Гледна точка
Учителите са в капана на собствения си морал
Възпитани сме така, че се стесняваме да вдигнем глас за себе си
Повече от десет дни стачкуват учителите, а резултат – никакъв. А за други професии, например за шофьорите в софийския градски транспорт, беше достатъчно само да обявят стачна готовност, за да получат исканите възнаграждения. При това – без да звучат достатъчно дълго и настойчиво предупрежденията, които сега непрекъснато тревожат публичното пространство. Повишението на учителските заплати ще отприщи претенциите и на останалите съсловия и ще доведе до неподозирана инфлация; ето и Световната банка не позволява подобно безконтролно повишаване на заплатите в България (цените – това е друг въпрос!). Да се реформират – тогава да искат повече пари! Пък и какво толкова работят… Пък и частните уроци, които дават? А и само техните доходи ли са ниски? А какво да кажат хората на минимална заплата? Ами пенсионерите?
Подобни гласове, твърде агресивно пробиващи си път в почти всички медии, не само служат като алиби на онези, от които зависи промяната в статуквото на учителите. Тези упреци разколебават понякога и самите стачкуващи. Превръщат се и в един от факторите, които правят протеста на съсловието сдържан и интелигентен – като цяло; пазят го от екстравагатни хрумвания и ексцесии, чрез които други, много по-бързо и успешно, успяха да извоюват исканото.
Всъщност учителите винаги са били в капана на собствения си висок морал и на чувството си за отговорност. (Става дума за повечето от тях, а изключения, както при всички професии, винаги ще се намерят). Макар да заплашваха с това, че няма да приключат миналата учебна година, в края на краищата всичко си завърши нормално – в интерес на учениците и на техните семейства, като не броим оригиналния протест на Френската гимназия в София. А и той, по същество, не ощети никого…
Новата учебна година започна със стачка, но повечето училища се отказаха да развалят празника на възпитаниците си, като предпочетоха само да прочетат декларация пред събралите се родители и деца… И това създаде нагласа в голяма част от обществеността, че – ето, учителите отново “ще клекнат”, няма да посмеят да излязат в ефективна стачка…
Но ние все пак стачкуваме. Въпреки че всеки стачен ден губим полагащото ни се иначе възнаграждение. Колкото и мизерно да е то – повечето от нас няма откъде другаде да го получат. Стачкуваме, въпреки че, оставайки по осем часа без ученици на работните си места, се тревожим за пропусканите уроци; за срещите по улиците с родители, които всеки ден ни питат докога ще продължава това. Без уроци сме, но не и без работа – достатъчно е бумащината, която иначе ни отнема свободните часове.
Стачкуваме, но се постарахме да изберем период, който минимално ще натовари нервите на учениците ни и на техните родители. Все пак в началото на учебната година е, децата са все още ваканционно настроени, топло е, радват се на непредвиденото връщане на своето царство. Пропуснатият в началото учебен материал сравнително лесно се наваксва, все още никой не е притеснен от грижата за поправка на оценки, за приключване на учебен срок или година…
Стачкуваме, но повечето от нас кротко си стоят в училище, или ако излязат на улицата, мерят думите си, съобразяват се с нагласите в обществото и с възможностите на правителството… “Е, и като излезем всички на стачка, какво ще направим? – ме попита приятелка, която преподава в Софийския университет. – Дори да падне правителството, само ще разместим картите на богаташите. Ще дойдат нови, все така втренчени в собствените си чинии, и все така слепи и глухи за мизерията, в която живеят останалите…”
Подобни дилеми измъчват повечето от приятелите ми, които работят в сферата на духовността. А има и друго. Възпитани сме така, че се стесняваме да издигнем глас за своята си чорба. Очакваме някой друг да си даде сметка, че не е справедливо купичката ни да е толкова празна…
Някога, с риск да ни вземат за луди, някои от нас излязоха на митинг срещу предстоящата война в Ирак пред задрямалата, невиждаща по-далеч от собствената си манджа българска общественост; събирахме подписи за изтеглянето на българските войници от Ирак; в защита на медиците ни в Либия; още по-рано – против това, да дадем българското небе за бомбардировките срещу невинните сръбски жени и деца; за връщането на истинските имена на сънародниците ни мюсюлмани… Но храбростта ни идваше от това, че го правим за другите – в името на справедливостта, на чистия принцип…
Ето защо и сега голяма част от преподавателите в България – макар и дръзнали да заявят правата си чрез самата стачка, а и чрез все по-засилващо се участие в медиите, в различните форуми – продължават да се пазят от радикализма, чрез който други съсловия отстояват интересите си и успяват.
