Книгите са събраната мъдрост

Ние, човеците, разполагаме само с времето, което ни е отредено да изживеем по един или друг начин. Поставени сме пред невъзможността да определим кога и как да бъде нашето рождение на този свят. Но присъствието ни тук по своята дълбока същност е безсмислено, ако не направим нещо в обратна посока, за да му поставим и вменим някакъв смисъл. Той, този непонятен смисъл може, би ще бъде определен от нашето формиране и присъствието на околните в живота ни. Изживяването и осмислянето на сложността на тези дори необясними процеси също така навярно е и опит да намерим себе си или да търсим оправдание за нашето съществуване и за това как ще оползотворим времето, в което ще можем да предявим претенции, че то не е било съвсем безцелно.

Огледайте се, наситеността на обречени безцелни съществувания ни кара все по-често да мислим в тази посока. Да се опитваме да открием онази различност в поведението си и в онова, което днес и сега причиняваме на себе си и на околните. Трудно могат да бъдат оправдани определени безпомощни действия на временни величия, които не носят дори и най-малка полезност на обществото. Егоистичното ни потребление на тази полезност ни кара повече или по-малко да отделяме от нея повече за себе си, отколкото за останалите. Няма особена необходимост от това събиране на излишества в собствения ни дом или собствената ни същност. Полезността трябва да откриваме или намираме в това да има нужност от нея за околните и затова да вървим в по-добра посока.

Отдавна захвърлих сложните изрази и добре оформените научни формулировки, които биха отразили някаква измислена тежест на казаното. Потърсих особен начин на отразяване на преживяната действителност, който да създаде достатъчен комфорт на личните ми усещания и чувствителност към хора и случили се неща. Трудностите, които преживяваме, не са нито повече, нито по-малко от когато и да било. Но като че ли са понякога в излишък от онези дни на вътрешно спокойствие или дори безгрижие. Няма как да избягаме и от едните и от другите и може би това е редичката от дни, които подреждаме в един човешки живот.

Редакторите наричат всичко написано от мен литературни импресии. Дори не съм си задавал въпрос какво наричане бих им дал аз самият – по скоро са събрани мисли в някаква принудена последователност, които са придошли от преживяно минало, но са се настанили удобно в някаква днешна реалност. Думите на другите автори са част от случилите се неща, които са останали като картини, подредени по стените на вътрешния ми дом или същност. Онзи дом, който съм си създал в детските години, пренесъл съм го с определено старание през изминалото време и в който продължавам да трупам потребни и не съвсем потребни вещи. Но какъвто и да е, той си остава за мен най-скъпият. Отварям го понякога, но за околните по-често е затворен. Там са оставени и най-съкровените ми тайни, мимолетните трепети, обичта, разплаканите очи, неразбиращите погледи, наранената душа и още, и още, и още много други неща. Но те са част от всичко онова, което ще си остане само мое.

Все по-малко мечти успявам да открия и за себе си, и за всички, които са около мен. Може би сме затрупали с ненужни неща нашите вътрешни усещания за нови мечти. Дали това поражда съмнения в идването на новите бъдещи желания, или ги поставя в неизбежна необходимост да се случат – трудно може да се определи.

Понатрупвайки редички от дни, които определяме в години, се отрезвяваме от необходимостта от прииждането на мимолетни пориви и безумни начинания. Събрали чувства, мисли, усещания от продължаващото ни живеене – може би така отглеждаме мечтите си по-дълго време, умеем да ги възпитаваме на определено благоприличие и по-рядко им даваме право да излязат на показ. Необходимостта от тяхното предизвикване ще се наложи да потърсим дълбочината на по-сложни обяснения, които различни науки се опитват да определят, като дефинират това в сложността на един процес. Ако отново избягаме от тази помощ на научно обяснение, то всичко това ще e опит за предаване на определено знание (трудно е да го определя като мъдрост), чрез което да споделим своите непринудени и искрени усещания със своите събеседници.

Търсене на определена среща с мислите и чувствата на останалите, като им разказвам своята преживяност, в която невинаги успявам да намеря определен и краен смисъл – това е част от мечтанието. Но пък затова винаги е споделена с личната искреност.

Днес имам събрани повече въпроси и немалко отговори. От някои от отговорите ме боли, защото са част от препъванията от изживяното време, други ехидно се подсмихват, защото са част от повтаряните грешки, а трети постоянно напомнят за залепените счупени парчета от същността ми, която непрестанно приема нашите безспирни опити от самонаранявне или от причинените рани, предизвикани от многобройните битки. Често трябва да събираме гилзите от тези сражения и ако може, защото същността ни го изисква и налага, да не ползваме възможността за ответен удар по противника. Всяка такава нова битка носи още повече и повече рани, за които вече нямаме останала жива вода.

Разбирам и дори приемам, че трябва да има относителна справедливост в човешкото ни живеене, но няма как да обясним тези простички неща на онези, които нямат и няма как да придобият усещането си за тяхната несъщественост. Много често обяснявам своята твърда устойчивост с ужасната си невъзможност да приемам несправедливостта. Как да намерим достатъчно добри отговори на подобен тип въпроси е доста сложно като начинание. Докато важността на съществуването е определена от несъществени значения на по-голяма част от всички нас, то отговори на тези въпроси няма да можем да дадем.

