Писмо от един безхарактерен съвременен писател

Уважаема г-жа Кодинова,

Нямам честа да ви познавам, но вашето писмо силно ме развълнува. Толкова, че ето на - вместо да се напия или да се нашмъркам до синьо, както се полага на един съвременен български автор, аз съм седнал в чудната съботна вечер и ви пиша писма.

Простете - не се представих. Казвам се Момчил Николов и съм съвременен български писател. Не се имам за млад, но според вашите критерии по-скоро съм. Женен съм, не пуша, пия рядко, спортувам редовно и работя много. Печеля добре. Скромен и уравновесен човек съм, хобито ми е отглеждане на трева (в смисъл - морава). Искам да се запозная с интелигентна, образована и начетена жена (като вас), с която да не разговарям по никакъв начин за съвременната българска литература и която никога да не виждам. Простете, ставам асоциален, когато не съм под влиянието на поне четири-пет наркотика, прокарани с литър водка.

Не искам да говоря с вас за съвременната българска литература и по-други съображения. Струва ми се, че не я познавате. Улисана в анализ на буквите при Джеймс Джойс, някак си сте я пропуснали. Или може би сте я чели, но не помните нито имена, нито заглавия? Празни бели полета, а? Всъщност - права сте - не бива да товарите академичния си мозък с незначителни и провинциални български автори с меки творчески ерекции, когато на света има така възбуждащи титани като Чехов, Толстой или поне Фаулз. Джойс вече го споменахме. Уважавам вашия женски и професионален избор, но все пак - има една подробност, която ме кара да се чувствам леко озадачен. В края на вашата статия вие завършвате с похвален призив - да си говорим. Да си говорите, но с кого? Простете, но наистина не мога да разбера с кого точно, да му се не види, искате да си говорите? С мен ли искате да си говорите, с някой друг ли искате да си говорите, с цялата българска съвременна литература едновремено ли искате да си говорите. Или просто си говорите?

Както и да е - няма да ви досаждам повече с глупавите си и вероятно съвсем неоснователни въпроси. Пък и времето, което мога да отделя за написването на това писмо, вече изтича. Все пак писател съм - трябва да работя. Чакат ме няколко томчета на Буковски в оригинал, върху които трябва да дращя с мекото си моливче. Разбира се, от това няма нищо да се получи, защото така или иначе съм некадърен. Ще захвърля празните бели листове на една страна, мекото моливче на друга и ще потърся спасение в някоя от онези една-две кръчми, в които съм известен. Ще заема традиционната си поза на вечно надрусан или пиян Фауст и ще зачакам някоя състрадателна фенка да забърше студената ми пот от челото. После, разбира се, идва ред на невъздържани целувки и страстни пенетрации.

След което се прибирам вкъщи, описвам подробно случилото ми се с мръсни думи, публикувам го в известен столичен вестник и в резултат на това следващия път, когато вляза във въпросната кръчма, фенките вече са две. Оттук нататък цикълът секс - писане - публикация се повтаря, а фенките растат в геометрична прогресия. Схващате ли?

Би било чудесно, ако нещата се случваха така. Само че фенките не идват толкова лесно, повярвайте ми. И те са чели Буковски. И други неща са чели. Затова колкото и да не ми се ще, аз захвърям меките моливчета, сядам си на задника и вземам, че написвам нещо като петстотин страници, в които не говоря нито за дефекация, нито за копулация, а просто за една нищо и никаква Кръгла риба. Примерно. Написвам книга, с която се гордея, защото съм вложил всичко от себе си и знам, че е на световно ниво. Но вече знам и нещо друго - вие няма да прочетете тази книга. А може би трябва, защото тя засяга важна за вас тема. Технологичната епоха - миг преди димът да покрие всичко. Много неща можете да научите от тази книга, но вие няма да си я купите. Защото не се намира на онова рафтче, което ви привлича като магнит. Рафтчето със световната класика. Аз не съм класик.

Аз, слава Богу, съм писател.

P.S. В книгите ми жена доктор на науките със стрии и целулит скоро няма да се появи. Въпрос на естетика.