Гледна точка
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
"Братство" – агонията на динозавъра
Кризата в “Братство” е отражение на кризата на политическия статус на българското малцинство в Сърбия
Бавно стихва агонията на издателство “Братство”.
За зло или за добро, тази доскоро знакова институция на българското малцинство в Западните покрайнини си отива, означавайки края на една епоха, която по своите последици може да се сравнява само с мащабно природно бедствие.
След време, историците ще се произнесат за ролята на “Братство” в престъплението, което сръбската националсоциалистическа идеология направи срещу малцинството. Престъпление, в което българите, последните версайски заточеници в бивша Югославия, бяха лишени от родния си език, от националната си и културна идентичност, от националните си и граждански права и свободи, от териториалната си цялост, от природните си ресурси, от възможността за нормално стопанско и политическо развитие и най-страшното – от четири пети от населението си.
Комунизмът беше престъпление срещу човечеството. Великосръбският проект беше престъпление срещу балканските народи, включително и срещу сръбския. А “Братство”, през всичките тия години, беше официален орган на сръбската националсоциалистическа политика срещу българското малцинство. Пропастта на тази политика доведе до пропастта и на обществения ангажимент на “Братство”.
Преди да настъпи кризата в издателството, бе настъпила криза в малцинствената журналистика, научната мисъл, художественото творчество на български език и най-страшното – криза на идентичността на българското малцинство. “Братство” остана не само без национална, но и без социална почва, върху която да може да вирее.
Известният сръбски писател, държавник и политик, “бащата на нацията” Добрица Чосич, в края на жизнения си и творчески път в книгата “Време на змиите” покрусено и искрено прави равносметката си:
“Опитах се да изпиша човешката съдба на сръбската земя в този век; много важни събития не описах и не записах. Гасне моята литературна роля. Потъва и остава извън човешкия интерес и внимание и моето литературно дело. Можах ли, имах ли таланта да го направя по-дълговечно? Не вярвам. И аз принадлежа към света, който отиде в пропастта на Историята. И книгите, които писах, за да бъдат новите сръбски романи, сега не са нови сръбски романи. Причини да ги четат имат главно историците на литературата. Идеите, които някога събуждаха и формираха съзнанието на цели поколения, може да се каже и на целия сръбски народ, сега са мъртви идеи. Никого не задвижват и не възбуждат”.
Ето това, едно към едно, е равносметката и на петдесетгодишната история на “Братство”. Само че никой от 19-те щатни служители на издателството (и поне още толкова външни сътрудници) нямаха доблестта и куража да поемат отговорността и публично, честно и откровено да признаят вината си пред читателите, пред малцинството, пред историята. Защото пред равнодушния поглед на “Братство” се стопи българското малцинство, а новите поколения българи вече не искат (сега вече съвсем сериозно!) децата им да учат на български език. Кой тогава да чете милозвучните статийки в “Братство”, “Другарче” и “Мост”? Техните списуватели просто не можаха да осъзнаят, че ценностите на модерното общество (които, за съжаление, трябваше да дойдат у нас със самолетите на “НАТО-солдатеската”) са не само национален интерес на малцинството, но и национален интерес на демократична Сърбия. И че тръгвайки по този път, Сърбия трябва да изостави довчерашните си полтрони, които бяха платени да кукуригат наляво и надясно колко ни е добре и колко още по-добре ще ни бъде, ако сляпо следваме официалната държавна политика.
Само покаянието е пътят към спасението.
Въпреки всичко, животът продължава. Българите в Западните покрайнини и след края на сръбския националсоциализъм имат нужда, може би повече от всякога, от издателство, което в новите условия да отразява събитията, стремежите и идеалите, да се бори за нов статут и по-нормални условия за живот и работа в настъпващото демократично, гражданско общество и за новите, проверени европейски ценности. Само критическото преосмисляне на концепцията на издателството в контекста на положението на малцинството в политическата система на Сърбия е път към неговото (и на малцинството) спасение.
