Гледна точка

От сбогуването до посрещането – една крачка

Книгата – усещане за дълго чакана среща

От сбогуването до посрещането – една крачка
Мехмед Коджамустафов, писател, журналист, издател на сп. "Алеф", автор на книгата "Сбогуване по никое време", неотдавна спечелил първа награда в Третия празник на терлика, организиран от Младежки център "Кръг" и Европейската къща по изкуствата в с. Дъждовница, Кърджалийско


Често съм се питала защо етническите турци в нас не искат да овладеят добре българския език. Естествено, има и доста изключения от това правило, както е във всичко друго. Дори сега, когато стана ясно, че това ги лишава от цялостното присъединяване към същността на българската култура, отново има съпротива и доброволно лишаване от някои преимущества. И така питанията ми се увеличаваха с всеки следващ ден. Докато не прочетох книгата “Сбогуване по никое време” на Мехмед Коджамустафа. Ролята на нейна първооснова изиграва дневникът, който си е водил авторът по време на т.нар. Голяма екскурзия през 1989 г.

Разсъждавах, докато я четях, и за поводите, и за времената на сбогуванията в нашия живот. Сигурно щяха да се намерят толкова много обяснения, колкото са и хората, които ги търсят. И все пак, трябваше да има и нещо, което е общо, което тече като тънка червена нишка сред различните мнения.

Разбираме добре, че животът е абсурден, непредсказуем, често извън всяка логика. Че всяко време хем е подходящо за сбогуване, било то с мечта или химера, хем не е. Зависи от гледната точка на оценяващия този момент. Но когато нещо, като това да говориш на родния си език, ти е било забранявано дълго време, впоследствие няма как да не се превърне в сладкия забранен плод от градината на Едем. Толкова сладък, че дори и когато отмине забраната, той продължава да изкушава със своята сладост.     

Ето какво правят идеологиите. Сами се възпроизвеждат и сами се сриват. Затова всяка теза един ден прераства в своята антитеза. Може би, пак с Божие допускане, за да има движение на идеи и учения. Нищо, че това движение често струва доста скъпо. Вероятно, защото застоят би бил по-болезнен и рушителен от всяка една болка.

Пък и как ние, българи и турци, толкова дълго съжителствали заедно с нещо недоизречено между нас, щяхме да свалим маските и да се погледнем право в очите. И да си кажем: ”Хасане, Иване, между нас не може да има някой, ако не му позволим. Ние сме от едно тесто, от една кръв, една земя ни е родила. Ето в “казана” на Щатите “врат” толкова много народности, без да вгорчават, а само да облагородяват общия “продукт”. Нима ние не искаме същото и не милеем за това, което ще завещаем на децата си?

Та щом като родното е като чист и бистър извор, както казва Мехмед, може ли то да се търси на друго място, в друго време? Та щом като дори карачалиите, бодливите храсти, които са един вид пазачи на родните чукари и които още помнят босоногите ни убождания, са ни мили, къде другаде ще намерим точно такива? Нали точно сега и тук дишаме въздуха на случвалото се някога – и хубаво, и лошо.А утре ще бъдем трева, а тя нищо не помни.

Колко хубаво би било времената за сбогувания вече да могат да преминат във времена за срещи. И тогава всяко време ще бъде добро. А никоето време ще отиде в историята, където му е мястото. Ако успеем да го пречистим от наносите и задръстванията на човешката несъвършеност, Хасане, Иване!
Автор: Лияна Фероли
18.12.2009 г. 13:16
Посетено: 1624
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/9110-ot-sboguvaneto-do-posreshtaneto-edna-krachka