Ние, човеците, имаме в определена степен нарцистични проявления, които ни карат да поставяме собствената си значимост над тази на останалите. В определени случаи това е вярно и може да бъде подкрепено с определена достоверност, но в повечето случаи е невярно и това ни кара да имаме съвсем необективна и невярна преценка както за самите себе си и нашите действия, така и за околните. Това ни поставя в такава сложна ситуация, която понякога няма как да променим. Най-простичко казано – няма как да изберем хората, с които живеем, колкото и да се опитваме да променяме средата.

Нямам умението и възможността да се поставям в някаква измислена реалност, която да удовлетвори моите лични тежнения и определени желания. Може би онези, добрите автори, могат да си позволят тази възможност и така да ни пренесат в тази реалност, но дали тя е достатъчно постоянна е още по-сложен въпрос, на който едва ли и те имат достатъчно добър отговор.

Текстовете, които имат своята дълбока смисленост, се пишат от хора, които имат тази привилегия да го правят. Намирам за твърде сложно да определя кой и как е утвърден, нито пък по какви критерии и причини се е случило. И сигурно тук ще си навлека гнева на много от поставените в онази ниша да бъдат критици на литературното творене. С част от нашите съвременни автори, за които пиша или си позволявам да ползвам техни текстове, така че да покажа по-добре нещата, съм се срещал по един или друг повод. Понякога тези срещи са станали по начин, който предизвиква смущения в тяхната случайна неслучайност, но така или иначе – случили са се. Приемам нещата, които пишат за твърде смислено и искрено написани. По такъв начин попълват моето усещане и това ми дава възможност да изпитам една странна вътрешна удовлетвореност за полезността на писането.

Тези, с които никога не съм се срещал, е поради обективната невъзможност да бъда част от времето, в което те са присъствали в света. „Идването“ при тях и тяхното творчество е било по различно време и по различен начин. Случвало се е при определени събития или срещи, пораждало е интерес и е оставало определена следа в моето живеене. Дори това неособено логично обяснение е достатъчно вярно и точно, защото тези хора са част от моя дом с неща, които събирам по моя жизнен път. А най-хубавото е, че все още намирам изключителен интерес в това си начинание и то е като едно безкрайно, ежедневно, ежечасно събиране на добри спомени, за които се грижа особено внимателно.

Не усещам никакво противопоставяне на науката на литературата. По-скоро е необяснимо понякога за околните съчетаването им, което се явява проблем за тяхното възприемане на нещата. Понякога написаният текст, който изобилства с определена фактология, няма съответната завършеност и тогава помага прилагането на онова, което носи литературата. Добрите идеи освен с добри доводи трябва да бъдат споделени с околните с точни и правилни думи. Думите носят своето послание и когато не се прекалява с тяхната възможност за убеждаване в нещо, нещата се постигат по-лесно и дори имат по-убедителен характер.

Нашето общество има изградена особена подозрителност към хората, които умеят на прилично ниво да си служат с добра способност в похватите и ползват различен инструментариум. Няма онази подготвеност да се приемат новаторите на днешното време по различни причини, но това е доста тъжно от гледна точка на носителите на тези възможности. Поне аз така разчитам тези процеси, които имат дълбоки последици върху нашето развитие.

Най-много ми се иска да пиша за смислената полезност на това ни живеене. Може би е странно като разбиране, но е част от моята лична философия, която вътрешно все ми повтаря, че нямаме достатъчно време.

Обич е най-смислената дума, която ме кара да се чувствам щастлив. Но не подценявайте и думичката „ако“ – понякога е много смислена и има важно проявление точно тогава, когато трябва да ни отпрати в противоположната посока на смислените неща.

Свободата е нещото, което съм си присвоил като едно от най-скъпите неща, и се опитвам да не го пускам да дири път на друго място. Страхувам се да не бъда несвободен и това е един от най-лошите ми страхове. Не съм сигурен, че можем да не поставяме определени ограничения на свободата си, но съм сигурен, че свободните хора са най-големите мечтатели. Свободата е част от изградената ми същност. Понякога се бори с моите мисли, понякога ги зачерква и ме поставя в извънредни ситуации, но успявам все още да я отглеждам и да я опазя в почти приличен вид от многото вмешателства. Вярвам, че така ще бъде и занапред.

………..

С мъничко прииждаща светлина започва всеки един човешки живот и тя е толкова непозната, че заслепява мътните току що проглеждащи очички. Търсещи ръчички и телце, което иска да усети топлината на телата на своите родители и да потъне в своя недокоснат свят. Какво вълнение идва в човешката ни душа, която се е смирила като никой друг път, за да стори път на новия живот. Всяко пробуждане на този нов живот ни кара да стоим изправени и дори в някакъв просънен екстаз да сме в готовност да му се притечем на помощ, да го усетим и да го оставим да бъде част от нас самите.

