Поезията е будната съвест на народа

– Г-н Пацев, роден сте в Стара Загора, но Велико Търново се превръща в града, с който свързвате образованието, живота и творчеството си, а къде всъщност е духовният дом на Петър Пацев – там, откъдето е тръгнал, или там, където е сега?

– Моят роден град ми е дал много. Средата, в която се движех, беше от интелигентни момичета и момчета. Повечето мои връстници. Някои от тях впоследствие станаха актьори, един скулптор, оперен певец, учители и т.н. Тази среда неминуемо оказа влияние върху моето духовно развитие. Но град Велико Търново, университетът и приятелите ми – поети и писатели тук, завършиха този духовен процес. Разбира се, и самият град със своята история, настояще и бъдеще.

ОБИЧ ЗА ВЕЛИКО ТЪРНОВО

Потъвам още в нощите ти будни,
в уличките тихи, пълни с минало,
а твоите камбани сладкодумни
напомнят дните ми изминали.

Навремето често се промушвах\
на Царевец във входовете тайни,
в руините останали се вслушвах,
на Янтра в приказките ѝ безкрайни.

Сянката на Фичето преследвах,
по стъпките му горди все вървях,
изпращаше ми своята надежда,
не само спомени, любов съзрях.

Велико Търново – моя си утеха,
мое бъдеще, усмивка на дете,
изминали са толкоз много века,
а ти до днес си в моето сърце!

Мисля, че в това стихотворение показвам моята обич за Велико Търново.

– Пишете от ученическите си години – спомняте ли си първото стихотворение, което Ви накара да почувствате, че думите могат да кажат нещо, което обикновената реч не успява?

– Помня, че бях на 11 години. Харесваше ми едно момиченце от класа. Казваше се Златинка. За нея написах първото си стихотворение. Написах го на листче, с писалка с писец и мастило, тогава нямаше химикали. Нямам никакъв спомен за стихчето, но името на момичето помня до днес. Много от стихотворенията от ученическите си години съм изгубил, но няколко имам и до днес. Едно от тях се казва „ПРОЛЕТ“. Бил съм на 16 години, когато съм го написал. Мисля, че стихотворението казва всичко за мен.

ПРОЛЕТ

Затичана, млада,
навред се понесла,
минзухар и кокиче,
люляк донесла.

С усмивка и радост
всеки я среща –
селяк и работник,
детенце на среща.

Поспри се за малко,
девойко свенлива,
дошла с птиците
като песен красива!

Поспри се, почакай,
подвий колена,
че наша си гостенка,
не бързай така!

А пролетта не чува,
навред се понесла,
усмихната, млада,
радост донесла.

          Стара Загора, 1965

- За Вашата поезия се говори за закачливост, емоционална пъстрота и търсене на истината, а Вие самият как бихте се определили – като романтик, бунтар, просто наблюдател или човек, който просто не може да премълчи онова, което чувства?

– Някои журналисти през годините ме определяха като бунтар, други като романтик, трети като поет, нетърпящ неправдите. Имало е случаи да бъда сплашван, принизяван като творец, заради остросоциалните ми стихотворения, но мисля, че един поет трябва да бъде честен към хората и времето, в което живее!

– Поезията Ви преминава през любовната, философската, социалната и гражданската лирика, но кога едно стихотворение се ражда от любов и кога от несъгласие със света, в който живеем?

– Аз пиша за всичко, което ме е вълнувало в живота: за хората, обществото, в което живеем, политиката… Писал съм и за хубавото, и за лошото. Писал съм стихотворения и по картини, и музикални произведения, които са ме вдъхновявали. Слабост ми е любовната поезия, защото няма нищо по-хубаво от любовта в този живот.

– Една от книгите Ви носи заглавието „Искам да ми е цветно!“. След толкова преживени години кое днес придава цвят на живота Ви и кое, напротив, го прави по-сив?

– Преживях много: и радости, и разочарования, и много болка… Но не искам все още да се предавам, въпреки че и остарях. Моят девиз е: „Не съм слуга на разума, а кавалер на емоцията!“.

Петър Пацев е български поет, роден през 1949 г. в Стара Загора и трайно свързал житейския и творческия си път с Велико Търново. Завършва специалност „Български език, литература и история“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Пише поезия още от ученическите си години, а творчеството му преминава през любовната, философската, социалната и гражданската лирика. Автор е на редица поетични книги, сред които „Искам да ми е цветно!“, „Шепа пясък“, „Какво е любов“, „Завинаги с Лина“ и „С думи и чувства“. Негови стихове сака, разговор,  публикувани в България и извън страната, включително сред българската общност в Чикаго. В поезията си Петър Пацев съчетава личното преживяване и чувството за любов с размисъла за времето, човека и противоречията на съвременното общество. Продължава активно да участва в литературния и културния живот и в срещи с читатели.