За род и Родина - мисията на един изследовател

- В книгите Ви често се усеща силно лично присъствие – доколко те са автобиографични и къде поставяте границата между фактите и художественото описание?

- Не смятам, че има нещо биографично в книгите, поне не в досега написаните. Възможно е да остава такова усещане в читателя, поради стремежа ми да пренеса историческия момент напред във времето, за да е по-близо и по-разбираем. Военната материя и без това е трудна или по-скоро различна от обикновения разговорен стил. Много автори постигат вмъкването на читателя в действието, като „влизат“ в кожата на някой от героите и чрез неговите действия, характер и поведение го правят наблюдател или пряк свидетел на историята. Това неминуемо води до твърде големи целенасочени изкривявания на историческите факти. Винаги когато четейки такива книги, усетя отклонения от такъв характер, в мен остава някаква доза неудовлетвореност. В изданията, върху които съм работил, водеща винаги остава историческата истина, а художественото описание намира място само като необходимо допълнение, и то – колкото е възможно в по-малки дози. Съзнавам, че това не продава, но личната ми убеденост е, че историята и без това е достатъчно субективизирана. В крайна сметка лесно могат да се измислят сто красиви истории, но истината – красива или грозна – винаги е само една и е съставена от факти. Стремежът ми е да давам фактите и нека всеки си ги украсява или възприема така, както разбира или му харесва. С малко думи – границата, която поставям, е много близо до фактите и далеч от художественото описание, без да е непреодолима.

- Има ли теми или идеи, които проследявате през различните си книги и към които се връщате под различни форми?

- Обречен на военната професия в началото на осъзнатия си жизнен път, мисля, че е напълно нормално и в реда на нещата това да е основната тема в сегашната ми дейност. Експертизата ми на военен инженер с възможно най-широкия профил в системата на танковите войски и по-късно в по-съвременната логистика е основание много по-лесно да намирам и „дешифрирам“ написаното във военните архиви. Още след първите ми контакти с професионалистите историци (аз не съм такъв) осъзнах, че терминологията, езикът и начинът на изразяване на военните ги затрудняват, възприемат ги по-трудно и предпочитат винаги, когато е възможно, да заобиколят тази тема по-в края. Приех предизвикателството и се хвърлих директно в дълбокото.

Например: много изписани страници има за Руско-турската война, но темата за военните специалисти, които рядко присъстват на бойното поле, но от които в много голяма степен зависят резултатите, беше само загатвана. Първата ми книга, която всъщност представляваше пет отделни очерка, открехна точно тази тема – за т.нар. военни в тила – инженери, сапьори, свързочници, снабдители, строители на пътища, мостове и укрепления.

Обикновеният читател е добре да знае, че всички битки зависят, а много се решават от дейността точно на тези, намиращи се по-далеч от куршумите, но и от прожекторите на славата, войни на честта. По-голямата част от разработките и изследванията ми са насочени към хората и събитията, свързани с родния край. Осъзнавам, че основното, най-важното, което липсва в поколенията, идващи след нас, са онези знания, които формират любовта към род и родина. За да се оформят тези, очертаващи националната ни и държавна идентичност, са необходими огромен обем количествени и качествени натрупвания, които днешната образователна система по една или друга причина не успява да дава.

Стремежът ми, също и на доста мои бивши колеги военни, е по начин, който е най-близо до възможностите ни, да помагаме за постигането на тази цел. Да, връщам се и ще се връщам към темата за войната, защото са необходими много усилия, за да достигне обществото до истината, че тя не е решение на никой от проблемите му.

- Коя Ваша книга предизвика най-разнопосочни реакции и защо според Вас се случи това?

- Не се сещам за такава, но това не е необичайно. Както по-горе стана дума, формулата, по която подбирам темите и създавам произведенията, е: факти, факти и факти. Това доближава много изданията до научната литература. Вмъкването на любопитни случки и събития и кратки авторови коментари има за цел единствено, доколкото е възможно, да разчупи еднообразната и скучна на моменти военна действителност и да направи текста по-достъпен, разбираем и четим.

От десетина години пиша и малки сценарии, за да подпомагам дейността на клона на Национално дружество „Традиция“ в града ни. Там наистина има реакции в цялата гама, но наблюденията ми са, че всеки коментира от собствената си камбанария: историкът – откъм историята; журналистът – откъм медийното съдържание; политикът – като политик.

Когато погледнеш нещата от мястото на масовия зрител, към когото са насочени всъщност тези кратки патриотични искри – така ги наричам аз – вълненията утихват, за да отворят място на възхищението, удовлетворението и личния размисъл.

- Срещате ли неразбиране или дори отхвърляне и как реагирате в такива случаи?

- Не бих казал. Творчески спорове – да, и то много. Армията на постовете, които съм заемал, ми даде едно от най-необходимите за прогреса качества – стремежът и вътрешната необходимост за работа в екип. И още много други, разбира се – да отстояваш позицията си докрай; винаги да се вслушваш и съобразяваш с чуждото мнение; да отстъпваш, когато е необходимо…

Всъщност неразбирането, а в някои случаи дори и отхвърлянето, не са вредни в този процес, защото стимулират търсенето на нови форми и начини за изразяване, а в определени случаи – до изтрезняване в творческата дейност.

Реакциите, като се замисля, са били разнопосочни, в зависимост от ситуацията, но дори и в най-острата си форма, за каквато не намирам конкретен спомен, за да го оценя като такъв днес, биха донесли единствено и само положителни резултати – намиране на ново решение, различен подход или начин за изразяване.