Безсънните нощи ще се трупат в своя безспир, сънливата ни разрошена външност ще издава непрестанната умора, която не ни кара да бъдем лениво изморени. Всичко това ще остави картини, заемащи особено място в настървеното от очакване съзнание и ще ги прибира в своята кутия на новото рождение.

Никой не може да предскаже идващите тъмни облаци, градоносните урагани, придошлите като пролетен ветрец пясъчни бури, стихиите от щастие и мимолетно споходилата ни радост. Всичко ще се трупа ден подир ден, ще се събужда новото очакване на идващото утро и отново ще заспива в ненадейната тъмнина.

За да се превърне в част от смисленото преживяване на живота ни, който се е родил в своята човешка необходимост да съществуваме и занапред.

Сега ръцете ни вече не са толкова гладки както преди, очите ни не са толкова безметежно реещи се, като в едно минало очакване, сърцето ни преглъща поредната отвара на отминалия ден и ние сме някак безчувствено щастливи, защото сме имали необикновената възможност да посрещаме и изпращаме деня, да отмерваме умиращите ни неведнъж души от поредното наскърбително препятствие и все пак – да продължим да вървим към следващото ни неизвестно очакване.

Какво вълшебство е това съзерцание в пространството и времето, което ни е донесло толкова добри мечти. Ще продължим да търсим своите мечти, за да ги събираме в нови и нови спомени, които да намерят място в оставащата мъдрост на новия живот.

Едва ли всяко утро вдъхновява, но ние, хората, така сме устроени, че нещо, което се повтаря многократно и ежедневно го приемаме като обичайност. Факт е, че е някак по-приятно да се събуждаш всяка сутрин в едно различно очакване, а не в монотонния ритъм на повторението. Но истината е, че животът сам по себе си е нещо много ценно и често, залутани в своето ежедневно препускане, пропускаме насладата от него. А той е интересно забавление, което всеки ден и час ни изненадва. Понякога успяваме да задоволим прищевките му, друг път оставаме изненадани или разочаровани от това, което ни поднася. Понякога дори не забелязваме това и го приемаме като някаква досадност към поредното ни задължение, а то е част от пътя към нещо ново.

Константин Павлов е някаква неизчерпаемост и сила едновременно, която ни е връхлетяла в една сладка агония. Като за първи път чух негови стихове ми направиха силно впечатление думите и тяхното странно използване. Това се случи в сумрака на една зимна вечер малко преди Коледа. Произнесените стихове звучаха някак странно и отдаваха на нас, слушателите, от своята сили на втъканите в тях послания. В едно своите произведения, което е нарекъл „Декларация“, той казва:

Стойността си
сам ще изчисля
марксически:
Тя е равна
точно на труда
изразходван
в себепроизводството ми на човек.

В своята прозаичност на мислите си бих го попитал за какво нямаме време или не е ли това онзи път към истината. Той има способността сам да си задава въпроси и доста оскъдно красноречиво да отговаря:

С нокти и със зъби
ще се браня от величия.
С кръв ще плащам
всеки сантиметър
от космическия път към истината.

Понякога Константин Павлов ме обърква, друг път ме натъжава, но най-често ми дава опора в „моето усилие напред“.

Нямам време.
Никой няма време.
С нокти и със зъби
ще се браня от величия.
С кръв ще плащам
всеки сантиметър
от космическия път към истината.

23 април – Световен ден на книгата и авторското право

На 23 април честваме световния ден на книгата и авторското право. Денят е избран като символична почит към двама от най-големите колоси на световната литература – на 23 април в една и съща година (1616 г.) са починали Мигел де Сервантес и Уилям Шекспир.

Любопитен факт е, че първоначалната идея за отбелязване на този ден произхожда от Каталуния. През 1926 г. крал Алфонс XIII подписва декрет за честване на Ден на испанската книга, за който след известно обсъждане се предлага датата на смъртта на Сервантес. И тъй като този ден съвпада с празника в чест на Свети Георги Победоносец – покровител на Каталуния – в Барселона търговците на книги устройвали грандиозен панаир на книгата. От 1931 година там се появява обичаят да се подарява роза на всеки, който си купува книга.

Години по-късно, на 15 ноември 1995 година, на 28-та сесия на на ЮНЕСКО, 23 април е провъзгласен за Световен ден на книгата и авторското право. С отбелязването на този ден светът отдава почит на просвещението и културните традиции, на книгите, като най-важното и значимо средство за съхранение и разпространение на знанието.

Както казва английският философ и писател Франсис Бейкън „книгите са кораби на мисълта, които странстват по вълните на времето и грижливо пренасят своя безценен товар от поколение на поколение“.

Трудно е да осмислим огромното значение на книгите – те ни дават отговори на много въпроси, помагат ни да намерим своите житейски ориентири, предлагат ни знание и мъдри съвети, дават ни уникалната възможност да се докоснем до света на други хора.

„Четенето на книги е разговор с най-добрите умове на отминалите времена, и то разговор, в който те ни споделят своите най-добри мисли.“ - Декарт.

*Използвани са материали на автора, които са публикувани в „Културни новини“.