In memoriam
Спомен за добрия вълшебник
Напусна ни Валери Петров
Валери Петров с почетния медал „За хората с добри сърца”. Сн.: Димитър Сотиров
Знаех, че това, което се случи днес, е неизбежно. Знаех го още тогава, през ноември 2011, когато имах щастието да се докосна до него отблизо. Но все тайничко се надявах Вълшебникът на словото, Магьосникът на превода и Принцът на добротата да бъде много по-дълго с нас. Уви, това не се получи, не и в степента на моите очаквания...
Запазих спомена от двете си срещи с него по начина, по който това се случва, когато си имал шанса да видиш срещу себе си истински мъдрец и най-вече да го чуеш как говори. Поводът да се срещнем бе почетният медал „За хората с добри сърца”, който пловдивската фондация „Помогни на нуждаещите се” му присъди. Присъствах на връчването на отличието в дома му, на тихата столична улица „Елин Пелин”. Сякаш в този миг го виждам да отваря външната врата, облечен в топъл домашен пуловер и джинси от кадифе и любезно да ни кани в хола на къщата си. Проницателните му добри очи, които познавах от стотици снимки, бяха абсолютно същите - непроменени от годините, с присъщото на най-големите чисто детско любопитство към света. Когато заговори, сякаш бе сам в стаята. И четиримата, които бяхме там, стояхме като омагьосани и го слушахме. Единствено щракането на фотоапарата допълваше думите на мъдреца, които всеки от нас буквално попиваше.
Този час и половина незабравима емоция се опитах да пресъздам в текста по-долу, който излезе по Коледа на 2011 в списание „BWM”. Позволявам си да го споделя отново, защото словото на Валери Петров има едно неотменимо качество – то не остарява. Обратното, придобива все по-богат вкус, който е в състояние да остави безмълвен всеки. Поклон, Маестро!
И в златната, вълшебната есен на земното си битие мъдрецът Валери Петров не е забравен от хората. Тези, на които е посветил цялото си творчество, продължават да му засвидетелстват своето уважение и признателност. Пловдивската фондация „Помогни на нуждаещите се” неотдавна присъди на автора на „Пет приказки”, „В меката есен” и „Копче за сън” и сценарист на игралните филми “На малкия остров” и “Рицар без броня“ вече традиционното си отличие – почетния знак-медал „За хората с добри сърца”. Човекът, вдъхнал „български” живот на думите на Шекспир и Гьоте, на Киплинг и Родари получи медала „за изключителен принос в българската и световната литература и за разкриване характерите на цяла една епоха”.
Скромната церемония по връчването на престижното гражданско отличие се състоя в дома на поета и преводача. Облечен съвсем по домашному и видимо развълнуван, Валери Петров благодари на изпълнителния директор на фондацията Георги Найденов. Малко след като на гърдите му заблестя медалът – символ на доброта и на човешка съпричастност, поетът наруши самоналоженото си от години мълчание в импровизиран разговор.
Макар и скрит зад перденцата на уютното си жилище на тиха софийска улица с дървеса отпред, поетът следи с интерес какво се случва в заобикалящия го свят. Не е спрял да пише, но предпочита да не говори за това „Не ги обичам тези големи думи – творец, творчество”, скромно обяснява той мотивите си. За него функцията на твореца в обществото си има свои закони и се дразни, когато те не се спазват. „В изкуството „ей така” не може. Ако е през пръсти, то бие през пръстите”, категорично заключава Валери Петров, съхранил умението да бъде внимателен и умерено предпазлив събеседник.
Сменил e тракащата пишеща машинка с удобния и безшумен компютър и не е безразличен към новото. Същевременно припомня израз на Ромен Ролан за хората на добрата воля, връща ни и към един от героите на Исак Бабел, който задава въпроса дали не може да се направи един интернационал на добрите хора.
Валери Петров споменава различните пропорции между доброто и злото, които се борят през цялото време у всеки един от нас. „Ту едното надвива, ту другото. Затова и почти всички религии са дуалистични. Все така има черно и бяло, дявол и ангел”, заключава той. Поетът разсъждава и върху усещането на мнозина, че като че ли днес лошото надделява, а нравственото, без да изчезва, е по-незабележимо. Отбелязва, че в наши дни доброто върви почти с представата за слабост, за безсилие пред яростната агресивност на злото. „Но не е вярно, че доброто непременно е свързано с понятието за слабост, за загубен мач”, казва той, припомняйки статия в списание от съветско време, която силно го е впечатлила. В нея авторът, анализирайки събития от пещерната епоха до днес твърди, че в битките с природата, както и между обитателите на различни пещери, са побеждавали онези племена, у които са преобладавали индивидите с нагласа за жертвоготовност. „Мислите на хората вървят като във фронт. Ако ти нещо мислиш, знай че и на оня там, до теб, му се върти нещо подобно в главата”, добавя с усмивка порасналият Валери, съхранил в себе си и нещо от онзи малък Валери от стиховете му. Умело контрира питането какво е нужно, за да се обединят всички добри хора, с обезоръжаващото признание, че знае точно толкова по въпроса, колкото и ние и със същия успех би поискал да разбере нашето мнение за това. „И вие ще бъдете също толкова безсилни да отговорите, колкото съм и аз”, категоричен е той. И споделя как, гледайки назад във времето, отчита много грешки в живота си. „Може би самото това осъзнаване, по сократовски, че знаеш само че нищо не знаеш, вече е някакво знание. Другите дори и това не знаят”, успокоително добавя Валери Петров с топла усмивка...
