Гледна точка
Горкият Богонемил…
Богомил Райнов (19 юни 1919 - 8 юни 2007)
Горкият Богонемил…
Умря, отиде си Богомил Райнов. Между другото и… философ. Това ме задължава да напиша нещо. Макар че случаят е крайно щекотлив.
Не просто защото при смърт действа безпощадното правило: “За мъртвите или добро, или… нищо”. За мъртвите философи това обаче не се отнася. За тях, пък и за живите – да се надяваме! – само истината е от значение. Истинският философ желае смъртта: и цял живот се подготвя за нея. Както е казвал някога Сократ. И по тази причина, изглежда, за мъртвите философи трябва да се казва и пише само истината. От което техните души ще са доволни. А ще са доволни само ако са живели така, че и приживе, и посмъртно да не се срамуват…
Всички ще умрем, и затова смъртта не е трагедия: особено за хора, които са доживели до такава преклонна възраст. Смъртта е нещо съвсем естествено: раздяла с този свят. И отиване в един друг, по-добър свят. Знае ли човек? Докато не умрем, няма как да знаем…
По тази причина, примерно, за един истински философ като Сократ подобава да не се плаши от смъртта. А дори да я желае. Сократ цял живот проповядвал една велика идея: човешката душа е безсмъртна. И не си спестявал провокациите към човешкия род. Знаем как свършил: предизвикал ненавистта на съгражданите си, които го осъдили на смърт! И изпил чашата с отрова. Сократ умрял достойно, както и живял: не се дърпал и не бягал неразумно от смъртта, а си отишъл с радост и преизпълнен с любопитство - защото му се удал най-после шанса да разбере доколко неговата идея за безсмъртието е истина. Живял за истината и умрял пак за нея. Умрял, разбира се, ненавиждан от съвременниците си. Така и подобава за истинските философи: от истината боли. Нашият философ Богомил Райнов обаче си отиде с почести. Ето затова ми се иска да поразсъждавам.
Винаги съм се удивлявал на древните за нещо, което при нас го няма: те не умеят да лицемерят като нас. Те са искрени и винаги казват каквото мислят. Дори и да грешат. Дори, грешейки, и да се разкайват после – като осъзнаят грешката си. Ние обаче постоянно грешим, ала живеем с глупаво и измамно съзнание: все едно не сме човеци, ами… оракули. И най-лицемерно увъртаме: с лъжата живеем, нея натрапваме за истина, а пък истината смятаме за лъжа. Само и само да излезе, че сме винаги прави. Това е страшно. Защо го правим? Ами за да не се окаже, че сме слаби, смъртни и… грешни същества. Признанието обаче на това последното е залог на човешкото величие. Истинският човек, уви, е грешник. Но човешкото е и смело да признаваш греховете си. Да се разкайваш. Да не роптаеш, когато друг човек ти показва твои грешки и грехове. Да не го мразиш, а да си му благодарен. Защото той ти помага да надмогнеш слабостта си. Човешко е да се греши, още по-човешко е и да се прощава…
Ала само когато грешникът сам се разкае и поиска прошка. Грозно е когато грешникът отиде в гроба с измамното съзнание, че е безгрешен. Дваж по-грозно постъпват ония, които са крили от него греховете му, които са нямали приживе достойнството да му ги посочат най-смело. И са му помогнали да отиде в гроба с измамното усещане, че е едва ли не безгрешен. Най-извратено е обаче заради неизкупени, непризнати и неразкаяни грехове да го награждават. И да му ръкопляскат затова, че сам не е признал и не се е разкаял за греховете си. Точно това направи нашият президент: награди преди време Б. Райнов с най-високи отличия. Без да даде шанс на големия грешник Б. Райнов да се разкае, докато имаше време. Б. Райнов до последната си минута с нищо не показа, че се разкайва за грозните си грешки, които е правил през целия си продължителен живот. Ако Гоце не го беше наградил, може би Б. Райнов щеше да си отиде в гроба с разкаяние. Щеше да се запита, може би, защо светът му е обърнал така грозно гръб. Мълчанието около него можеше да пробуди гласа на съвестта му.
