In memoriam

Умберто Еко отиде на небето да разгадава знаци

На 84 години почина един от най-големите енциклопедисти и хуманисти на света

След като дълго време тълкува знаците на земята, семиотикът и писателят Умберто Еко се пресели завинаги на небето, за да чете и разгадава тамошните знаци – знаците на вечността. Трудно ще намерим по-прозорливо и философски казани думи за отношението на човека към небето от тези в интервюто от 11 ноември 2009 година във вестник „Дер Шпигел”: „Как човек се чувства, когато гледа небето? Той си мисли, че той не разполага с достатъчно езици, за да опише, което вижда. Въпреки това, хората никога не спират да описват небето, да правят списъци на това, което виждат... Ние имаме лимит... много обезкуражаваща, унизителна граница: смърт. Ето защо ние приемаме всички неща, които нямат ограничения и следователно нямат край. Това е начин за бягство от смъртта. Ние като списъци, защото ние не искаме да умрем”.

Не е необходимо да спорим доколко ученият е повлиял на романиста и дали интуицията на белетриста е помагала на професора по семиотика, защото безспорен факт е, че в неговите романи персонажите са изправени пред съдбовната необходимост да проумеят знаците на битието, а в семиотичните му трудове са въплътени елементи на прозата. Достатъчно е само да споменем имената на задълбочените академични изследвания „Кант и птицечовката” (Kant e l'ornitorinco) (1997) „Мишка или плъх?: Преводът като споразумение” (Mouse or Rat?: Translation as negotiation) (2003), за да усетим метафоричността и играта на думи в тях. В неговите творби, независимо дали са научни или белетристични, ще открием комбинация от енциклопедични познания върху културата на човечеството, сократовска ирония и дяволит поглед върху случващото се в света, мъдро слово и разбира се – постоянно вперен поглед към семиоазиса. Така че ученият семиотик и романистът са сдвоени творци, те непрекъснато спорят със себе си и постоянно се подкрепят.

Ние се прекланяме пред гения Умберто Еко пред всестранността на познанието му и мащабността на творческото му дело. Неговите книги и статии и като обем, и като разнообразие на тематични раздели могат да бъдат схванати като библиотека. Самият той е библиотека. Италия няма друга енциклопедична личност след Данте Алигиери и Леонардо да Винчи. Той притежава лична библиотека с около 50 000 тома и сам създава библиотека. Написаните от него книги представляват дълг списък (любим обект в изследванията му), в различни области на човешкото познание – семиотика, философия, етика, лингвистика, интерпретация, културология, история, белетристика. Не е забравил да пише и за деца – "La bomba e il generale“ (1966), „I tre cosmonauti“ (1966), „Gli gnomi di Gnu“ (1992), „Tre racconti“ (2004), „La storia de „I promessi sposi“ (2010). В същото интервю във вестник „Дер Шпигел Умберто Еко споделя: „Между другото, моите интереси се променят непрекъснато и така правя моята библиотека. Между другото, ако постоянно се променят интересите ви, вашата библиотека ще казва нещо по-различно от вас. Освен това дори и без каталог, аз съм принуден да си спомням за моите книги. Имам коридор за литература, който е дълъг 70 метра. Вървя през него няколко пъти на ден и аз се чувствам много добре, като го правя”.

Несъмнено най-известният, най-знаковият негов роман е „Името на розата” (The Name of the Rose), публикуван през 1980 година. Спорен е обаче фактът дали това е най-добрата негова творба от общо 7-те романа. Самият Умберто Еко се чувства „като в капан” от славата на романа и не обича да говори за него. Книгата „Името на розата” е преведена на 30 езика и са продадени 10 милиона нейни копия в целия свят. Това е оригинална преработка на криминалните разкази за Шерлок Холмс от Артър Конан Дойл, която ни пренася в XIV век в Италия. Критиците откриват в средновековния детективски сюжет съчетаването в творбата елементи от поетиката на един блестящ Артър Хейли и модернистична натруфеност. Другите негови романи са: „Махалото на Фуко” („Il pendolo di Foucault“) (1988), „Островът от предишния ден” („L'isola del giorno prima“) (1994), „Баудолино” („Baudolino“) (2000), „Тайнственият пламък на кралица Лоана” („La misteriosa fiamma della regina Loana“) (2004), „Пражкото гробище” „Il cimitero di Praga“ (2010), „Нулев брой” („Numero zero“) (2015).

От научните му трудове ще споменем дисертационния му труд „Естетическата проблематика на Тома Аквински” („Il  problema estetico in San Tommaso”) (1956), „Трактат по обща семиотика” (Trattato di semiotica generale) (1975), „От дървото до лабиринта: студии върху знака и интерпретацията” („Dall'albero al labirinto: studi storici sul segno e l'interpretazione”) (2007), („Безкраят на списъците: илюстровано есе”) („The Infinity of Lists: An Illustrated Essay”) (2008) „История на легендарните места и земи” (Storia delle terre e dei luoghi leggendari) (2013).

Поклон пред гения и човека библиотека Умберто Еко!

Автор: Никола Бенин
22.02.2016 г. 10:25
Посетено: 886
Етикети: in memoriam, Никола Бенин, Махалото на Фуко, Името на розата, Умберто Еко
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/24/news/22956-umberto-eko-otide-na-nebeto-da-razgadava-znatsi