Гледна точка

Писатели и пазар

Приспособяването да бъде действено

Отговорът на въпроса: приспособил ли се е българският писател към пазарната икономика, е част от отговора на въпроса дали българският народ се е приспособил към нея. В такъв случай той би трябвало да е по-скоро отрицателен.

Друг е въпросът дали по начало българският писател се приспособява към действителността. И за какво приспособяване иде реч? Нали е лошо да си приспособленец, фурнаджийска лопата, мекотело, нагаждач?

Дали ще погледнем на проблема от нравствена гледна точка, или от икономическа, или от етическа? Сигурно бихме получили доста различни, но и верни отговори.

Затова мога да кажа убедено, че – доколкото писателите са обикновени хора извън творческата им различност спрямо себе си и останалите, - мнозина от нас просто не са в час. (Макар че някои са прекалено в час с определени моди, тенденции и форми на присламчване, но не за такива става дума.) За първите обаче реалността е като филм с лош сценарий, бездарни актьори и омразен режисьор, като често дори не знаят кой е той (или мислят, че е той, без да виждат конците); с други думи, боли ги, но не знаят кой ги бие.

Аз се опитвам да си отговоря с помощта на исторически и политически аргументи. Пазарна икономика е прозаичното име на либералната демокрация. Това, че някои се постараха тя да стане мръсно словосъчетание, не е аргумент срещу нея. Това, че често е неприложима спрямо продуктите на изкуството, също не е аргумент срещу нея. Това, че притежава и отрицателни характеристики, също не е аргумент срещу нея.

Защото тя е жива и динамична реалност и се състои от ежедневните усилия на всички. Даром нищо не дава (освен за онези, които са свикнали да вземат наготово; те наистина са се приспособили в лошия смисъл на думата), не се поддава на емоции и пристрастия, оценява на принципа на търсенето и предлагането.

Спомням си признанието на
Йордан Йовков пред проф. Спиридон Казанджиев, че би било хубаво, ако държавата се погрижи за българския писател, като му подсигури някъде синекурна длъжност, за да може хем да получава заслужено възнаграждение, без да бъде трън в очите на обществото, хем да има свободно време за творчество. И в онази буржоазна държава в определен момент такива възможности е имало – мнозина наши големи творци са били библиотекари към ведомствени библиотеки, музейни уредници, секретари в училища. Но колко са били тогава писателите? В сравнение с днес – файтон хора. Въпреки това не за всички е имало такава „екстри”, както е добре известно. Ако приложим подобна практика днес (за някои тя може да съществува в някаква форма), доста синекури ще са нужни и голямо брожение ще настане сред писателското войнство кой заслужава и кой не…

Същевременно мнозина си даваме сметка, че от литературен труд не може да се издържа никой, дори да успее да напише творба, която да се радва на пазарен успех. (В този буквален смисъл няма писател - с едно-две изключения може би, - който да се е приспособил към пазарната икономика…)

Така че човек (пък бил той и талантлив поет) във всички случаи трябва да умее и нещо друго, освен да си гледа пъпа, да въздиша, да ругае лошата държава, американците, времето, предателите, враговете, демокрацията, пазарната икономика и т.н. Писателят трябва да бъде действащо лице, да бъде писател на действието, да участва в процесите. И в този смисъл също има достатъчно приспособили се (в добрия смисъл на думата). Малко ли от нашего брата се изхранват с журналистика, или пък упражняват професии, твърде далечни от някогашните уютни редакции с големи литературни отдели?

Ако трябва да бъдем честни към себе си и си припомним риториката от близкото минало, ето го момента писателят „да бъде по-близо до живота, по-близо до народа”; „където народът, там и ние”; „кога, ако не сега, кой, ако не ние” и други такива. Защото хората, дето им викахме обикновени, отдавна го правят, колкото и да им е трудно да се приспособят след тежкото наследство от някогашното безгрижно живуркане, когато се търсеше работа за хора, а не хора за работа, когато се казваше „Учи, за да не работиш!” или „Кога има спешна работа, легам да спим…”, когато имаше по-първи и по-равни.

Ето че сега има възможност да се пише смело, да се пише за всичко, да не се работи по поръчка, да не се дири нагоре-надолу „положителният герой на епохата”, да се преосмислят понятия като свобода, народ, човек, за да се „изпълнят с ново, демократично съдържание”. Тази ирония не е неуместна; тя само показва, че нещата никога няма да се променят, ако ние не се променяме и не променяме тях. Макар че те се променят и без нас. Затова е по-добре да се участва в градежа, вместо да се гледа отстрани и да се търсят кусури.

Защото (и това не се отнася само за животинския свят) има два вида еволюция: пасивна и активна. Пасивната е да се приспособяваме към условията, без да ги променяме. А активната - да се приспособяваме, като ги променяме. Кой както и с каквото може, желателно – към по-добро. Нали искаме да тържествуват демократичните ценности, доброто, красивото, хуманното, естетичното, художественото, истинното, стойностното, правдивото?

И може би трябва да започнем от себе си.

Автор: Славимир Генчев
08.10.2009 г. 18:21
Посетено: 1676
Етикети: Писатели
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/8584-pisateli-i-pazar