Знаех, че това, което се случи днес, е неизбежно. Знаех го още тогава, през ноември 2011, когато имах щастието да се докосна до него отблизо. Но все тайничко се надявах Вълшебникът на словото, Магьосникът на превода и Принцът на добротата да бъде много по-дълго с нас. Уви, това не се получи, не и в степента на моите очаквания...
Запазих спомена от двете си срещи с него по начина, по който това се случва, когато си имал шанса да видиш срещу себе си истински мъдрец и най-вече да го чуеш как говори. Поводът да се срещнем бе почетният медал „За хората с добри сърца”, който пловдивската фондация „Помогни на нуждаещите се” му присъди. Присъствах на връчването на отличието в дома му, на тихата столична улица „Елин Пелин”. Сякаш в този миг го виждам да отваря външната врата, облечен в топъл домашен пуловер и джинси от кадифе и любезно да ни кани в хола на къщата си. Проницателните му добри очи, които познавах от стотици снимки, бяха абсолютно същите - непроменени от годините, с присъщото на най-големите чисто детско любопитство към света. Когато заговори, сякаш бе сам в стаята. И четиримата, които бяхме там, стояхме като омагьосани и го слушахме. Единствено щракането на фотоапарата допълваше думите на мъдреца, които всеки от нас буквално попиваше.
Този час и половина незабравима емоция се опитах да пресъздам в текста по-долу, който излезе по Коледа на 2011 в списание „BWM”. Позволявам си да го споделя отново, защото словото на Валери Петров има едно неотменимо качество – то не остарява. Обратното, придобива все по-богат вкус, който е в състояние да остави безмълвен всеки. Поклон, Маестро!
И в златната, вълшебната есен на земното си битие мъдрецът Валери Петров не е забравен от хората. Тези, на които е посветил цялото си творчество, продължават да му засвидетелстват своето уважение и признателност. Пловдивската фондация „Помогни на нуждаещите се” неотдавна присъди на автора на „Пет приказки”, „В меката есен” и „Копче за сън” и сценарист на игралните филми “На малкия остров” и “Рицар без броня“ вече традиционното си отличие – почетния знак-медал „За хората с добри сърца”. Човекът, вдъхнал „български” живот на думите на Шекспир и Гьоте, на Киплинг и Родари получи медала „за изключителен принос в българската и световната литература и за разкриване характерите на цяла една епоха”.
Скромната церемония по връчването на престижното гражданско отличие се състоя в дома на поета и преводача. Облечен съвсем по домашному и видимо развълнуван, Валери Петров благодари на изпълнителния директор на фондацията Георги Найденов. Малко след като на гърдите му заблестя медалът – символ на доброта и на човешка съпричастност, поетът наруши самоналоженото си от години мълчание в импровизиран разговор.
Макар и скрит зад перденцата на уютното си жилище на тиха софийска улица с дървеса отпред, поетът следи с интерес какво се случва в заобикалящия го свят. Не е спрял да пише, но предпочита да не говори за това „Не ги обичам тези големи думи – творец, творчество”, скромно обяснява той мотивите си. За него функцията на твореца в обществото си има свои закони и се дразни, когато те не се спазват. „В изкуството „ей така” не може. Ако е през пръсти, то бие през пръстите”, категорично заключава Валери Петров, съхранил умението да бъде внимателен и умерено предпазлив събеседник.
Сменил e тракащата пишеща машинка с удобния и безшумен компютър и не е безразличен към новото. Същевременно припомня израз на Ромен Ролан за хората на добрата воля, връща ни и към един от героите на Исак Бабел, който задава въпроса дали не може да се направи един интернационал на добрите хора.
Валери Петров споменава различните пропорции между доброто и злото, които се борят през цялото време у всеки един от нас. „Ту едното надвива, ту другото. Затова и почти всички религии са дуалистични. Все така има черно и бяло, дявол и ангел”, заключава той. Поетът разсъждава и върху усещането на мнозина, че като че ли днес лошото надделява, а нравственото, без да изчезва, е по-незабележимо. Отбелязва, че в наши дни доброто върви почти с представата за слабост, за безсилие пред яростната агресивност на злото. „Но не е вярно, че доброто непременно е свързано с понятието за слабост, за загубен мач”, казва той, припомняйки статия в списание от съветско време, която силно го е впечатлила. В нея авторът, анализирайки събития от пещерната епоха до днес твърди, че в битките с природата, както и между обитателите на различни пещери, са побеждавали онези племена, у които са преобладавали индивидите с нагласа за жертвоготовност. „Мислите на хората вървят като във фронт. Ако ти нещо мислиш, знай че и на оня там, до теб, му се върти нещо подобно в главата”, добавя с усмивка порасналият Валери, съхранил в себе си и нещо от онзи малък Валери от стиховете му. Умело контрира питането какво е нужно, за да се обединят всички добри хора, с обезоръжаващото признание, че знае точно толкова по въпроса, колкото и ние и със същия успех би поискал да разбере нашето мнение за това. „И вие ще бъдете също толкова безсилни да отговорите, колкото съм и аз”, категоричен е той. И споделя как, гледайки назад във времето, отчита много грешки в живота си. „Може би самото това осъзнаване, по сократовски, че знаеш само че нищо не знаеш, вече е някакво знание. Другите дори и това не знаят”, успокоително добавя Валери Петров с топла усмивка...
Автор:
Димитър Сотиров
Публикация:
28.08.2014 г. 11:37
Посетено:
2208
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/24/news/19744-spomen-za-dobriya-valshebnik