Гледна точка

Вяра и суеверие

За Православието, молитвите, чистата и мътната вода...

Да си вярва кой в каквото иска – това е най-толерантният отговор днес на въпроса за вярата. Въпросът за вярата е станал също толкова чувствителен, колкото и въпросът за етническата принадлежност и сексуалната ориентация – тези неща сам си ги избираш, те са интимни и никой няма право да ти се меси в тях. Вероизповеданието, принадлежността и ориентацията са поставени наравно в изследванията на социолозите. Защото това са въпросите за самоопределяне – сам си ги определяш и никой нищо не може да ти каже. Светът днес може да бъде характеризиран с тази дума – толерантност. Колкото и фалшива да е понякога. Въпросът е да я използваме за всичко и навсякъде, фалшът не е проблем, с него сме свикнали.

А Православието открай време си е толерантно. Православието е свобода. Никого и никога не принуждава. Ето защо не ми е приятно да ми говорят за толерантност – аз съм кръстен в нея, в принципите на моята вяра търпимостта към другите и различните от мен е заложена. Свободната воля е единственото, което не може да се отнеме на никой човек. Излишно ми е още веднъж да ми напомнят нещо, което знам. Появяват се съмнения – кой и защо държи толкова много да ми втълпи нещо вече известно? Дали не цели да спекулира с ума ми, да ме накара да приема неговата гледна точка?

Истината е, че да си православен, днес е тежко. Много тежко. Тази тежест често ме смазва. Падам, затиснат под нея. И само тази тежест понякога ми свидетелства, че това е единственият правилен път. Че само този път води до Спасението и до Спасителя. Той, Христос, ни е оставил няколко съвсем прости напътствия. Толкова прости, че чак не е за вярване. И тази тяхна простота усложнява всичко. Защото не вярваме, че е толкова просто. Защото обичаме да ни е по-завъртяно и усукано. Обичаме да ни е шарено, порочно, смесено, черно – за да ни е по-интересно, за да се радваме повече на бялото, за да доставяме повече наслади на плътта си. И не обичаме да ни е просто. Простотата ни обърква. Чудим се после какво да правим с нея. И не се сещаме, че точно тази простота трябва да постигнем и да следваме. Оттам нататък може само да израстваме. Вместо това дълбаем и запълваме безспир все една и съща яма.

Аз съм толерантен към другите. Затова се чудя – защо те не са толерантни към мен? Защо ми проглушиха ушите и ми избодоха очите с новината, че се открива къщата музей на Вангелия Гущерова? Спомням си, че когато бях в пети клас, ни заведоха цялото училище на лекция в читалището. Беше дошъл учен лектор, който със страстен патос ни разясняваше на нас, нищо неподозиращите деца, каква лъжа и измама е целият този култ към Вангелия Гущерова. Бяха го изпратили да обиколи всички провинциални градчета и да обясни на заблудения народ, че „пророчествата“ и „ясновидството“ на тази жена са пълни измишльотини. Но онова бяха много нетолерантни времена и държавната система е била загрижена за здравомислието на подрастващите.

Защо на човек му е нужно това – да си връзва червени конци, да си закачва сини оченца и мъниста, да си дърпа ушите и да издава звуци с уста все едно целува, да чука на дърво, да не дава пари на подчинените си в понеделник, да се прекланя пред живота и делото на Вангелия Гущерова и да разказва наляво-надясно колко велика е била тя и с какви сили си е говорила? Защо са нужни толкова много правила, толкова много глупости, толкова сложни системи, за да се предпази човек от злото, когато Христос ни е завещал нещо толкова чисто, ясно и простичко? Защото лукавият си няма друга работа. Неговата професия е да отклонява човека от правия път. Да му внушава най-причудливи мисловни форми. И да го държи все толкова отдалечен, безрадостен, самотен и жалък.

