Гледна точка
Българският учител. За едната чест
Вратът му се изкриви да гледа към звездите, очите му станаха разногледи да следи кое е добро за децата...
Между "Не пей ми се" и "Жестокостта ми се сломи" се люшка животът на учителя, усетил крушението на Идеала, а после мъдро прозрял, че духовното стои над сметката и ползата.
Понеже не е консервативен, той повярва, че във времето на промяната най-после ще може да работи, без да се веят над него идеологии. Повярва, че свободата наистина е състояние на духа, но бе забравил да приготви копието, с което да я защити. Пък и как ли, като не беше ясно кой точно я заплашва.
Промените ставаха бързо, а май и прибързано. Едни след други се редяха концепции, планове, принципи за обучение, съдържание и структури на учебници, тълкувания, нови прочити и още по-нови прочити. После се отричаха и кръгът се завърташе отново. Учителят се позамисли – свободен ли е да бъде свободен? Времето изискваше от него да бъде на висотата на бъдещето и в същото време го дърпаше към ниското на настящето. А животът на обществото минаваше под знака на високи цели като „демокрация”, пазарна икономика”, „приватизация”, „конкуренция”, „европейски ценности”.
Стана трудно да се живее, заговори се за оцеляване. Българина обаче не можеш да уплашиш – той знае как се прави това. И духът се отклони по своя път.
Дойде времето на стачките – общоприетият начин да се търсят изгубените права. Градският фолклор се попълни с вицове за учителя, на когото трябвало да се плаща, за да излезе от училището. Той се посмя на себе си заедно с другите, опита се да стачкува... Наивно – обвиниха го, че искал да живее в нормална държава. Точно тогава почувства, че никак не му е до песен. Не се наведе, но се сви, усети се ожесточен. Цветът на живота взе да придобива нюанси на сивото. То пък дойде на мода.
Но не задълго. Никой не знае така добре, както учителя, че това е временно.
Защото е невярно, че ценностите се сменяли. Вярно е, че почти всичко в живота е спорно, но е безспорно, че копието, на чийто връх стои свободата, се нарича компетентност.
Оказа се, че българският учител може да гради това качество, защото сам го притежава. Затова възкреси у себе си оная любов към човека, заради която някога бе направил избора си. Видя около себе си, че хората не са престанали да се нуждаят от него, и само привидно изглежда, че духовното си е отишло. Видя и друго – смисълът на неговия труд си беше все така ясен. Доброто образование и собственото достойнство все още се ценят. Отърси се от съмненията. Можа да направи това, защото нему е дадено да прощава мъдро. И жестокостта му се сломи.
Но и това отмина. Дойде голямата европейска прегръдка. Тези, които учи, вече не са ученици, а геймъри, знаят чужди езици, но пишат „6тастие” и „оте4ество”, което пък се намирало на Българския полуостров. Учителят разбира всичко и всички, усмихнат прощава грешките и продължава да учи – на правопис, на родолюбие, на самочувствие, на човещина. И на физика - някой от сегашните му ученици ще стане министър и може би пак ще бъде впечатлен, но не от „относителното” му единство, а от абсолютната му единственост и неповторимост.
Защото един ден всеки узрява за собствения си учител и дораства до него.
Сега учителят не иска повече да търпи, да разбира и да мълчи. Защото е време, когато говори за гражданско общество, да посочи българското; когато учи учениците си на демокрация, да даде пример със своята държава, а не да прави аналогии с „демоверсия”. А когато обяснява какво е чест, да гледа право в очите.
На тези, които го питат защо, щом не му харесва, не напусне и не отиде на борсата, та да го видят колко струва, той казва така, както някога Петко Славейков – вратът му се изкриви да гледа към звездите, очите му станаха разногледи да следи кое е добро за децата, та да не го изпусне. Къде да ходи кривоврат и кривоглед? Ни за министър става, ни за пъдар. Ей затова ще си остане учител.
Само че вече си е взел копието.
