Гледна точка
Тъжна хроника на саморазрушението с илюзии
Кирил Варийски, Антони Генов, Радко Дишлиев...
Няма по-жестока съдба от тази на талантливите актьори. Познавам трима, които се самоунищожиха, не приемайки реалностите и не искайки да се приспособят към тях. Кирил Варийски, Антони Генов и Радко Дишлиев, който наскоро ни напусна. Първо – реализирани, безспорни актьори, любимци на публиката. Но не можещи да приемат, че успехът не е постоянна величина и че неговото непостоянство не ги прави по-малко талантливи. Защото именно надарените имат провали. Тук става дума именно за това, за този стоп кадър, от който те не можаха да се измъкнат. Факт е, че Пламен Марков, като директор на Сатиричния театър, уволни Кирил Варийски или Антони Генов бе принудително освободен от Народния театър по времето на Васил Стефанов, а Радко Дишлиев оставен повече от 15 години без работа - в театъра, киното и телевизията. Това са фактите, които имат своите последствия - затваряне в себе си, живот в миналото, пълна неприспособимост. И много алкохол, за да се заглуши всичко случило се...
И тримата чувствителни, романтични, красиви... И накрая неузнаваеми. Силни индивидуалности, които не се приспособиха към времето, в което актьорите бяха възприемани като второстепенни персонажи в обществото. Може би нормално след като си играл Бенковски като Радко Дишлиев или Волов като Антони Генов...
Въпросът е друг. Когато времето се променя, помита старите идоли, за да създаде нови. Не ви ли прави впечатление, че почти никой не остана във фокуса на общественото внимание от поколението им. Останаха смешниците, но и те доста поизвехтели. Тихата трагедия на смяна на времето докара нещата дотам, че днес няма кой да изиграе една по-драматична роля...
Има и друга гледна точка. Явно и тримата не можаха да приемат да не бъдат млади, красиви, обожавани. Да не бъдат звезди. Не можаха да приемат да станат обикновени, да преживяват или да заживеят здравословно. Много бяха чувствителни, нараними. И останаха в съзнанието на публиката като млади, неподражаеми, силни... Това е тъжна хроника на едно погубено от промените поколение, което обърна гръб на страха от смъртта и живя, както пожела...
Какво направи арт средата, колегите им. Държаха ги на дистанция, отбягваха ги, не искаха да се намесят в отстраняване на причината - включването им в работа, а коментираха и изтъкваха – последствието - пиянството им. Просто всеки е зает със себе си. И толкоз. И сега след толкова тъжни кончини дали може да се появи истинска арт общност... Едва ли! Но и едва ли някой може да се въздържи да не им завижда, че те бяха такива каквито са и изиграха неподражаемо това, за което днес живите едва ли са мечтали...
Актьорите са лицето на времето. Явно нашето време има твърде драматично лице. С непрежалими актьори, които вървят към унищожението си и никой не ги спира!
И кои остават? Огледайте се!
И тримата чувствителни, романтични, красиви... И накрая неузнаваеми. Силни индивидуалности, които не се приспособиха към времето, в което актьорите бяха възприемани като второстепенни персонажи в обществото. Може би нормално след като си играл Бенковски като Радко Дишлиев или Волов като Антони Генов...
Въпросът е друг. Когато времето се променя, помита старите идоли, за да създаде нови. Не ви ли прави впечатление, че почти никой не остана във фокуса на общественото внимание от поколението им. Останаха смешниците, но и те доста поизвехтели. Тихата трагедия на смяна на времето докара нещата дотам, че днес няма кой да изиграе една по-драматична роля...
Има и друга гледна точка. Явно и тримата не можаха да приемат да не бъдат млади, красиви, обожавани. Да не бъдат звезди. Не можаха да приемат да станат обикновени, да преживяват или да заживеят здравословно. Много бяха чувствителни, нараними. И останаха в съзнанието на публиката като млади, неподражаеми, силни... Това е тъжна хроника на едно погубено от промените поколение, което обърна гръб на страха от смъртта и живя, както пожела...
Какво направи арт средата, колегите им. Държаха ги на дистанция, отбягваха ги, не искаха да се намесят в отстраняване на причината - включването им в работа, а коментираха и изтъкваха – последствието - пиянството им. Просто всеки е зает със себе си. И толкоз. И сега след толкова тъжни кончини дали може да се появи истинска арт общност... Едва ли! Но и едва ли някой може да се въздържи да не им завижда, че те бяха такива каквито са и изиграха неподражаемо това, за което днес живите едва ли са мечтали...
Актьорите са лицето на времето. Явно нашето време има твърде драматично лице. С непрежалими актьори, които вървят към унищожението си и никой не ги спира!
И кои остават? Огледайте се!
Автор:
Мирослава Кортенска
Публикация:
16.06.2009 г. 12:20
Етикети:
Посетено:
3971
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/8117-tazhna-hronika-na-samorazrushenieto-s-ilyuzii