Проф. Симеон Хаджикосев се пресели на небето да общува с класиците на западноевропейската литература

◊ IN MEMORIAM

На 29 декември 2020 година почина университетският преподавател, изследовател на западноевропейската и българската литература, писател и полиглот – проф. дн Симеон Хаджикосев (7 март 1941 год. – 29 декември 2020 год.). През 1971 г. защитава успешно кандидатска дисертация на тема „Идейно-естетическо развитие в поезията на Пол Елюар“, а през 1989 г. докторска дисертация на тема „Провансалската лирика и нейното въздействие върху средновековната европейска поезия".

Проф. Хаджикосев е автор на повече от 30 книги, стотици статии, есета, рецензии в литературния и периодичния печат. Сред тях изпъква уникалният академичен труд „Западноевропейска литература“ в 13 тома. Автор е и на автобиографичните книги „Записки на конформиста“ (2005) и „Записки на вътрешния емигрант“ (2006).

През 1978-80 г. е лектор по български език и цивилизация в университета „Жан Мулен“ в Лион, Франция, а през 1994-96 г. – гост професор в Славянския семинар на Университета „Георг-Аугуст“ в Гьотинген, Германия.

В края на миналото столетие поканих проф. Хаджикосев да чете лекции по Западноевропейска литература на студентите от специалност „Български език и история“ в Русенския университет „Ангел Кънчев“. Той любезно ми отказа с мотива, че му трябва време да осъществи започнатия голям проект по написването на историята на западноевропейската литература.

Малко са моите текстовете с критически прочити на творби от западноевропейската литература, в които да не съм го цитирал. В негова памет ще спомена някои от тях:

Симеон Хаджикосев пояснява: „Бокачо се възхищава от този тип ранноренесансов човек – изобретателен, дързък, разкрепостен и независим от религиозните догми, и не се притеснява, че тази освободеност от християнските запрети става причина наред с вълчия егоизъм да избуи отровният бурен на чудовищни престъпления”.

Хаджикосев 2000: Симеон Хаджикосев. Западноевропейска литература V–XVII в. Част първа. Средновековие, Проторенесанс, Ренесанс. София: Ciela, с. 308.

За последните стихове на поемата Шильонският затворник” Симеон Хаджикосев пише: „Финалът  на поемата е малко неочакван за поет от типа на Байрон: героят доживява свободата и изведнъж разбира, че се е сраснал с несправедливата си участ и зловещата тюрма ще му липсва:

Хаджикосев 2005: С. Хаджикосев. Западноевропейска литература. Част трета. София: Сиела, 2005, с. 420-42

В този смисъл се съгласяваме с тезата на Симеон Хаджикосев, който заявява: „Александър Пешев смята, че лицемерието е основополагаща черта в характера на героя още от началото на романа, но мисля, че не е прав. Във Вариер у Жюлиен все още преобладава недоизживяното юношество, което му придава неповторим чар.” Младият кариерист възприема любовната игра, като борба, за „социален реванш” (Симеон Хаджикосев). Доказателство за това са думите му: „Да, аз спечелих едно сражение.”

Хаджикосев 2009: Симеон Хаджикосев. Западноевропейска литература. Големите френски реалисти от XIX век. Част пета. София: Ciela, 2009, с. 99-102.

ДЪЛБОК ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА МУ ПАМЕТ!