Върхът му е доста изтънял и не свобода, ами свободица се мъдри там, ама все за едната чест ще му стигне.
Понеже не е консервативен, той повярва, че във времето на промяната най-после ще може да работи, без да се веят над него идеологии. Повярва, че свободата наистина е състояние на духа, но бе забравил да приготви копието, с което да я защити. Пък и как ли, като не беше ясно кой точно я заплашва.
Промените ставаха бързо, а май и прибързано. Едни след други се редяха концепции, планове, принципи за обучение, съдържание и структури на учебници, тълкувания, нови прочити и още по-нови прочити. После се отричаха и кръгът се завърташе отново. Учителят се позамисли – свободен ли е да бъде свободен? Времето изискваше от него да бъде на висотата на бъдещето и в същото време го дърпаше към ниското на настящето. А животът на обществото минаваше под знака на високи цели като „демокрация”, пазарна икономика”, „приватизация”, „конкуренция”, „европейски ценности”.
Стана трудно да се живее, заговори се за оцеляване. Българина обаче не можеш да уплашиш – той знае как се прави това. И духът се отклони по своя път.
Дойде времето на стачките – общоприетият начин да се търсят изгубените права. Градският фолклор се попълни с вицове за учителя, на когото трябвало да се плаща, за да излезе от училището. Той се посмя на себе си заедно с другите, опита се да стачкува... Наивно – обвиниха го, че искал да живее в нормална държава. Точно тогава почувства, че никак не му е до песен. Не се наведе, но се сви, усети се ожесточен. Цветът на живота взе да придобива нюанси на сивото. То пък дойде на мода.
Но не задълго. Никой не знае така добре, както учителя, че това е временно.
Защото е невярно, че ценностите се сменяли. Вярно е, че почти всичко в живота е спорно, но е безспорно, че копието, на чийто връх стои свободата, се нарича компетентност.
Оказа се, че българският учител може да гради това качество, защото сам го притежава. Затова възкреси у себе си оная любов към човека, заради която някога бе направил избора си. Видя около себе си, че хората не са престанали да се нуждаят от него, и само привидно изглежда, че духовното си е отишло. Видя и друго – смисълът на неговия труд си беше все така ясен. Доброто образование и собственото достойнство все още се ценят. Отърси се от съмненията. Можа да направи това, защото нему е дадено да прощава мъдро. И жестокостта му се сломи.
Но и това отмина. Дойде голямата европейска прегръдка. Тези, които учи, вече не са ученици, а геймъри, знаят чужди езици, но пишат „6тастие” и „оте4ество”, което пък се намирало на Българския полуостров. Учителят разбира всичко и всички, усмихнат прощава грешките и продължава да учи – на правопис, на родолюбие, на самочувствие, на човещина. И на физика - някой от сегашните му ученици ще стане министър и може би пак ще бъде впечатлен, но не от „относителното” му единство, а от абсолютната му единственост и неповторимост.
Защото един ден всеки узрява за собствения си учител и дораства до него.
Сега учителят не иска повече да търпи, да разбира и да мълчи. Защото е време, когато говори за гражданско общество, да посочи българското; когато учи учениците си на демокрация, да даде пример със своята държава, а не да прави аналогии с „демоверсия”. А когато обяснява какво е чест, да гледа право в очите.
На тези, които го питат защо, щом не му харесва, не напусне и не отиде на борсата, та да го видят колко струва, той казва така, както някога Петко Славейков – вратът му се изкриви да гледа към звездите, очите му станаха разногледи да следи кое е добро за децата, та да не го изпусне. Къде да ходи кривоврат и кривоглед? Ни за министър става, ни за пъдар. Ей затова ще си остане учител.
Само че вече си е взел копието.
Върхът му е доста изтънял и не свобода, ами свободица се мъдри там, ама все за едната чест ще му стигне.
Автор:
Валентина Плачкинова
Публикация:
30.09.2007 г. 17:58
Посетено:
1117
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/4542-balgarskiyat-uchitel-za-ednata-chest