За съжаление, на последните страници на “Братство” нямаше нищо освен патетични затихващи вопли на ония, които, вижте каква несправедливост, ще останат не без работа, защото те никога и не са работили, а без двойните си заплати и привилегии, и без самочувствието, че наистина са духовната есенция на малцинството. За съдбата на малцинството – нито дума. За принципите на съвременното демократично гражданско общество и пазарната икономика – още по-малко. За собствената си отговорност – нищо.
Още по-лошо, изправени пред пропастта си, те не се свенят да искат защита от ония, на които десетилетия наред им промиваха мозъците, и от ония, които само до преди няколко години ги набелязваха за държавни врагове и после, за големи пари, ги преследваха цял живот. Още повече, те ги канят на борба срещу правителството, което, виждате ли, иска да ни закрие “Братство”, нарушавайки по този начин Конституцията и “постигнатите” ни права? Какъв абсурд?! Ами ако правата наистина са “постигнати”, тогава какъв им е проблемът?
Как не могат да разберат, че именно тази Конституция, която определя Сърбия като държава на сръбския народ и на “останалите”, е причина за нашата трагедия? Как не могат да разберат, че кризата в “Братство” е резултат от унизителното положение на малцинството в политическата система на Сърбия? И как, с какви аргументи, ще защитаваме позициите на едно издателство, в което 19 щатни служители правят едно вестниче от 12 странички и тираж от 2000 екземпляра? И които, благодарение на тази своя издателска “продукция” получаваха поне двойно, а “най-заслужилите” и тройно по-големи заплати от средната републиканска заплата и още куп други привилегии, наследени от времето на комунизма? С тия ли факти ще се борим за “интернационализиране” на проблемите с нарушаването на “правата на малцинството?” Всеки нормален европейски гражданин, който знае за какво плаща данъци, би ни направил на луди. Защото да харчиш парите на данъкоплатците за някакво декларативно “малцинствено право на информиране на майчин език”, изпразнено от всякакво реално съдържание, само и само за да поддържаш пред света една политическа илюзия, че ние имаме всички права, гарантирани с международните конвенции за защита на малцинствата, че “дори и повече от тях”, е минало свършено време.
Изминаха 9 години от 5 октомври 2000. Това бе достатъчно дълъг период да се премисли и направи едно ефективно издателство от творчески и свободни личности, които да ориентират малцинството в новите условия и да го поведат в борба за нов статут, който да даде възможност не само за демократично развитие на малцинството, но и за модернизирането на Сърбия. Ако българското малцинство имаше автономен статут, Сърбия щеше да бъде европейска страна, а “Братство” щеше да бъде не издателство, а академия на науките и изкуствата на българското малцинство. Вместо това, редакцията на “Братство” отчаяно се опитва пред международната общност да представи финансовите съкращения като “атака срещу придобитите права на малцинството да тачи и укрепва националната си идентичност”?! Ами ако с финансирането на една редакция от двайсетина послушни писарушки, които все още издигат “морално-политическата си подобност” и “гражданската лоялност” над свободата на словото и професионализма можеше да се опази националната идентичност, българското малцинство, включително и “Братство” никога нямаше да претърпи катастрофата, която претърпя.
Съдбата на “Братство” може да се сравни със съдбата на наемен убиец, който, след като вече е изпълнил мократа поръчка, на свой ред също бива убит, за да закрие следите към поръчковия убиец. Или на съдбата на динозавър, който след настъпилата природна катастрофа, вече няма какво да яде и умира. На негово място идват други, по-малки, по-подвижни и по-икономични.
