In Memoriam: Архипелагът Гриша Трифонов

Архипелаг е странно географско понятие, обозначаващо възможността островите да се доближават един до друг. Хората-архипелази в литературата и в живота като цяло са малко. Те умеят да свързват хората чрез думи и присъствие. Един от тях беше поетът Гриша Трифонов, който си замина в края на ноември, малко след 60-годишния си юбилей. Присъствието му обаче е съхранено. След смъртта на подобни хора настъпва оглушителна тишина. След това за тях продължава да говори поезията им.

     И виждам:
     няма самота,
     която да ми е по мярка.

     Гриша Трифонов

Всъщност няма и биография за такъв поет, която да му е по мярка. Той, с цялостното си въздействие, е много повече от едно обобщение на биографичните факти. А фактите около живота на такава личност са много. Гриша Трифонов е автор на десет книги поезия и проза. Основоположник на фестивала „Поетични струни“ в Харманли. Носител е на редица национални литературни награди "Южна пролет", "Георги Братанов", "Изворът на Белоногата", "Златен ланец" и др. Обичан в редица градове – родният му Харманли, Велико Търново (там, заради музиката и стихотворенията си, е митологична фигура сред студентите), Хасково, Шумен, Казанлък, Мадара и др.

     Това ми е последната България.
     Последната.
     Не ми остана шепичка народ
     след всичките велики преселения,
     не ми останаха коне -
     последният
     лежи на хребета
     и рие все по-бавно каменния сняг.
     Това ми е 
     последната България.
     Разселвах се.
              Населвах.
                          Поселявах.

     Гриша Трифонов

Автор и изпълнител на много песни по стихове на популярни български поети. Редактор и кръстник на множество книги на познати и непознати поети. Сред нещата, които го радваха, беше даването на простор за развитието на другите, включително на млади пишещи („млади поети” е твърде несигурна титла). Това искрено го радваше. Защото Гриша Трифонов беше човек и поет от такава величина, че предпочиташе да говори повече за другите, отколкото за себе си.

„Няма кой да го замени“ – в това познаващите го – писатели, музиканти, журналисти, читатели, са единодушни.

Напоследък немалко хора припомнят стихотворението „Въздигащият се в ноември ангел“, имащо почти прорицателска сила заради датата, в която си отиде поетът. При всички случай това е онази почти жреческа сила, притежавана от големите поети. Поради нея ще бъдат препрочитани и другите му стихотворения.

Талантът е по-често явление от характера, казва Атанас Далчев, но при Гриша Трифонов си дават среща голяма поезия и голям човек. Не само е непосилно да се изгради равносметка на творчеството и живота му, но и трудно ще се намерят достойни хора, които да направят това. Освен тъгуващите за него. Затова и написаното няма претенции за обобщение, колкото е спомен на ученика към приятеля и учителя.

Дано наистина аз и другите сме успели да научим нещо от него. Гриша Трифонов умееше и да вярва в хората, така че накрая те самите започват да си вярват. Усмихваше се някак косо, с усмивка, потупвайки човека по рамото. Дано съм засвидетелствала достатъчно колко съм му признателна за оказаното доверие, но ми се струва, че най-добрият начин е аз и другите хора, които той е подкрепял, да живеем достойно, да вярваме и даваме простор на растежа на другите, когато можем. Защото неговото желание сякаш беше да съществуват по-чисти и по-силни хора. Беше казал и в едно интервю, че би си пожелал тези хора да бъдат щастливи.

От Гриша Трифонов лъхаше една колосална ведрост, която прави смъртта му да изглежда невероятна. В съвременната ни литература, която е пропукана от егото на пишещите, фрагментаризирана и свита, той успяваше да говори с всички, да бъде добронамерен. Същевременно открито не понасяше лошата поезия и посредствеността.

„Няма да плачеш!“, ми беше казал заплашително веднъж, на едно литературно събитие, когато бях огорчена от нещо случващо се там. И досега помня тези думи.  Трябва да знаем кое е наистина стойностното, за което да тъгуваме.

Отново, фактите и дори спомените на многобройните му приятели няма да са достатъчни, за да дадат представа за цялостното му влияние върху литературата и пишещите. Благотворното му въздействие върху намиращите се в обкръжението му, в които той вярваше.