Но Гоце го насърчи с наградата в греха и в неразкаянието му. Отне му шанса да поиска прошка. Все едно му каза: награждавам те тъкмо за грешките и за престъпленията ти! Де да му беше казал така! Ако му го беше казал така, щеше да го спаси. Но де това достойнство у наш Гоце? Награди го тъкмо заради греховете и заради престъпленията му. Най-лицемерно го награди тъкмо за греховете му, нищо, че говореше уж за “великолепните романи” на сега усопшия. Всички обаче знаеха, че за друго го награждава. И така Гоце все едно бутна Б. Райнов в гроба – неразкаял се и неопростен. Така отиват в гроба най-дебелоглавите комунисти. Оказа се, че и Б. Райнов е точно от тях. Гоце му помогна да си остане такъв до последната си минута.
Пиша тия неща, а младите съвсем не знаят защо го пиша. Пиша го, защото Б. Райнов е бил един от най-яростните душители на свободната мисъл в България дълги години. Жесток ментор, непогрешим и “най-правоверен” марксист-ленинист-комунист. Той беше правоверен комунист-сталинист през целия си живот и до последната си минута. А да проповядваш комунизъм, и то така крайно и безпощадно, както го е правил цял живот Б. Райнов, е насърчаване на убийствата, кръвопролитията, гаврите и издевателствата над личността, без които комунизмът е невъзможен.
Нито един комунист у нас не се разкая. Само В. Андреев си тегли куршума заедно с пропадането на комунизма. От което съдя, че тия, които не сториха като него – в това число и Б. Райнов – са най-жалки лицемери и страхливци.
Ако вярваха в комунизма, трябваше да се гръмнат. Нямаха друг избор: прекалено тежки са греховете им. Стига да бяха осъзнали какво са правили и какво е това комунизъм. Комунизмът е най-жестокото престъпление спрямо човечността и личността, което историята познава. Комунистите са кръвопийци в буквалния смисъл на тази дума. Целият им път в историята е облят с прекалено много човешка кръв. Цели реки и морета от кръв. Като е разбрал какво е комунизмът, В. Андреев си тегли куршума. Постъпи достойно, не издържа тежестта на страшния грях. А други си отидоха с почести: каква нечовешка трагедия! Най-трагичното е да умреш така недостойно, с цялата тежест на греховете си. Да умреш в съгласие с лъжата и против истината. За философ това е непростимо. Но не ние, а Друг, много мъдър Съдник ще ги съди такива…
Не зная дали покойният е викал свещеник в последните си минути. Сигурно не е: ако изходим от това, че цял живот е бил безбожник. И не само това, ами е проповядвал безбожничеството в книгите си. Във философските такива, пък и в другите. Цял живот е проповядвал и защищавал бесовщината, наречена комунизъм. И си отиде неразкаял се. Аз поне не зная да се е разкаял. Някой знае ли? Горкият Богомил! Живя в нечувани почести, власт и слава. Беше сред първенците на “най-хуманния строй”. Насърчаваше безумните издевателства над мисълта и всяка друга проява на човечност. Комунизмът е тотална варварска безчовечност. Той е и непростим грях. Щом няма разкаяние, щом няма посипване на главите с пепел, щом няма скубане на коси, няма пощада. Горкият Богонемил…
Пиша тия неща, защото все някой трябва да ги каже. Такива нища трябва да се произнасят най-гласно и безкомпромисно. Трябва даже да ги крещим с пълен глас, трябва да ги ревем с нечувана болка. Само тогава ще се очистим. С греха, с нечовешките жестокости не бива никога да се примиряваме. Или да бъдем толерантни. Защото кръвта на мъртвите, така жестоко и безсмислено пролята от комунистите, ще възроптае и ще ни прокълне. А и Бог, предполагам, ще остане разочарован от нас, ако не намерим тая сила и смелост…
Ще завърша съвсем неочаквано. Защото наистина стана крайно тягостно. То на погребение и на изпращане на някой на оня свят винаги е така. Но пък защо да не е и иначе?! Защо да не завърша оптимистично?