Крайно време е да се разбере, че кризата в “Братство” произлиза от кризата на положението на българското малцинство в политическата система след разпадането на Югославия и от изоставащите процеси на демократизация. Малодушните “лоялни” политически лидери, водени по-скоро от страховете си, а не от принципите на международното право и нуждите на малцинството, не посмяха да съберат кураж да афишират необходимостта от автономен статут на българското малцинство, в който то да може да изрази, легитимира и обслужи неговия публичен интерес в демократизиращата се сръбска политическа система. Докато другите малцинства в Сърбия (Косово, Войводина, Санджак) излязоха с политически програми за нов статут, “Братство”, и сателитните “национални” партии около него, продължиха да коленичат пред белградските власти, изразявайки “лоялност” на вече умиращата система, разчитайки по навик, че тя ще продължи щедро да ги награждава за послушността им. Свързвайки съдбата на “Братство”, със съдбата на сръбската националсоциалистическа идеология, те нямат друг шанс освен да си отидат в историята заедно с нея. “Братство” е само още личен проблем на ония, които свързаха съдбата си с него. Въпреки че са се разциврили от финансовите съкращения, сръбската държава няма да ги остави без хляб. Но и пред края на кариерата си те няма да съберат куража и да си признаят, че проблемът на “Братство”, и не само на него, е преди всичко проблем на неравностойното политическото положение на малцинството. И докато това положение не се промени, нито “Братство”, нито която и да е институция на малцинството няма да имат никакъв шанс.
По времето когато албанските, унгарските и мюсюлманските малцинствени лидери водеха борба на живот и смърт срещу великосръбския национализъм, воювайки за интересите на своя народ, нашите малцинствени политици и техните клакьори около “Братство” се упражняваха в някакъв чуден сръбски патриотизъм осъждайки “злосторническата агресия на НАТО-солдатеската” и сочейки българското малцинство като пример за “идеално решен национален въпрос”, оставайки равнодушни пред пустеещите пейзажи на нашите села и градове. Как не намериха една добра дума за албанските жертви на сръбската “солдатеска”, която в операцията “Подковица” етнически прочистваше Косово? Как не виждаха, че и българското малцинство е жертва именно на тази идеология, която етнически прочистваше Косово? Накрая и самото “Братство” падна жертва на собствените си словоблудства. Белград вече няма нужда от него. Ние също. Неговите блудни синове ще понесат съдбата си на използвани, презрени и захвърлени оръдия.
В залитанията на прохождащата сръбска демокрация, експериментът с Националните съвети на малцинствата имаше точно тази цел: правителството на Кощуница лицитираше със скъпо платени работни места и купуваше малцинствената интелигенция, за да може чрез нея да контролира политическите процеси в малцинствата. Накрая и тоя модел се срина. Защото демократичните граждански общества нямат нужда от политически контрол в името на идеологическите догми за „патриотизъм”, „неприкосновен държавен суверенитет”, “гарантирани конституционни права”, „сръбство” и пр., а от свободна политическа, духовна и творческа изява с цел развитие на обществото и гражданите.
Българското малцинство е жертва именно на този модел. Днес то бере горчивите плодове от грешките, които бяха направени в българското национално движение още през 1998 и особено след 2000 година. В Демократичния съюз на българите в Югославия не успяха да се наложат ония, които след 5 октомври 2000 година водиха борба за нова политическа програма, изведена от историческия и сравнителен анализ на положението на малцинствата в Западна Европа. Само върху такава програма ДСБЮ можеше да прерасне в основна и водеща политическа сила на малцинството. Вместо това, в Босилеград и Цариброд с геометрична прогресия се развъждаха сръбски политически партии, а нашите малцинствени интелектуалци побързаха да засвидетелстват, сега вече “демократичната си лоялност” на сръбските правителства, за да се наредят на опашката за скъпо платени държавни работни места, материализирайки по този начин членството си в сръбските партии, духането в пищялките и чукането в тенджерите на митингите срещу Милошевич. И превръщайки се от творческа интелигенция на малцинството в интелигентна паразитстваща класа на неговия гръб.
