Къде е мястото на българското в “общността на различните култури”?

Казват, че развитието на човешкото общество върви по спирала и историята малко или много се повтаря. Българското общество в настоящия момент много напомня някои моменти от възрожденското: и в двата случая то е заредено с очаквания. В единия случай - на прага на Освобождението от османско робство – това са очаквания, че с помощта на Русия или Великите сили като цяло - България “се възражда” за нов живот. Сега очакванията са насочени към Европейския съюз и отново езикът на институциите си служи с термини като “издигане”, “утвърждаване”, “присъединяване”.

В очакване да се присъединим към обединена Европа, в българското публично пространство се забелязва изграждането на една определена митологизация на името “Европа”. “Европейското”, което отдавна се възприема като знак за марка и качество, започва да се превръща в своеобразна щампа, в епитет за нещо модерно, съвременно, напредничаво. Много често употребата на този епитет звучи безразборно, той се прилага към хора, събития, проблеми, които само с уговорки можем да определяме като европейски, доколкото са свързани с основите на обществото и културата на стара Европа, а призивът “да бъдем европейци” звучи в ефира на различни медии.

Марката “европейско”

На една скорошна конференция в Пловдив например беше наречен не другояче, а “европейски град”, а по повод смъртта на писателя Ивайло Петров в пресата многократно прозвуча определението “европеец” – определение, което не казва нищо съществено и характерно точно за творчеството на този български автор, но е показателно за това как един епитет се превръща в марка за престижност.

Разбира се, подобна митологизация не е от вчера. На Балканите Европа има своите желани и, съответно, отблъскващи образи още от епохата на Възраждането. Ако фигури като Байрон усилват привързаностите, то такива като Дизраели засилват представите за Европа – тиранката – момент, който можем да видим отразен в стихотворения на Вазов например, а увлечението по европейските моди, кривото разбиране и подражание осмиват такива български творци като Петко Славейков и Добри Войников.

“Европа” не е равна на “Европейски съюз”

Когато говорим за маркиращите функции на епитета “европейски”, то очевидно се налага разликата между Европейски съюз и Европа, дадености, които не се припокриват – момент, който невинаги се осъзнава в публичното говорене. Ако България се стреми да намери своя път към Европейския съюз, то мястото й в Европа отдавна е факт – за това говори хилядолетната българска история. И в този смисъл стремежът за презастраховане, за определяне на някоя личност, факт, събитие като европейски често говори за липсата на достатъчно самочувствие – усещане, формулирано като че ли най-добре от Алеко: “Европейци сме ний, ама все не сме до там!”.

Този страх, ”да не би да не сме достатъчно европейци”, е свързан и с начина, по който се осмисля понякога общуването с Европа в публичното говорене. “Влизането” в Европа се вижда като съвкупност от директиви, които трябва да бъдат изпълнени, от глави, които трябва да бъдат затворени, от ценности, които трябва да бъдат усвоени, докато самите предписания на Съюза имат повече характер на препоръки и посоки на развитие, които подлежат на дискусия. Много от ценностите, подлагани на дебати в самия Европейски съюз, се приемат понякога безрезервно от българското публично пространство, като неподлежащи на съмнение истини, безрезервност, която едва ли е здравословна за което и да е гражданско общество.

Свидетелство за будното гражданско чувство на българина са дебатите в множеството електронни форуми към различни вестници – момент, който доказва, че тази безкритичност на прочита е валидна за малка част от обществените нагласи.

Историята показва, че когато една ценност се превърне в престижна щампа, тя много лесно може да бъде използвана и манипулирана. През 1918 година например един албански учен - професор Пашко, в писмо до президента Уилсън говори за привързаността на Албания към европейския морал и християнските ценности – имайки предвид страна с над 70 процента мюсюлманско население. Всичко това показва колко лесно се усвоява политическия жаргон, езиковите модели на престижност, препоръчването “ние сме като вас”.

Но какво всъщност се влага в понятието “европейци” и “европейска идентичност” в България? Тук се сблъскваме с две основни посоки на осмисляне. Едната вижда европейската идентичност като надграждаща се върху националната и в някакъв смисъл даже заменяща я, а понятието нация все повече се “размива” в усещането за общия европейски дом. Другата посока възприема новата идентичност не като надграждаща се над националната, а като нещо различно - една обща споделимост на определена конвенция - момент, несъмнено по-близък по дух до идеята за “общността на различните култури”.

Какво ще ни даде Европа?

С влизането ни в ЕС българският език ще стане един от официалните езици на съюза, а България ще бъде първата държава, която ще въведе кирилицата – факт, който не може да не събужда националната гордост на всеки българин. Дали обаче това означава по-голям престиж, “издигане” на българската култура и наука? Това е въпрос на национално достойнство и задача на всеки от нас, българите. Защото национално самочувствие не се гради с лепването на един или друг етикет, то е нещо, което е заложено в културата, историята, науката, традициите и характерологията на народа ни. То зависи от самочувствието за значимост на всеки един от нас. А българите имаме основание да се гордеем с онова, което сме дали на света.

Как ще се отрази приемането ни в Евросъюза върху българската икономика е въпрос, на който специалистите дават различни отговори, повечето положителни в дългосрочен план. Но дали европейският “етикет” ще ни направи по-значими? В отговор ми се иска да цитирам думите на проф. Богдан Богданов по повод конференция, свързана с тържествата по подписването на договора за присъединяване: “Европа всъщност е само един коефициент пред скобата на моята идентичност. И колкото по-сложна и разнообразна е тази моя идентичност, толкова повече ще ме издигне този коефициент. Обратното не е сигурно.”