Иван Андонов - универсалният талант

Отиде си един от последните интелектуалци-аристократи в българското кино

На 29 декември в болница „Токуда” почина от рак големият български актьор, режисьор и художник Иван Андонов. Той си отиде на 77-годишна възраст, вече бе спрял да снима от десет години, въпреки че активно продължаваше да рисува, а филмите му да се гледат със същия интерес, сякаш вчера е била премиерата им.

Иван Андонов се ражда в Пловдив на 3 май 1934 г. Той е внук на прочутия революционер Иван Андонов, чието име с гордост носи. Завършва ВИТИЗ през 1956 г. в класа на проф. Моис Бениеш. Първоначално се утвърждава като надежден актьор в Сливенския (1956-1958), в Младежкия (1958-1960) и Сатиричния театър (1960-1965), а в киното дебютира през 1957 г. при Янко Янков в „Години за любов” като очилатият, но зрителите го харесват заради интелигентния му подход към образите и финия рисунък, с който извайва всеки свой персонаж.

Става известен като Ученика в „На малкия остров” (1958) на Рангел Вълчанов, при когото играе и в „Инспекторът и нощта” (1963) инж. Славов, много емоции предизвиква появата му като инж. Рачев в „Нощта срещу 13-ти” (1961) на Антон Маринович, дуетът му с Невена Коканова като Боян в „Отклонение” (1967) на Гриша Островски и Тодор Стоянов, гастролът му като момчето във „Висша школа” (1970) на Ищван Гал.

Помня и зрелите му изяви като бащата в „Деца играят вън” (1973) на Иванка Гръбчева, особено убедителния прокурор Христакиев в „Иван Кондарев” (1974) на Никола Корабов, съветникът на малолетния латински император Балдуин в „Сватбите на Йоан Асен” (1975) на Вили Цанков и разбира се, Хенри Томас в „Един наивник на средна възраст” (1976) на Милен Гетов.

Любовта му към рисуването го води в анимацията през 1963 г. За кратко се утвърждава като водещ и талантлив режисьор в поредица от алегорични изящни миниатюри, с които печели престижни национални и международни кинонагради – „Стрелбище” (1965), „Птици” (1966), „Есперанца” (1967), „Стари басни” (1969), „Мравка, истинска мравка” (1970), „Мелодрама” (1973).

През 1974 г. се прехвърля уверено в режисурата на игрални филми. Залага на прозата на Вера Мутафчиева – повестта й „Белот на две ръце”, и изпълнява главната роля на Иван Филчев като партньор на Цветана Манева. С дебюта си демонстрира влечение към масовото, зрителско кино, на което вярно служи повече от четвърт век, без да си позволи лукса да слезе до нивото на пошлото и просташко зрелище.

В постановките си набляга на добрата драматургия (дело на пера като Георги Мишев, Кънчо Атанасов, Николай Хайтов, Константин Павлов, Павел Вежинов, Свобода Бъчварова, Александър Томов, Владо Даверов, Марко Стойчев, Виктор Пасков, преди сам да започне да си пише сценариите), на безупречната визия (работи с операторите Емил и Пламен Вагенщайн, Виктор Чичов, Димко Минев и най-вече с Красимир Костов) и на отлично подбраните актьорски екипи. При него коронни роли направиха плеяда български актьори – Цветана Манева в „Трудна любов” (1974), Павел Попандов в „Самодивско хоро” (1976), Велко Кънев в „Светъл пример” (1977), Петър Слабаков в „Покрив” (1978), „Черешова градина” (1979) и „Бяла магия” (1982), Стефан Данаилов в „Дами канят” (1980), Тодор Колев и Невена Коканова в „Опасен чар” (1984), Иван Иванов в „Мечтатели” (1986), Георги Стайков, Христо Шопов, Петър Попйорданов и Георги Русев във "Вчера” (1987), Коста Цонев в „Индиански игри” (1990), Ели Скорчева, Пепа Николова и Илка Зафирова във „Вампири, таласъми...” (1992), Васил Михайлов във „Вълкадин говори с Бога” (1996) и „Най-важните неща” (2001), Христо Мутафчиев и Йоана Буковска в „Дунав мост” (1999)...