Думи за Гриша Трифонов:

"Гриша Трифонов беше най-добрият ми приятел. Поради уравновесеността си той имаше и други най-добри приятели, но поради собственият ми характер, аз нямах други. Всъщност, това не е съвсем вярно, просто никога и никъде не срещнах човек като него. Гриша Трифонов почина тези дни. Независимо от написаното в некролозите, той не си отиде след кратко или продължително боледуване, Гриша напусна този свят след постоянно боледуване. Постоянно боледуване срещу наглостта, организираната посредственост, подлизурството, лошите стихотворения, лошо изпетите бездарни текстове, лошото живеене и напитки. Ако сега бяхме на една маса и ме чуеше да казвам каква празнина в гърдите ми би отворила липсата му, щеше да каже: „Гачев, имах по-високо мнение за теб, какво са тези клишета?” Затова ще го кажа другояче. Чувахме се всяка сутрин и обикновено той, ми разказваше някоя блестяща история, виц или стих. Обикновено до обед разсъждавах на кого друг да ги преразкажа. Ненамерил отговор, му се обаждах следобед и ги разказвах пак на него. Той ме изслушване търпеливо и казваше: „Ето, доближаваш се до мъдростта!”. Не знам дали е истина, но досегашната ми мъдрост ми казва, че няма повече да срещна човек като Гриша Трифонов. Огромен поет, притегателен център, събеседник, чийто „таван” на разсъждения нямаше стигане, благороден бохем с вродено патрицианско излъчване, изтънчен лорд на Словото. Имах щастието да го срещна по пътя си и нямам представа къде е сега, но това положително не е „на по-добро място”, както е прието да се казва в тези случаи. Егоистично се надявам, че му беше по-добре тук. Докато съм жив, приятелю, няма да престана да си говоря мислено с теб. А като се видим, смятай колко ще има за спорене!"

Димитър Гачев, поет

IN MEMORIAM: АРХИПЕЛАГЪТ ГРИША ТРИФОНОВ

Георги Николов

„Неделя. Харманли… Октомври.“

Така започва стихотворението на Гриша Трифонов „А утре?“ от първата му поетична книга „Докато проговори камъкът“… Но е четвъртък. Харманли… Ноември. Погребваме Гриша Трифонов. Точно преди два месеца сме отпразнували 60-годишния му юбилей, а днес го изпращаме от този свят. Но всъщност не се ли отправя той на поредното си пътуване?

„Ако смъртта не е поредното пътуване, 
защо сме се родили сред звездите?“

А Гришата пътуваше много – като истински бард. Но и често се завръщаше в родния Харманли – неговата Итака. На Харманли посвети едни от най-хубавите си стихотворения. Превърна града в Мека на пятата поезия, основавайки още в 1986 г. първия Бард Фест в България. Пишеше, пееше и пътуваше. Покоряваше градове, в които сме и не сме. Беше и хълм, и планина – достъпен и недостижим. Беше и необятен – като архипелаг.

В поезията на Гриша Трифонов има една автометафора, която е и негов автопортрет – стихотворението "Архипелаг". "Така не ми отива да съм остров" – казва поетът. И ако все пак е остров, е част от архипелага, а ако е отделен остров, е колкото Албион. Но е архипелагът, прекосяван от корабите на конквистадорите, отправили се към Нова поетическа земя, откриващи я, завръщащи се от нея със слитъците на куплетите, с тежките накити на метафорите, но без подправки, без никакви подправки...

За книгата му "Югоизточната порта" съм казвал, че стиховете в нея са родени сякаш от някой голям поетически взрив – така както се е създала вселената. И в нея отново е възникнал един архипелаг, но архипелаг от звезди и планети. Гриша Трифонов е назоваващият съзвездията, поетът.

„Ако смъртта не е поредното пътуване, 
защо сме се родили сред звездите?“

Така е, Гриша. Но това ще бъде първото ти пътуване без завръщане.

Сбогом!

Димитрина Кюркчиева

И понеже животът е кратък, а дълга е главната улица, вчера по нея пое още един поет, бард и приятел.

Не просто поет, а един от най-добрите съвременни български поети.

Отиде си Гриша Трифонов.

Основоположник на Бардфестивала „Поетични струни“ в Харманли. Водещ на телевизионното предаване за поети с китари „От трета страна“.

Носител на националните литературни награди „Южна пролет“, „Георги Братанов“, „Изворът на Белоногата“ и „Златен ланец“ (2007).

Автор на шест книги с поезия и проза: „Докато проговори камъкът“ (1987), „Градовете, където не сме“ (1999; 2004), „Съботни мемоари“ (2000), „Есени“ (2001), „По есенните улици на лятото“ (2005), „Jyжне двери“ (2007, на сръбски), „Югоизточната порта“ (2009).

Гриша Трифонов е изпълнител на популярни песни, писал е и песни по стихове на много български поети. Някои негови стихотворения са се превърнали в песни, вдъхновили други бардове („Сиври кая”, музика и изпълнение Красимир Първанов).

Авторският му музикален албум „Главната улица“ (2006) включва и песента „Лятото” по стихове на Иван Вълев, донесла му голямата награда на жури и на публика в конкурса „Бургас и морето“ (2001). „Лятото” се превърна в музикална  визитка  на Гриша Трифонов, в една от най-емблематичните песни в творчеството му.

Сбогом, Гриша.

Ние, оставащите в Лятото, ще те помним.

БНР