С почуда прочетох, че в къщата музей на Вангелия Гущерова едната от стаите е наречена „молитвена“ и там тя е отправяла своите молитви. Не пишеше към кого е отправяла молитвите си. Пишеше, че е вършела добрини. И това трябва да оправдава всичко. Дори да не се е молела на когото трябва, нали е имало резултат – хората си тръгвали доволни от визитата си при нея. Пътят към ада е осеян с добри намерения. Тя си знае на кого се е молила. Но защо хората не са ходели при Христос, в църквата, където сами да се помолят? Защо не са Го потърсили, а са отишли направо при нея? Не са ли разбирали, че са човешки същества и като такива имат право да помолят Създателя за помощ? Всъщност на тях не им е пукало, те са искали да бъдат успокоени. Имам познати, които казват, че вярват във всичко. И които се опрадвават, че когато те сполети беда, не придиряш много – врачка, поп, няма значение, важното е да си в играта.

Православната вяра е чиста изворна вода. А суеверията са мътилка. Пият българите от тази мътилка и не правят разликата. Думата „суеверие“ произлиза от думите „всуе“, което означава „напразно“, и „вяра“. Напразната вяра похабява и разваля истинската вяра. Напразната вяра не принася полза, от нея не се ражда плод, тя е ялова, блудкава, лепкава, мръсна. С мръсотиите на Вангелия Гущерова, на Алена, на всички знайни и незнайни вещици се тъпчат и се тровят всеки ден милиони българи. И високомерно, вироглаво, инатливо, гордо отказват да посегнат към чистата изворна вода. Отказват дори да погледнат към нея, за да се уверят, че е чиста. Българският народ е суеверен – чувал съм го от чужденци, а те имат страничен и безпристрастен поглед. Балканите са свърталище на гнил мистицизъм. Магиите и уроките тук са под път и над път. И ако на запад ги е натиснал рационализмът, ако там страдат от прекален материализъм и нихилизъм, ако там са подвластни на научнопопулярния атеизъм, тук ни мори и ни задушава суеверието.

И колко по-болно ми става, когато на влизане в храма прочета огромните букви, залепени на вратата – „записваме молитви против стрес, уплаха и уроки“! Самият храм не е пощаден, самото това свято място е осквернено с търговски надписи – суеверен е нашенецът, ами защо да не се възползваме от това, все някой лев ще падне! Бог ли иска от нас да проповядваме по такъв начин – с молитви против тези неща? Молитвите не са пенкилер, не са цяр на доктор Ливайн, не са захарчетата, които Гущерова е карала хората да й носят. Молитвите не са средство така механично да премахвате злото от света. Молитвата е нещо друго. Този ли е начинът да приобщите някой човек в повече към Христовата църква?

Болно ми е, защото това е храмът, където отивам да отправя молитва към Иисус Христос, моя Бог. Там искам всичко да е чисто. Поне там. От чудо – може би ще ми възразите вие. Приспособявате се. Искате да паднете на нивото на уплашените, стресираните и урочасаните, може пък някой от тях да се обърне и в сърцето си. Имам подозрения обаче, че тези комерсиални методи не се нравят на Христос... А и падането си е падане.

Да погледнеш истинските проблеми в лицето, е по-трудно, отколкото да клеймиш поредната интелигентска лигава богохулна театрална пиеса. Пиесата ще я гледат ограничен брой “избрани” зрители, на които тя няма да въздейства кой знае колко пагубно. По-пагубни за неориентираните и младите хора са рекламираните приживе и посмъртно вещици – змиите и гущерите, които бълва фалшивата вяра. Суеверието е най-големият враг на Православието в България. Влезте в който и да е по-голям манастир, обиколете църквите на големите градове и още на входа, при вида на надписите и артикулите за продан, ще се убедите, че най-важната задача на Православието ни сега е да разяснява защо е Право – славие. И каква е разликата между чистата и мътната вода.
Автор: Николай Фенерски
13.08.2008 г. 17:34
Посетено: 1146
Етикети: Вяра
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/6347-vyara-i-sueverie