Като участник и свидетел в политическите събития на малцинството от 1992 година досега, бях непримирим критик на тази самоубийствена концепция. Дочаках съпартийците ми да се “разграничават” и накрая да ме изключат от ДСБЮ заради становищата, които защитавах не само в книгата си “Българите в Югославия последните версайски заточеници”, в статиите в “Бюлетина”, но и в редица проектодокументи на Демократичния съюз на българите, където настоявах за политическа автономия на малцинството в рамките на демократична Сърбия, в Декларацията предназначена за Скупщината на Сърбия, Народното събрание на България и Европейския парламент, където настоявах за обединение на политическите и неправителствени организации на малцинството. Твърдо защитавах убежденията си, но надделяха ония, които тогава ме упрекваха в утопизъм и ме обвиняваха, че съм “нарушил Конституцията на Югославия”. Като “верни и лоялни граждани на Сърбия”, те трепереха само за законите и Конституцията на тази прогнила държава, която се разпадаше под собствената си тежест. И нито за момент не се замислиха, че и те самите могат да останат затрупани под развалините. Напротив, след падането на Милошевич, те със същата сляпа послушност прегърнаха Джинджич, а след това и Кощуница и Тадич, чакайки куфари пари, за да се разположат нашироко в новите офиси на Националния съвет на българското национално малцинство и “Братство”. По този начин те издигнаха собственото си малодушие, личната си слабост, страхът от властта и може би некомпетентността си на ниво политическа програма на малцинството.
А светът около нас се променяше с голяма скорост и изискваше много повече от това, което ние бяхме готови да направим. Косово воюваше за независимост, Войводина и Санджак за автономии, а нашите политически лидери се надпреварваха кой да оглави сръбските партии в Босилеград и Цариброд, кой пръв да влезне в безпринципните коалиции от типа “Заедно за толеранция”, кой да се набута в Националния съвет на българското малцинство, и накрая кой да си направи паралелни “национални български партии”, но по мярката на отживелите великосръбски национални интереси.
Българското малцинство се нуждаеше от нещо друго: от национално мислещи и обществено ангажирани интелектуалци, които да формулират политическата платформа, която да даде шанс на българското малцинство, да поемат отговорността и сами да създават културната, материална и финансова база и то не само за “Братство”. Защото най-големият проблем на българското малцинство даже не е “Братство”. Най-големият проблем е, че положението на българското малцинство е такова, че държавата повече взима, отколкото инвестира в нас. Този съществен проблем в демократичните държави се решава с признаване на автономен статус и предоставяне на възможността гражданите по демократичен път сами да разполагат с природните и обществени си блага и сами да разпределят приходите според нуждите си. Това беше пътят, по който трябваше да тръгне българското малцинство след 5 октомври 2000. За съжаление, охранените чиновници на “Братство” това не го разбраха и не го приеха, защото продължаваха да живеят в миналото, което бе смачкало човешката им същност.
Девизът, който черногорските борци за независимост и автономистите от Войводина издигнаха, е: “Със Сърбия ДА, под Сърбия НЕ”! Този девиз трябваше да ни послужи за урок. Защото единствено той бе печеливш. В него се съдържаше цялата философия на големите промени, които с всичките им лъкатушения все повече напредват и рано или късно ще настанат. Тия промени ще изпратят великосръбската идеология в историята, а истеричните „сръбски патриоти”, които като кърлежи се бяха впили в нея, за да живеят охолно и разкошно, ще трябва вече да сменят домакина си.
В патетичните словоизлияния по повод 50-годишния юбилей на “Братство”, нямаше нито ретроспектива, нито перспектива. Под финансовата криза се е свила кризата на журналистиката в “Братство”. Защото със 7,5 милиона, които отпуска Министерството на културата, и 1-2 милиона, които може да даде Националния съвет, все още може да се прави един вестник на българското малцинство. Същественият въпрос е има ли кой да го прави и какво иска да направи от нас: агонизиращо в краката на великосръбския национализъм българско малцинство, или възраждащо се демократично гражданско общество, в което ние да получим правото и възможността си за всестранно материално, културно и политическо развитие.