- В какво се различава гласът Ви в личния блог от гласа Ви като автор на книги?

- Блогът https://bgallex.blogspot.com/ направих преди, бих казал, доста време, в началото на шега – за да пробвам, да видя какво е това и как се прави. Беше поредното начинание, стремежът ми да се докосна до нещо ново, различно и събуждащо интереса ми, което реализирах без кой знае какви цели и стремежи. Просто отворих платформата, прочетох инструкциите и блогът се появи.

Мина малко време и тогава дойдоха въпросите – какво всъщност искам и очаквам от блога, какво ще ми коства осъществяването на различните цели, които бих си поставил във връзка с него, с две думи – да го има или не.

Постепенно се оформи мнението, че единственото, за което може да ми служи, без да отделям специално внимание и ресурси, е като източник на информация за нещата, които правя. Сега, подбуден от въпроса, се замислих, че всъщност това е само „книжната“ част от работата ми и то не обхваната изцяло, каквато всъщност е личната заявка в подзаглавието на блога.

Само от време на време се появяват малки отклонения, обикновено в резултат на публични дискусии в мрежата. Гласът в тези дискусии е мой и нормално е различен от авторовия глас в книгите.

Целта, която си поставям при реализацията на всяка книга, е там да се чува, да гърми гласът на историята – не на днешната „правилна“ политическа ситуация, не на удобната за критици и издатели, не авторовият. А блогът – той е на човека Евгени Алексиев – такъв, какъвто е – даващ всичко, за да е полезен, стоящ далеч от обективите и прожекторите, но не в сянката на събитията, а отстояващ каузи, мнение и позиции.

- Някои от текстовете Ви звучат като социална диагноза – не е ли това отражение на протичащите кризисни процеси в нашето общество?

- За да намерим точния отговор, трябва да се запитаме що е то криза в обществото и може ли да бъдем равнодушни към случващото се, което така или иначе пряко ни засяга. Според мен, а и не само, трите основни посоки на проявление, които се явяват и главни причини за тежкия колапс, в който се намираме като общество и държава, са демографският срив, ерозията на институциите и кризата в политическото представителство.

Първото е ясно видимо – изнемогваща социална система, дезориентиран, почти липсващ пазар на труда и огромен регионален дисбаланс. Не по-различно е положението и по второто направление. Там връх взема усещането за липса на справедливост, породено от нарушеното чувство за справедливост, или по-точно казано – отсъствието на върховенството на закона.

Не му отстъпват по липса на обществена легитимност и останалите институции – всеобщо е усещането, че те не са инструмент в служба на обществото, а създават възможности за облагодетелстване на определени групи от хора и обслужват тяснопартийни интереси и, на първо място, олигархията.

Относно политическото представителство нещата се избистрят още повече. Липсата на идеологическа основа при формирането на партиите в условията на съвременната реалност е онази пречка, която пречи на хората да ги припознават и подкрепят. Може би повечето от причините и факторите са външни, но така или иначе като резултат и първо проявление са ниската избирателна активност и политическата апатия.

Другото му очевадно проявление е дефицитът на консенсус и доверие, които пречат на постигането на решения по важните и стратегически за държавата въпроси. Така кръгът се затваря и се превръща в омагьосан.

Оставих за края социалната поляризация, културната и образователна дегенерация, които са не по-малко важни за диагностицирането на едно общество като болно и нуждаещо се от сериозни и неотложни мерки. Смятам, че те са жизнено зависими от първите три процеса и ако нещата при тях тръгнат на добре, последните три сами ще намерят мястото си, защото те са пряко отражение на нашата действителност.

От млада възраст си спомням, че големите са ми казвали, че поставям правилни здравни диагнози, макар познанията ми в областта на медицината да са нищожни. Сега, от тежестта на годините си давам сметка, че това до голяма степен се дължи на аналитичните ми способности.

Така че, навлизайки в дълбочина на процесите в друго време и при други условия, неминуемо ми се налага да направя сравнение със сегашните, за да може читателят да „влезе“ в усещания и условия, различни от заобикалящите го. Може би това звучи като социална диагноза, но кажете ми кой автор в историческия жанр не го прави?

- Не са ли книгите Ви опит за провокация, а не просто за разказване на истории?

- Зависи какъв смисъл влагаме в думата „провокация“. Книгите ми са пълни с таблици, списъци, факсимилета на документи. Стремежът ми е чрез тях не да създавам или разказвам история, а да я показвам – такава, каквато е била, а не каквато днес, от височината на годините, ни се иска да е била.

Иска ми се да избягам точно от това, за което стана дума преди малко. Не трябва болестите на днешното общество да предаваме на миналото. Това няма да ни даде правилните изводи, няма да ни посочи верния път.

Търся, намирам и предавам чрез перото си замъглени и забравени във времето факти и събития, чрез които искам да провокирам читателя. Да го върна в годините, когато българският мъж е давал клетва и е целувал бойното знаме веднъж в живота си и, давайки последните си скътани от гурбетлък пари, е преминавал хиляди километри през океани, планини и държави, за да се върне и умре под това знаме за едничката българска чест и вяра!

Такава е моята провокация! И да – да разказвам истории не е основният ми прийом. В редовете, които пиша, основното, което давам, са доказателства – истински и неподправени, оставящи траен спомен и знания, а разказът оставям да си състави сам читателят. Това е другата част от провокацията.