Но стачката ще продължи. Защото вече изгубихме достатъчно. Защото искаме най-после да бъдем чути. Та по-голямата част от онези, които ни критикуват, не биха могли и седмица да издържат в условията, при които ние работим. Роднина ми се оплака, че офисът му се е случил срещу голямо софийско училище. И през 45 минути, всяко междучасие, невъобразима вълна от викове “У-а–а–а, у–а–а-а !” ги залива и им пречи да се съсредоточат. А ние всеки ден живеем сред този шум (освен градския – от уличното движение), за който специалистите твърдят, че е канцерогенен…
Всеки ден не само обучаваме децата, а и се грижим за тяхната сигурност, стремим се да ги възпитаваме. Три в едно! Почти всеки ден вкъщи ни звънят родители, случвало се е и в малките часове да бъдем събудени с проблем, който има семейството на наш възпитаник.
И при това положение на някои им се зловидят “големите” ваканции, в част от които, макар да сме на работа, при нас няма ученици. Зловидят им се “свободните” следобеди, в които ти се иска само да се освободиш от огромното напрежение, пък и те чакат уроци и писмени работи… Но вместо това, ако не си женена за милионер или не си реститутка, и мислиш и за собствените си деца – трябва да заемеш поста си на допълнителното си работно място – курсове, уроци, щанд на магазин… Или във входа, който чистиш дегизирана, за да не те познаят учениците ти…
И ние отлично знаем, че далеч не сме единствените мизеруващи в България. И ни пука за това. Но ние сме тези, от чието достойнство и самочувствие зависят и достойнството и самочувствието на млада България. Затова има значение дали ще бъде чут тихият ни, вечно съобразяващ се с другите глас.
Подобни гласове, твърде агресивно пробиващи си път в почти всички медии, не само служат като алиби на онези, от които зависи промяната в статуквото на учителите. Тези упреци разколебават понякога и самите стачкуващи. Превръщат се и в един от факторите, които правят протеста на съсловието сдържан и интелигентен – като цяло; пазят го от екстравагатни хрумвания и ексцесии, чрез които други, много по-бързо и успешно, успяха да извоюват исканото.
Всъщност учителите винаги са били в капана на собствения си висок морал и на чувството си за отговорност. (Става дума за повечето от тях, а изключения, както при всички професии, винаги ще се намерят). Макар да заплашваха с това, че няма да приключат миналата учебна година, в края на краищата всичко си завърши нормално – в интерес на учениците и на техните семейства, като не броим оригиналния протест на Френската гимназия в София. А и той, по същество, не ощети никого…
Новата учебна година започна със стачка, но повечето училища се отказаха да развалят празника на възпитаниците си, като предпочетоха само да прочетат декларация пред събралите се родители и деца… И това създаде нагласа в голяма част от обществеността, че – ето, учителите отново “ще клекнат”, няма да посмеят да излязат в ефективна стачка…
Но ние все пак стачкуваме. Въпреки че всеки стачен ден губим полагащото ни се иначе възнаграждение. Колкото и мизерно да е то – повечето от нас няма откъде другаде да го получат. Стачкуваме, въпреки че, оставайки по осем часа без ученици на работните си места, се тревожим за пропусканите уроци; за срещите по улиците с родители, които всеки ден ни питат докога ще продължава това. Без уроци сме, но не и без работа – достатъчно е бумащината, която иначе ни отнема свободните часове.
