Опит за портрет на кандидат за кмет

През последните години на всички ни омръзнаха (а и доста си изпатихме впрочем от такива персони) политици, които разбират само и единствено от политика, като при това твърде често – погрешно.

Политиката обаче не е само изкуство (най-общо) или изкуство на компромиса (в частност), нито само експертност или тясна специализация.

Днес полезен на хората и обществото, на държавата или общината може да бъде човек, който съчетава политическите си възгледи с експертни познания, който има теоретическа подготовка, но и практически познания и опит. Не само знания, а и познания, не само терминология, но и реални действия.

Да си представим политик, чиято специалност е „земна”, т.е. практическа, свързана с конкретни, материални неща. И освен това да е създал или построил – не само метафорично, но и чисто практически – някакъв реален предмет или обект.

Да си представим политик, който не се е задоволил с това, а се е „заровил” да изучава разни сложни, наглед отвлечени науки, които обаче дават задълбочени (по)знания за обществото, хората, човека, историята, човечеството, човешките взаимоотношения във всичките им обществени и политически разновидности, като - освен че е постигнал в съответните специалности отличен успех и магистърска и докторска степен – е произвел и оригинални и приносни научни публикации в добре изучените и опознати от него области, науки, сфери.

Съвсем естествено ще бъде този (или такъв) човек да не стои (само)изолиран като кабинетен учèн от обществените и социалните процеси и проблеми, от времето и хората. „Шило в торба не стои” – кога за хубаво, кога за лошо.

Нашият човек обаче е активен, и то за добро – неговите качества (професионални и човешки) го извеждат, изтласкват, издигат; и той се включва като човек на действието в процесите на развитието, заема редица политически, обществени, научни, преподавателски, държавни и други позиции, където реализира натрупаните си познания и умения и дава своя принос, който бива оценен (не винаги адекватно, но това е както човешко, така и типично българско явление) от своите съвременници – колеги, приятели, познати, съпартийци, доброжелатели, неприятели, българи, чужденци и всякакви други категории лица; това е естествено за всяка широко скроена и мащабна личност.

На всичко отгоре е нормален гражданин, семеен, с деца.

Питате се как такъв човек намира време за всичко – веднъж, за да го постигне, и втори път, за да го продължи?

Отговорът е много прост: който го може, го може!

И ако такъв човек се заеме с политика и намери достатъчно подкрепа (защото той привърженици има), със сигурност ще стигне достатъчно далече, за да създаде, построи и направи още повече добрини за другите, за обществото, общината или държавата.

Такъв човек трудно може да бъде открит и издигнат от партия, а дори и да бъде припознат от някоя, зад това неизбежно ще стоят някакви партийни интереси и сметки. Не че не би се радвал на такава подкрепа – тя също ще е необходима, особено ако е безкористна.

Такъв човек може да бъде издигнат от гражданското общество, което – колкото и да умуваме дали го има и в каква степен на наша почва – вече е факт. И от самото него зависи дали ще се съобразяват с неговото съществуване.

Макар че в някаква степен партийното начало взе да отстъпва място на гражданското в политиката, преломът още не е постигнат. Можем да се опитаме до го осъществим сега, за да направим заявката.