Много се натъжавам, като връщам лентата назад и си припомням неповторимите преживявания с неговите филми. Бях на ученическа бригада, когато гледах „Покрив” (1978), който ме порази със суровия си реализъм, показвайки озъбената същност на еснафското ни битие, като войник се преливах от смях на приключенията на автомобилния инструктор Яким Михов в „Дами канят” (1980), безброй пъти следих одисеята на Ястребовски – Тодор Колев в „Опасен чар” (1984) и още помня наизуст легендарната му забележка към Седларов – Георги Русев, маскиран като добросъвестен милиционер – „Лошо, Седларов, лошо! Мирише ми на дългосрочна командировка в Централния софийски затвор...”, студената зима на 1984 г., когато в търновското кино „Искра” се наслаждавах на кримката му „Бронзовият ключ”... Дори на конюнктурния му реверанс към чучулигите-социалисти в България с „Мечтатели” (1986) не съм му се сърдил, защото остана верен на историческата правда и представи автентични образи на прочути наши държавници като Петко Каравелов – Васил Михайлов, Георги Живков – Коста Цонев, Стефан Стамболов – Борис Луканов и Виктория Живкова (Вела Благоева) – Цветана Манева.

Никога няма да забравя предновогодишната нощ на 1987 г., когато в несъществуващия вече градски видеоклуб гледах прехласнат предпремиерно „Вчера”. Излязох от залата като гръмнат, в ушите ми още звучеше химнът на Кирил Маричков – „Клетва”, а аз осъзнах, че и у нас започва киноперестройката.

Смях се на абсурдите в „Адио, Рио” (1989), без да предполагам, че така се разделям с безумията на тоталитаризма и бях сред щастливците на предпремиерата на „Индиански игри” (1990) в кино „Сердика” в октомврийския предиобед на 1990 г.

Как ще забравя София на Луканов, режима на тока, недоимъка, митингите, свалянето на петолъчката от Партийния дом, бдението със свещи на отец Христофор Събев и „Индиански игри” – притчата, жестоката басня на нашето минало и настояще, шедьовърът на Иван Андонов, излязъл прекалено рано, за да бъде оценен адекватно, но останал с баладата по текст на Марко Ганчев, изпълнена с много страст от Вили Кавалджиев, от която все още рецитирам финалния рефрен – „Платете сметката, заради която живяхте незаслужено богато!”

След това бе премиерата на „Вампири, таласъми...” (1992), родоначалникът на демократическия реализъм, чието гледане свързвам с конвулсиите около падането от власт на първото ни демократично правителство на Филип Димитров и срещата със суровия свят на Йовков през Виденовата зима на 1996 г., когато Васил Михайлов ме порази със своята трагично извисена интерпретация на образа на Вълкадин.

Логично след това се роди скандалът около „Дунав мост” (1999), който въпреки всичките си кусури се превърна в култ, възроди интереса към българския сериал и даде на родното кино прекрасната Йоана Буковска като Стела.

Отново в столицата гледах последния му филм – мюзикълът „Най-важните неща” (2001) преди Коледа по сценарий на Камен Донев. Не останах съвсем доволен от поднесения миш-маш, с който ме изненада Андонов (смес от екшън, драма и мюзикъл), но си казах – „Негово право е да опитва и да меси жанровете!”, тайно надявайки се, че ще снима поне още един филм. Уви, такъв не се появи. Иван Андонов продължи да рисува, а впоследствие и да боледува. До идването на тъжната дата 29 декември 2011 г.

Остават ролите му на големия и малкия екран, постановките му (той работи и в тв театър – „Смърт в розово”, 1979, а за радиотеатъра през 1981 г. постави радвалия се на шумен успех криминален радиокомикс по Мирон Иванов „Кажете го на шапката ми!”), които винаги ще се посрещат с интерес от публиката, защото са направени с вкус и уважение към зрителя, както и многобройните му живописни платна.

Остава споменът за делото на Иван Андонов, за универсалния талант и светлата личност, каквито вече у нас почти не останаха и от които се оказва, че ще изпитваме в бъдеще все по-голяма потребност!

Автор:

Борислав Гърдев

Публикация:

02.01.2012 г. 18:07

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

българско кино Борислав Гърдев in memoriam актьор режисьор Иван Андонов

Посетено:

3591

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/24/news/13863-ivan-andonov-universalniyat-talant