За зло или за добро, тази доскоро знакова институция на българското малцинство в Западните покрайнини си отива, означавайки края на една епоха, която по своите последици може да се сравнява само с мащабно природно бедствие.
След време, историците ще се произнесат за ролята на “Братство” в престъплението, което сръбската националсоциалистическа идеология направи срещу малцинството. Престъпление, в което българите, последните версайски заточеници в бивша Югославия, бяха лишени от родния си език, от националната си и културна идентичност, от националните си и граждански права и свободи, от териториалната си цялост, от природните си ресурси, от възможността за нормално стопанско и политическо развитие и най-страшното – от четири пети от населението си.
Комунизмът беше престъпление срещу човечеството. Великосръбският проект беше престъпление срещу балканските народи, включително и срещу сръбския. А “Братство”, през всичките тия години, беше официален орган на сръбската националсоциалистическа политика срещу българското малцинство. Пропастта на тази политика доведе до пропастта и на обществения ангажимент на “Братство”.
Преди да настъпи кризата в издателството, бе настъпила криза в малцинствената журналистика, научната мисъл, художественото творчество на български език и най-страшното – криза на идентичността на българското малцинство. “Братство” остана не само без национална, но и без социална почва, върху която да може да вирее.
Известният сръбски писател, държавник и политик, “бащата на нацията” Добрица Чосич, в края на жизнения си и творчески път в книгата “Време на змиите” покрусено и искрено прави равносметката си:
“Опитах се да изпиша човешката съдба на сръбската земя в този век; много важни събития не описах и не записах. Гасне моята литературна роля. Потъва и остава извън човешкия интерес и внимание и моето литературно дело. Можах ли, имах ли таланта да го направя по-дълговечно? Не вярвам. И аз принадлежа към света, който отиде в пропастта на Историята. И книгите, които писах, за да бъдат новите сръбски романи, сега не са нови сръбски романи. Причини да ги четат имат главно историците на литературата. Идеите, които някога събуждаха и формираха съзнанието на цели поколения, може да се каже и на целия сръбски народ, сега са мъртви идеи. Никого не задвижват и не възбуждат”.
Ето това, едно към едно, е равносметката и на петдесетгодишната история на “Братство”. Само че никой от 19-те щатни служители на издателството (и поне още толкова външни сътрудници) нямаха доблестта и куража да поемат отговорността и публично, честно и откровено да признаят вината си пред читателите, пред малцинството, пред историята. Защото пред равнодушния поглед на “Братство” се стопи българското малцинство, а новите поколения българи вече не искат (сега вече съвсем сериозно!) децата им да учат на български език. Кой тогава да чете милозвучните статийки в “Братство”, “Другарче” и “Мост”? Техните списуватели просто не можаха да осъзнаят, че ценностите на модерното общество (които, за съжаление, трябваше да дойдат у нас със самолетите на “НАТО-солдатеската”) са не само национален интерес на малцинството, но и национален интерес на демократична Сърбия. И че тръгвайки по този път, Сърбия трябва да изостави довчерашните си полтрони, които бяха платени да кукуригат наляво и надясно колко ни е добре и колко още по-добре ще ни бъде, ако сляпо следваме официалната държавна политика.
Само покаянието е пътят към спасението.
Въпреки всичко, животът продължава. Българите в Западните покрайнини и след края на сръбския националсоциализъм имат нужда, може би повече от всякога, от издателство, което в новите условия да отразява събитията, стремежите и идеалите, да се бори за нов статут и по-нормални условия за живот и работа в настъпващото демократично, гражданско общество и за новите, проверени европейски ценности. Само критическото преосмисляне на концепцията на издателството в контекста на положението на малцинството в политическата система на Сърбия е път към неговото (и на малцинството) спасение.