Лично познавам дъщерята на Богомил Райнов – Иванка Райнова. Тя е моя състудентка в СУ “Св. Кл.Охридски”. Аз след първи курс заминах да уча в Русия, но една година поне сме учили заедно. Иванка е прекрасен човек и страхотно богата личност. И е истински философ, силно привързан към свободата. Възхищавал съм се винаги от нея. Тя в някакъв смисъл е противоположност и отрицание на баща си. Той е строг, намръщен, а тя е усмихната и весела. Иванка написа много книги, преведе Сартр на български. Тя е идвала да изнася лекции във Философския клуб в ПУ, който бях създал през далечната 1987 г. Приятели сме, макар че доста години вече не сме се срещали. Просто така стана. Иванка никога пред мен не е говорила за баща си. Не съм чул да говори и с други наши приятели за него. Той тогава беше член на ЦК, велик големец, винаги е бил такъв, а на нея й беше неудобно да говори за това. За това в компанията ни не се говореше. С никой тя не говореше за баща си. С мълчание се отнасяше тя към него още приживе. Сигурно като всяка дъщеря силно го е обичала. И затова така го е щадяла: с мълчание. Това показва колко силно го е обичала. Иванка не говореше за него. Обичала го е, но едва ли се е гордеела с него. Не афишираше поне факта, че й е баща. Това говори много. Иванке, прости ми, че бях длъжен да напиша това за баща ти. Ти си философ и всичко ще разбереш. Сигурен съм в това…
Животът поставя всичко на мястото му. Богомил Райнов си отиде, а на този свят остана великолепната и така мъдра негова дъщеря. Дай, Боже да е жива и здрава още много години. Богомил Райнов сигурно е бил горд с дъщеря си. Което е нормално за всеки баща. Нищо, че е своеобразна присъда. Над самия него, над неговото време, над неговите идеали. И спрямо миналото му, в полза на по-доброто бъдеще. Символ на което винаги са децата ни.
А за дъщерята на Богомил Райнов Иванка мога да кажа още само това, че съм горд, че я познавам и че съм общувал с нея. Щом има такива хора на тази земя като Иванка Райнова, аз съм оптимист за света.
Умря, отиде си Богомил Райнов. Между другото и… философ. Това ме задължава да напиша нещо. Макар че случаят е крайно щекотлив.
Не просто защото при смърт действа безпощадното правило: “За мъртвите или добро, или… нищо”. За мъртвите философи това обаче не се отнася. За тях, пък и за живите – да се надяваме! – само истината е от значение. Истинският философ желае смъртта: и цял живот се подготвя за нея. Както е казвал някога Сократ. И по тази причина, изглежда, за мъртвите философи трябва да се казва и пише само истината. От което техните души ще са доволни. А ще са доволни само ако са живели така, че и приживе, и посмъртно да не се срамуват…
Всички ще умрем, и затова смъртта не е трагедия: особено за хора, които са доживели до такава преклонна възраст. Смъртта е нещо съвсем естествено: раздяла с този свят. И отиване в един друг, по-добър свят. Знае ли човек? Докато не умрем, няма как да знаем…
По тази причина, примерно, за един истински философ като Сократ подобава да не се плаши от смъртта. А дори да я желае. Сократ цял живот проповядвал една велика идея: човешката душа е безсмъртна. И не си спестявал провокациите към човешкия род. Знаем как свършил: предизвикал ненавистта на съгражданите си, които го осъдили на смърт! И изпил чашата с отрова. Сократ умрял достойно, както и живял: не се дърпал и не бягал неразумно от смъртта, а си отишъл с радост и преизпълнен с любопитство - защото му се удал най-после шанса да разбере доколко неговата идея за безсмъртието е истина. Живял за истината и умрял пак за нея. Умрял, разбира се, ненавиждан от съвременниците си. Така и подобава за истинските философи: от истината боли. Нашият философ Богомил Райнов обаче си отиде с почести. Ето затова ми се иска да поразсъждавам.