Стачкуваме, но се постарахме да изберем период, който минимално ще натовари нервите на учениците ни и на техните родители. Все пак в началото на учебната година е, децата са все още ваканционно настроени, топло е, радват се на непредвиденото връщане на своето царство. Пропуснатият в началото учебен материал сравнително лесно се наваксва, все още никой не е притеснен от грижата за поправка на оценки, за приключване на учебен срок или година…
Стачкуваме, но повечето от нас кротко си стоят в училище, или ако излязат на улицата, мерят думите си, съобразяват се с нагласите в обществото и с възможностите на правителството… “Е, и като излезем всички на стачка, какво ще направим? – ме попита приятелка, която преподава в Софийския университет. – Дори да падне правителството, само ще разместим картите на богаташите. Ще дойдат нови, все така втренчени в собствените си чинии, и все така слепи и глухи за мизерията, в която живеят останалите…”
Подобни дилеми измъчват повечето от приятелите ми, които работят в сферата на духовността. А има и друго. Възпитани сме така, че се стесняваме да издигнем глас за своята си чорба. Очакваме някой друг да си даде сметка, че не е справедливо купичката ни да е толкова празна…
Някога, с риск да ни вземат за луди, някои от нас излязоха на митинг срещу предстоящата война в Ирак пред задрямалата, невиждаща по-далеч от собствената си манджа българска общественост; събирахме подписи за изтеглянето на българските войници от Ирак; в защита на медиците ни в Либия; още по-рано – против това, да дадем българското небе за бомбардировките срещу невинните сръбски жени и деца; за връщането на истинските имена на сънародниците ни мюсюлмани… Но храбростта ни идваше от това, че го правим за другите – в името на справедливостта, на чистия принцип…
Ето защо и сега голяма част от преподавателите в България – макар и дръзнали да заявят правата си чрез самата стачка, а и чрез все по-засилващо се участие в медиите, в различните форуми – продължават да се пазят от радикализма, чрез който други съсловия отстояват интересите си и успяват.
Но стачката ще продължи. Защото вече изгубихме достатъчно. Защото искаме най-после да бъдем чути. Та по-голямата част от онези, които ни критикуват, не биха могли и седмица да издържат в условията, при които ние работим. Роднина ми се оплака, че офисът му се е случил срещу голямо софийско училище. И през 45 минути, всяко междучасие, невъобразима вълна от викове “У-а–а–а, у–а–а-а !” ги залива и им пречи да се съсредоточат. А ние всеки ден живеем сред този шум (освен градския – от уличното движение), за който специалистите твърдят, че е канцерогенен…
Всеки ден не само обучаваме децата, а и се грижим за тяхната сигурност, стремим се да ги възпитаваме. Три в едно! Почти всеки ден вкъщи ни звънят родители, случвало се е и в малките часове да бъдем събудени с проблем, който има семейството на наш възпитаник.
И при това положение на някои им се зловидят “големите” ваканции, в част от които, макар да сме на работа, при нас няма ученици. Зловидят им се “свободните” следобеди, в които ти се иска само да се освободиш от огромното напрежение, пък и те чакат уроци и писмени работи… Но вместо това, ако не си женена за милионер или не си реститутка, и мислиш и за собствените си деца – трябва да заемеш поста си на допълнителното си работно място – курсове, уроци, щанд на магазин… Или във входа, който чистиш дегизирана, за да не те познаят учениците ти…
И ние отлично знаем, че далеч не сме единствените мизеруващи в България. И ни пука за това. Но ние сме тези, от чието достойнство и самочувствие зависят и достойнството и самочувствието на млада България. Затова има значение дали ще бъде чут тихият ни, вечно съобразяващ се с другите глас.
Автор:
Марта Радева, учителка от гр. Провадия
Публикация:
10.10.2007 г. 14:21
Посетено:
821
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/4607-uchitelite-sa-v-kapana-na-sobstveniya-si-moral