За съжаление, на последните страници на “Братство” нямаше нищо освен патетични затихващи вопли на ония, които, вижте каква несправедливост, ще останат не без работа, защото те никога и не са работили, а без двойните си заплати и привилегии, и без самочувствието, че наистина са духовната есенция на малцинството. За съдбата на малцинството – нито дума. За принципите на съвременното демократично гражданско общество и пазарната икономика – още по-малко. За собствената си отговорност – нищо.
Още по-лошо, изправени пред пропастта си, те не се свенят да искат защита от ония, на които десетилетия наред им промиваха мозъците, и от ония, които само до преди няколко години ги набелязваха за държавни врагове и после, за големи пари, ги преследваха цял живот. Още повече, те ги канят на борба срещу правителството, което, виждате ли, иска да ни закрие “Братство”, нарушавайки по този начин Конституцията и “постигнатите” ни права? Какъв абсурд?! Ами ако правата наистина са “постигнати”, тогава какъв им е проблемът?
Как не могат да разберат, че именно тази Конституция, която определя Сърбия като държава на сръбския народ и на “останалите”, е причина за нашата трагедия? Как не могат да разберат, че кризата в “Братство” е резултат от унизителното положение на малцинството в политическата система на Сърбия? И как, с какви аргументи, ще защитаваме позициите на едно издателство, в което 19 щатни служители правят едно вестниче от 12 странички и тираж от 2000 екземпляра? И които, благодарение на тази своя издателска “продукция” получаваха поне двойно, а “най-заслужилите” и тройно по-големи заплати от средната републиканска заплата и още куп други привилегии, наследени от времето на комунизма? С тия ли факти ще се борим за “интернационализиране” на проблемите с нарушаването на “правата на малцинството?” Всеки нормален европейски гражданин, който знае за какво плаща данъци, би ни направил на луди. Защото да харчиш парите на данъкоплатците за някакво декларативно “малцинствено право на информиране на майчин език”, изпразнено от всякакво реално съдържание, само и само за да поддържаш пред света една политическа илюзия, че ние имаме всички права, гарантирани с международните конвенции за защита на малцинствата, че “дори и повече от тях”, е минало свършено време.
Изминаха 9 години от 5 октомври 2000. Това бе достатъчно дълъг период да се премисли и направи едно ефективно издателство от творчески и свободни личности, които да ориентират малцинството в новите условия и да го поведат в борба за нов статут, който да даде възможност не само за демократично развитие на малцинството, но и за модернизирането на Сърбия. Ако българското малцинство имаше автономен статут, Сърбия щеше да бъде европейска страна, а “Братство” щеше да бъде не издателство, а академия на науките и изкуствата на българското малцинство. Вместо това, редакцията на “Братство” отчаяно се опитва пред международната общност да представи финансовите съкращения като “атака срещу придобитите права на малцинството да тачи и укрепва националната си идентичност”?! Ами ако с финансирането на една редакция от двайсетина послушни писарушки, които все още издигат “морално-политическата си подобност” и “гражданската лоялност” над свободата на словото и професионализма можеше да се опази националната идентичност, българското малцинство, включително и “Братство” никога нямаше да претърпи катастрофата, която претърпя.
Съдбата на “Братство” може да се сравни със съдбата на наемен убиец, който, след като вече е изпълнил мократа поръчка, на свой ред също бива убит, за да закрие следите към поръчковия убиец. Или на съдбата на динозавър, който след настъпилата природна катастрофа, вече няма какво да яде и умира. На негово място идват други, по-малки, по-подвижни и по-икономични.