Винаги съм се удивлявал на древните за нещо, което при нас го няма: те не умеят да лицемерят като нас. Те са искрени и винаги казват каквото мислят. Дори и да грешат. Дори, грешейки, и да се разкайват после – като осъзнаят грешката си. Ние обаче постоянно грешим, ала живеем с глупаво и измамно съзнание: все едно не сме човеци, ами… оракули. И най-лицемерно увъртаме: с лъжата живеем, нея натрапваме за истина, а пък истината смятаме за лъжа. Само и само да излезе, че сме винаги прави. Това е страшно. Защо го правим? Ами за да не се окаже, че сме слаби, смъртни и… грешни същества. Признанието обаче на това последното е залог на човешкото величие. Истинският човек, уви, е грешник. Но човешкото е и смело да признаваш греховете си. Да се разкайваш. Да не роптаеш, когато друг човек ти показва твои грешки и грехове. Да не го мразиш, а да си му благодарен. Защото той ти помага да надмогнеш слабостта си. Човешко е да се греши, още по-човешко е и да се прощава…
Ала само когато грешникът сам се разкае и поиска прошка. Грозно е когато грешникът отиде в гроба с измамното съзнание, че е безгрешен. Дваж по-грозно постъпват ония, които са крили от него греховете му, които са нямали приживе достойнството да му ги посочат най-смело. И са му помогнали да отиде в гроба с измамното усещане, че е едва ли не безгрешен. Най-извратено е обаче заради неизкупени, непризнати и неразкаяни грехове да го награждават. И да му ръкопляскат затова, че сам не е признал и не се е разкаял за греховете си. Точно това направи нашият президент: награди преди време Б. Райнов с най-високи отличия. Без да даде шанс на големия грешник Б. Райнов да се разкае, докато имаше време. Б. Райнов до последната си минута с нищо не показа, че се разкайва за грозните си грешки, които е правил през целия си продължителен живот. Ако Гоце не го беше наградил, може би Б. Райнов щеше да си отиде в гроба с разкаяние. Щеше да се запита, може би, защо светът му е обърнал така грозно гръб. Мълчанието около него можеше да пробуди гласа на съвестта му.
Но Гоце го насърчи с наградата в греха и в неразкаянието му. Отне му шанса да поиска прошка. Все едно му каза: награждавам те тъкмо за грешките и за престъпленията ти! Де да му беше казал така! Ако му го беше казал така, щеше да го спаси. Но де това достойнство у наш Гоце? Награди го тъкмо заради греховете и заради престъпленията му. Най-лицемерно го награди тъкмо за греховете му, нищо, че говореше уж за “великолепните романи” на сега усопшия. Всички обаче знаеха, че за друго го награждава. И така Гоце все едно бутна Б. Райнов в гроба – неразкаял се и неопростен. Така отиват в гроба най-дебелоглавите комунисти. Оказа се, че и Б. Райнов е точно от тях. Гоце му помогна да си остане такъв до последната си минута.
Пиша тия неща, а младите съвсем не знаят защо го пиша. Пиша го, защото Б. Райнов е бил един от най-яростните душители на свободната мисъл в България дълги години. Жесток ментор, непогрешим и “най-правоверен” марксист-ленинист-комунист. Той беше правоверен комунист-сталинист през целия си живот и до последната си минута. А да проповядваш комунизъм, и то така крайно и безпощадно, както го е правил цял живот Б. Райнов, е насърчаване на убийствата, кръвопролитията, гаврите и издевателствата над личността, без които комунизмът е невъзможен.
Нито един комунист у нас не се разкая. Само В. Андреев си тегли куршума заедно с пропадането на комунизма. От което съдя, че тия, които не сториха като него – в това число и Б. Райнов – са най-жалки лицемери и страхливци.
