Човекът е по-важен от времето

– Днешният свят е пренаситен от комуникационни канали и от изразяващи се в социалните медии хора – как оцеляват сериозните и задълбочени текстове в тази вакханалия? 

– Не оцеляват – изгарят и стават на пепел и точно тогава се намират хора, които виждат пепелта, разчитат я, възторгват се или се покрусяват и разпознават себе си. Или терзанията си. Новата комуникационна среда най-често смила неудобните и значими текстове, но те възкръсват всеки път, когато някой стигне до тях и ги види.

– Съчетаването на нежност с определена ироничност в написаното слово е трудно начинание – това не е ли отражение на времето, в което живеем? 

– Не е. При мен това е генна предопределеност. В нашия род всички притежават чувство за хумор – тоест, притежават чувство за самооценка. И дядо ми, на когото съм кръстен и когото не помня, е бил страхотен шегаджия. А вуйчо ми и баща ми бяха ненадминати в тая област. Чувството за хумор е висш пилотаж. Чувството за хумор, ако щете, е най-голямото изпитание, през което могат да преминат човешките уши, сърце, морал и съвест. Говоря за онова магично чувство за хумор, което дава дух на нещата, без да ги профанизира. Онова чувство за хумор и ирония, които, съчетани с човешката доброта и нежност, са истински божи дар. Както се оказва – и божие изпитание. 

Свят ми се завива от просташкия хумор, който ни залива от десетилетия и който не е помръднал на милиметър по-високо от човешката долница. А нежността и красотата често се възприемат като излишен лукс, непълноценност и слабост. Ех, тия мъжкари – и в поезията, и в живота…

– Отдалечаваме ли се от природата, макар че често говорим и пишем за нея? 

- Бягаме от природата. Не се отдалечаваме, защото природата е навсякъде, но че бягаме от нея, е видно. Като чуя в някой филм или писание, че  героят се намира посред нищото, а той е в прекрасна гора например, и ме обхваща яд. Трябва нищо да не разбираш от живот и от природа, за да смяташ, че девствената природа е „посред нищото“. Лъжемодерният начин на писане изключва природата, изключва метафората, римата, ритъма, а аз съм напълно убеден, че именно природата, ритъмът и римата са самата божествена същност на поезията.

Може би съвременните автори не пишат за природата, защото вече живеят в природата на технологиите, която  не е моята природа.

– В едно интервю споделяте, че искате да бъдете изненадан от любовта между хората – няма ли днес такива изненади? 

- Има. Преди време жена от селото ни донесе един буркан с козе прясно сирене. И беше най-щастливата жена на света, защото аз после написах за това козе сирене и за нея, тя го беше прочела във вестника и беше горда.

А може би човешка любов е и това, че спря и ни взе на автостоп мен и жена ми шофьорка на кола, защото никога преди това не беше виждала стопаджии. Чувала, че някога имало стопаджии, но не ги била виждала.

– Какво ни пречи да бъдем добри един към друг? 

- Пречат ни един милион неща. Пречи ни жаждата за успех, пречи ни жаждата да бъдем обичани на всяка цена, каквито и да сме. Пречат ни заслепението и лакомията за пари и постове. Пречи ни опростачването и примерите на опростачени същества, добрали се до властта. Пречи ни атомизирането на семейството и рода. Инатът ни пречи. И ни пречи, че спря да се цени честността и любовта.

– Нашите общества не се ли самоунищожават днес и какво според Вас ще се случи? 

- Ако нещата вървят така, ако ние не престанем с омразата и войните, ако не спрем да изграждаме стени между държави и континенти, между култури и религии, ще се пръснем като яйце върху камък. Никога не бях допускал, че в двайсет и първи век и тук – у нас, и в света, ще управляват толкова елементарни, алчни и безсърдечни хора. Те си мислят, че са безсмъртни, но не са. Те мислят, че ние сме мравки, но не сме. И е време да им го покажем.

– Накъде се е запътила България? 

- Не се е запътила наникъде – стои на едно място, върти се в кръг и се чуди по коя пътека да поеме, а пътеките все повече и повече зарастват и скоро няма да може да се мине по нито една от тях.

– Накъде са насочени Вашите мисли сега?

- Точно сега мислите ми са насочени към бавното мръкване в село. По същия начин, по който светлината е някъде далече зад баира и предвечерният въздух става сиво-син, така и мислите ми се насочват навътре към мен и искат да си починат.

Николай Милчев е роден през 1958 година в град Плевен. Завършил е Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, специалност Българска филология. 

Членувал е в Съюза на българските писатели. Напуска СБП през 2016 година.

Автор на поетически книги, между  които „Пейзажи с Лолита“, „Очи широколистни”, „Надеждата е бебе с очила”, „Петел от малинов пейзаж”, „Тънък дъжд”, „Прелъст и светогорски стихотворения”,  „Ти и котките следобед. 26 стихотворения от любов“ – отличена с Националната литературна награда на името на Теодор Траянов и е българската номинация за наградата „Балканика“ за 2017 година.

Автор на книги с разкази: „Ябълковият човек“, „Разтуряй, Злато моме, магиите“, „От сутрин до вечер“.

Последната му книга е „Съчинения по природа“ка, разговор, 

Носител на национални литературни награди, между които Национална награда на името на Петя Караколева за детска литература; Награда на в. „Труд“- „Златен ланец”, 2010 г.; Национална награда на името на Биньо Иванов и др. 

Негови стихове са превеждани на английски, руски, френски, румънски, турски и унгарски език.