Крайно време е да се разбере, че кризата в “Братство” произлиза от кризата на положението на българското малцинство в политическата система след разпадането на Югославия и от изоставащите процеси на демократизация. Малодушните “лоялни” политически лидери, водени по-скоро от страховете си, а не от принципите на международното право и нуждите на малцинството, не посмяха да съберат кураж да афишират необходимостта от автономен статут на българското малцинство, в който то да може да изрази, легитимира и обслужи неговия публичен интерес в демократизиращата се сръбска политическа система. Докато другите малцинства в Сърбия (Косово, Войводина, Санджак) излязоха с политически програми за нов статут, “Братство”, и сателитните “национални” партии около него, продължиха да коленичат пред белградските власти, изразявайки “лоялност” на вече умиращата система, разчитайки по навик, че тя ще продължи щедро да ги награждава за послушността им. Свързвайки съдбата на “Братство”, със съдбата на сръбската националсоциалистическа идеология, те нямат друг шанс освен да си отидат в историята заедно с нея. “Братство” е само още личен проблем на ония, които свързаха съдбата си с него. Въпреки че са се разциврили от финансовите съкращения, сръбската държава няма да ги остави без хляб. Но и пред края на кариерата си те няма да съберат куража и да си признаят, че проблемът на “Братство”, и не само на него, е преди всичко проблем на неравностойното политическото положение на малцинството. И докато това положение не се промени, нито “Братство”, нито която и да е институция на малцинството няма да имат никакъв шанс.
По времето когато албанските, унгарските и мюсюлманските малцинствени лидери водеха борба на живот и смърт срещу великосръбския национализъм, воювайки за интересите на своя народ, нашите малцинствени политици и техните клакьори около “Братство” се упражняваха в някакъв чуден сръбски патриотизъм осъждайки “злосторническата агресия на НАТО-солдатеската” и сочейки българското малцинство като пример за “идеално решен национален въпрос”, оставайки равнодушни пред пустеещите пейзажи на нашите села и градове. Как не намериха една добра дума за албанските жертви на сръбската “солдатеска”, която в операцията “Подковица” етнически прочистваше Косово? Как не виждаха, че и българското малцинство е жертва именно на тази идеология, която етнически прочистваше Косово? Накрая и самото “Братство” падна жертва на собствените си словоблудства. Белград вече няма нужда от него. Ние също. Неговите блудни синове ще понесат съдбата си на използвани, презрени и захвърлени оръдия.
В залитанията на прохождащата сръбска демокрация, експериментът с Националните съвети на малцинствата имаше точно тази цел: правителството на Кощуница лицитираше със скъпо платени работни места и купуваше малцинствената интелигенция, за да може чрез нея да контролира политическите процеси в малцинствата. Накрая и тоя модел се срина. Защото демократичните граждански общества нямат нужда от политически контрол в името на идеологическите догми за „патриотизъм”, „неприкосновен държавен суверенитет”, “гарантирани конституционни права”, „сръбство” и пр., а от свободна политическа, духовна и творческа изява с цел развитие на обществото и гражданите.
Българското малцинство е жертва именно на този модел. Днес то бере горчивите плодове от грешките, които бяха направени в българското национално движение още през 1998 и особено след 2000 година. В Демократичния съюз на българите в Югославия не успяха да се наложат ония, които след 5 октомври 2000 година водиха борба за нова политическа програма, изведена от историческия и сравнителен анализ на положението на малцинствата в Западна Европа. Само върху такава програма ДСБЮ можеше да прерасне в основна и водеща политическа сила на малцинството. Вместо това, в Босилеград и Цариброд с геометрична прогресия се развъждаха сръбски политически партии, а нашите малцинствени интелектуалци побързаха да засвидетелстват, сега вече “демократичната си лоялност” на сръбските правителства, за да се наредят на опашката за скъпо платени държавни работни места, материализирайки по този начин членството си в сръбските партии, духането в пищялките и чукането в тенджерите на митингите срещу Милошевич. И превръщайки се от творческа интелигенция на малцинството в интелигентна паразитстваща класа на неговия гръб.