Ако вярваха в комунизма, трябваше да се гръмнат. Нямаха друг избор: прекалено тежки са греховете им. Стига да бяха осъзнали какво са правили и какво е това комунизъм. Комунизмът е най-жестокото престъпление спрямо човечността и личността, което историята познава. Комунистите са кръвопийци в буквалния смисъл на тази дума. Целият им път в историята е облят с прекалено много човешка кръв. Цели реки и морета от кръв. Като е разбрал какво е комунизмът, В. Андреев си тегли куршума. Постъпи достойно, не издържа тежестта на страшния грях. А други си отидоха с почести: каква нечовешка трагедия! Най-трагичното е да умреш така недостойно, с цялата тежест на греховете си. Да умреш в съгласие с лъжата и против истината. За философ това е непростимо. Но не ние, а Друг, много мъдър Съдник ще ги съди такива…
Не зная дали покойният е викал свещеник в последните си минути. Сигурно не е: ако изходим от това, че цял живот е бил безбожник. И не само това, ами е проповядвал безбожничеството в книгите си. Във философските такива, пък и в другите. Цял живот е проповядвал и защищавал бесовщината, наречена комунизъм. И си отиде неразкаял се. Аз поне не зная да се е разкаял. Някой знае ли? Горкият Богомил! Живя в нечувани почести, власт и слава. Беше сред първенците на “най-хуманния строй”. Насърчаваше безумните издевателства над мисълта и всяка друга проява на човечност. Комунизмът е тотална варварска безчовечност. Той е и непростим грях. Щом няма разкаяние, щом няма посипване на главите с пепел, щом няма скубане на коси, няма пощада. Горкият Богонемил…
Пиша тия неща, защото все някой трябва да ги каже. Такива нища трябва да се произнасят най-гласно и безкомпромисно. Трябва даже да ги крещим с пълен глас, трябва да ги ревем с нечувана болка. Само тогава ще се очистим. С греха, с нечовешките жестокости не бива никога да се примиряваме. Или да бъдем толерантни. Защото кръвта на мъртвите, така жестоко и безсмислено пролята от комунистите, ще възроптае и ще ни прокълне. А и Бог, предполагам, ще остане разочарован от нас, ако не намерим тая сила и смелост…
Ще завърша съвсем неочаквано. Защото наистина стана крайно тягостно. То на погребение и на изпращане на някой на оня свят винаги е така. Но пък защо да не е и иначе?! Защо да не завърша оптимистично?
Лично познавам дъщерята на Богомил Райнов – Иванка Райнова. Тя е моя състудентка в СУ “Св. Кл.Охридски”. Аз след първи курс заминах да уча в Русия, но една година поне сме учили заедно. Иванка е прекрасен човек и страхотно богата личност. И е истински философ, силно привързан към свободата. Възхищавал съм се винаги от нея. Тя в някакъв смисъл е противоположност и отрицание на баща си. Той е строг, намръщен, а тя е усмихната и весела. Иванка написа много книги, преведе Сартр на български. Тя е идвала да изнася лекции във Философския клуб в ПУ, който бях създал през далечната 1987 г. Приятели сме, макар че доста години вече не сме се срещали. Просто така стана. Иванка никога пред мен не е говорила за баща си. Не съм чул да говори и с други наши приятели за него. Той тогава беше член на ЦК, велик големец, винаги е бил такъв, а на нея й беше неудобно да говори за това. За това в компанията ни не се говореше. С никой тя не говореше за баща си. С мълчание се отнасяше тя към него още приживе. Сигурно като всяка дъщеря силно го е обичала. И затова така го е щадяла: с мълчание. Това показва колко силно го е обичала. Иванка не говореше за него. Обичала го е, но едва ли се е гордеела с него. Не афишираше поне факта, че й е баща. Това говори много. Иванке, прости ми, че бях длъжен да напиша това за баща ти. Ти си философ и всичко ще разбереш. Сигурен съм в това…
Животът поставя всичко на мястото му. Богомил Райнов си отиде, а на този свят остана великолепната и така мъдра негова дъщеря. Дай, Боже да е жива и здрава още много години. Богомил Райнов сигурно е бил горд с дъщеря си. Което е нормално за всеки баща. Нищо, че е своеобразна присъда. Над самия него, над неговото време, над неговите идеали. И спрямо миналото му, в полза на по-доброто бъдеще. Символ на което винаги са децата ни.
А за дъщерята на Богомил Райнов Иванка мога да кажа още само това, че съм горд, че я познавам и че съм общувал с нея. Щом има такива хора на тази земя като Иванка Райнова, аз съм оптимист за света.
Автор:
Ангел Грънчаров
Публикация:
10.06.2007 г. 00:36
Посетено:
805
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/4112-gorkiyat-bogonemil