В памет на доц. д-р Красимир Кунчев. Сбогуване в/с Тараклия

(11.07.1955-09.09.2011 г.)

С доц. Кунчев се запознахме на международната автогара в Шумен, току преди да пристигне автобуса по линията София-Кишинев. Преди това траекториите ни все някак се разминаваха: той беше в Шумен, а аз и съпруга ми в Лозенец, той беше в Бургас, а аз в София, той в Долни Дъбник – ние в Шумен... Подготвяхме се и се уговаряхме за предстоящия съвместен път основно по телефона, а хорската мълва чертаеше взаимните ни предварителни представи и оформяше нагласите... Разбира се, първата ни среща обогати вече изграденото мнение и ми помогна да видя и да почувствам вътрешната топлина и отзивчивост на един много земен човек, с чувство за хумор и желание за приятелство. През целия път той ни подготвяше за срещата с Тараклия и настояваше да захвърлим официалния тон, като го наричаме простичко “чичо Краси”. Така и не успях да преодолея себе си и да скъся дистанцията, захвърляйки сложното и тромаво титулуване при всеки разговор.

Красимир Кунчев очакваше поредното си идване в Тараклия и се радваше, че може да сподели новата учебна година и кулинарните си умения с нас. Имаше план за поредния брой на местния университетски вестник, потушаваше паниката ни от новата културна и социална среда с предложения за приятни вечери в съпровод на китара, обещаваше помощ при работата с тежката бюрократична машина при получаване на гражданството, беше наш гид из тараклийските потайности. Изпитах чувство на национална гордост и мъничко ревност, когато почувствах любовта на студентите и уважението на колегите към него, спокойствието и лекотата, с които общуваше с тях. Не искам и не мога да забравя телефонните ни разговори, в които се интересуваше как сме и беседваха за изкуство със съпруга ми – художника Станислав Лазаров. Един жизнен и добронамерен човек, ерудит и пътешественик, който умело се вписва във всяка културна и научна среда – това видях в доц. Кунчев за краткото време на нашето познанство.

На 08.09. в присъствието на посланика на Република България и кмета на Тараклийски район тържествено чествахме шейсетгодишния юбилей на д-р Васил Кондов. Доц. Кунчев бързаше да ни представи, да изгради нови мостове на толерантността и духовната съборност. Тогава, на Рождество Богородично, за последен път видях усмивката на един достоен и себеотрицателен българин. Обади ми се към 17.30 да ми каже, че се чувства зле, но ще пътува с нас до Кишинев на следващия ден. Това пътуване обаче завинаги ще си остане недовършено. На другия ден вече нямаше кой да вдигне телефона и да се пошегува със своята болест и безбройни задачи. Въпреки усилията и на университетското ръководство, и на българското посолство в опит да бъде спасен, Красимир Кунчев приключи своя път в Тараклия.

В неделя (на възкресение) студенти и преподаватели си взеха сбогом с един човек и учен, който заслужава да бъде запомнен. Съпроводихме го в последния му път до кръстовището на с. Балабан, там, където се срещат и пресичат значими посоки: към Болград, Кишинев, Комрат и България – навсякъде, откъдето е минал Човека на Словото. Колегите му го нарекоха “възрожденец по дух и човек, който не е загубил детското в себе си” – едно доказателство как литературните и житейските търсения се пресичат в човека, който им се е посветил. Той подари и сърцето, и последното си интервю, и усмивката си на Тараклия, която ще го приюти в гънките на своята памет, където има място за още един радетел на българщината. И като си помисля за онази неслучила се вечер на пиршество за тялото и за духа, идват ми наум думите на вечния Андрич, че ”цялата ни надежда е там, на отвъдния бряг”. Доц. Кунчев вече е там, а ние имаме да свършим още малко работа. Почивай в мир, чичо Краси.

Автор:

Д-р Марина Владева

Публикация:

14.09.2011 г. 16:56

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

Шуменски университет Молдова Тараклия In memoriam

лекторати

последно сбогом

Тараклийски университет

Красимир Кунчев

Посетено:

3641

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/24/news/13137-v-pamet-na-dots-d-r-krasimir-kunchev-sboguvane-v-s-tarakliya