Като участник и свидетел в политическите събития на малцинството от 1992 година досега, бях непримирим критик на тази самоубийствена концепция. Дочаках съпартийците ми да се “разграничават” и накрая да ме изключат от ДСБЮ заради становищата, които защитавах не само в книгата си “Българите в Югославия последните версайски заточеници”, в статиите в “Бюлетина”, но и в редица проектодокументи на Демократичния съюз на българите, където настоявах за политическа автономия на малцинството в рамките на демократична Сърбия, в Декларацията предназначена за Скупщината на Сърбия, Народното събрание на България и Европейския парламент, където настоявах за обединение на политическите и неправителствени организации на малцинството. Твърдо защитавах убежденията си, но надделяха ония, които тогава ме упрекваха в утопизъм и ме обвиняваха, че съм “нарушил Конституцията на Югославия”. Като “верни и лоялни граждани на Сърбия”, те трепереха само за законите и Конституцията на тази прогнила държава, която се разпадаше под собствената си тежест. И нито за момент не се замислиха, че и те самите могат да останат затрупани под развалините. Напротив, след падането на Милошевич, те със същата сляпа послушност прегърнаха Джинджич, а след това и Кощуница и Тадич, чакайки куфари пари, за да се разположат нашироко в новите офиси на Националния съвет на българското национално малцинство и “Братство”. По този начин те издигнаха собственото си малодушие, личната си слабост, страхът от властта и може би некомпетентността си на ниво политическа програма на малцинството.
А светът около нас се променяше с голяма скорост и изискваше много повече от това, което ние бяхме готови да направим. Косово воюваше за независимост, Войводина и Санджак за автономии, а нашите политически лидери се надпреварваха кой да оглави сръбските партии в Босилеград и Цариброд, кой пръв да влезне в безпринципните коалиции от типа “Заедно за толеранция”, кой да се набута в Националния съвет на българското малцинство, и накрая кой да си направи паралелни “национални български партии”, но по мярката на отживелите великосръбски национални интереси.
Българското малцинство се нуждаеше от нещо друго: от национално мислещи и обществено ангажирани интелектуалци, които да формулират политическата платформа, която да даде шанс на българското малцинство, да поемат отговорността и сами да създават културната, материална и финансова база и то не само за “Братство”. Защото най-големият проблем на българското малцинство даже не е “Братство”. Най-големият проблем е, че положението на българското малцинство е такова, че държавата повече взима, отколкото инвестира в нас. Този съществен проблем в демократичните държави се решава с признаване на автономен статус и предоставяне на възможността гражданите по демократичен път сами да разполагат с природните и обществени си блага и сами да разпределят приходите според нуждите си. Това беше пътят, по който трябваше да тръгне българското малцинство след 5 октомври 2000. За съжаление, охранените чиновници на “Братство” това не го разбраха и не го приеха, защото продължаваха да живеят в миналото, което бе смачкало човешката им същност.
Девизът, който черногорските борци за независимост и автономистите от Войводина издигнаха, е: “Със Сърбия ДА, под Сърбия НЕ”! Този девиз трябваше да ни послужи за урок. Защото единствено той бе печеливш. В него се съдържаше цялата философия на големите промени, които с всичките им лъкатушения все повече напредват и рано или късно ще настанат. Тия промени ще изпратят великосръбската идеология в историята, а истеричните „сръбски патриоти”, които като кърлежи се бяха впили в нея, за да живеят охолно и разкошно, ще трябва вече да сменят домакина си.
В патетичните словоизлияния по повод 50-годишния юбилей на “Братство”, нямаше нито ретроспектива, нито перспектива. Под финансовата криза се е свила кризата на журналистиката в “Братство”. Защото със 7,5 милиона, които отпуска Министерството на културата, и 1-2 милиона, които може да даде Националния съвет, все още може да се прави един вестник на българското малцинство. Същественият въпрос е има ли кой да го прави и какво иска да направи от нас: агонизиращо в краката на великосръбския национализъм българско малцинство, или възраждащо се демократично гражданско общество, в което ние да получим правото и възможността си за всестранно материално, културно и политическо развитие.
Автор:
Иван Николов, председател на Културно-информационния център в Босилеград
Публикация:
28.07.2009 г. 08:38
Етикети:
Посетено:
1811
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/8279-bratstvo-agoniyata-na-dinozavara