

Превод: Людмила Миндова

 

Автор: Марин Бодаков
28.06.2021 г. 15:37
Посетено: 1450
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/24/news/33022-napusna-ni-yosip-osti-1945-2021