Гледна точка

Горкият Богонемил…

Богомил Райнов (19 юни 1919 - 8 юни 2007)

Горкият Богонемил…

Умря, отиде си Богомил Райнов. Между другото и… философ. Това ме задължава да напиша нещо. Макар че случаят е крайно щекотлив.

Не просто защото при смърт действа безпощадното правило: “За мъртвите или добро, или… нищо”. За мъртвите философи това обаче не се отнася. За тях, пък и за живите – да се надяваме! – само истината е от значение. Истинският философ желае смъртта: и цял живот се подготвя за нея. Както е казвал някога Сократ. И по тази причина, изглежда, за мъртвите философи трябва да се казва и пише само истината. От което техните души ще са доволни. А ще са доволни само ако са живели така, че и приживе, и посмъртно да не се срамуват…

Всички ще умрем, и затова смъртта не е трагедия: особено за хора, които са доживели до такава преклонна възраст. Смъртта е нещо съвсем естествено: раздяла с този свят. И отиване в един друг, по-добър свят. Знае ли човек? Докато не умрем, няма как да знаем…

По тази причина, примерно, за един истински философ като Сократ подобава да не се плаши от смъртта. А дори да я желае. Сократ цял живот проповядвал една велика идея: човешката душа е безсмъртна. И не си спестявал провокациите към човешкия род. Знаем как свършил: предизвикал ненавистта на съгражданите си, които го осъдили на смърт! И изпил чашата с отрова. Сократ умрял достойно, както и живял: не се дърпал и не бягал неразумно от смъртта, а си отишъл с радост и преизпълнен с любопитство - защото му се удал най-после шанса да разбере доколко неговата идея за безсмъртието е истина. Живял за истината и умрял пак за нея. Умрял, разбира се, ненавиждан от съвременниците си. Така и подобава за истинските философи: от истината боли. Нашият философ Богомил Райнов обаче си отиде с почести. Ето затова ми се иска да поразсъждавам.

Винаги съм се удивлявал на древните за нещо, което при нас го няма: те не умеят да лицемерят като нас. Те са искрени и винаги казват каквото мислят. Дори и да грешат. Дори, грешейки, и да се разкайват после – като осъзнаят грешката си. Ние обаче постоянно грешим, ала живеем с глупаво и измамно съзнание: все едно не сме човеци, ами… оракули. И най-лицемерно увъртаме: с лъжата живеем, нея натрапваме за истина, а пък истината смятаме за лъжа. Само и само да излезе, че сме винаги прави. Това е страшно. Защо го правим? Ами за да не се окаже, че сме слаби, смъртни и… грешни същества. Признанието обаче на това последното е залог на човешкото величие. Истинският човек, уви, е грешник. Но човешкото е и смело да признаваш греховете си. Да се разкайваш. Да не роптаеш, когато друг човек ти показва твои грешки и грехове. Да не го мразиш, а да си му благодарен. Защото той ти помага да надмогнеш слабостта си. Човешко е да се греши, още по-човешко е и да се прощава…

Ала само когато грешникът сам се разкае и поиска прошка. Грозно е когато грешникът отиде в гроба с измамното съзнание, че е безгрешен. Дваж по-грозно постъпват ония, които са крили от него греховете му, които са нямали приживе достойнството да му ги посочат най-смело. И са му помогнали да отиде в гроба с измамното усещане, че е едва ли не безгрешен. Най-извратено е обаче заради неизкупени, непризнати и неразкаяни грехове да го награждават. И да му ръкопляскат затова, че сам не е признал и не се е разкаял за греховете си. Точно това направи нашият президент: награди преди време Б. Райнов с най-високи отличия. Без да даде шанс на големия грешник Б. Райнов да се разкае, докато имаше време. Б. Райнов до последната си минута с нищо не показа, че се разкайва за грозните си грешки, които е правил през целия си продължителен живот. Ако Гоце не го беше наградил, може би Б. Райнов щеше да си отиде в гроба с разкаяние. Щеше да се запита, може би, защо светът му е обърнал така грозно гръб. Мълчанието около него можеше да пробуди гласа на съвестта му.

Но Гоце го насърчи с наградата в греха и в неразкаянието му. Отне му шанса да поиска прошка. Все едно му каза: награждавам те тъкмо за грешките и за престъпленията ти! Де да му беше казал така! Ако му го беше казал така, щеше да го спаси. Но де това достойнство у наш Гоце? Награди го тъкмо заради греховете и заради престъпленията му. Най-лицемерно го награди тъкмо за греховете му, нищо, че говореше уж за “великолепните романи” на сега усопшия. Всички обаче знаеха, че за друго го награждава. И така Гоце все едно бутна Б. Райнов в гроба – неразкаял се и неопростен. Така отиват в гроба най-дебелоглавите комунисти. Оказа се, че и Б. Райнов е точно от тях. Гоце му помогна да си остане такъв до последната си минута.

Пиша тия неща, а младите съвсем не знаят защо го пиша. Пиша го, защото Б. Райнов е бил един от най-яростните душители на свободната мисъл в България дълги години. Жесток ментор, непогрешим и “най-правоверен” марксист-ленинист-комунист. Той беше правоверен комунист-сталинист през целия си живот и до последната си минута. А да проповядваш комунизъм, и то така крайно и безпощадно, както го е правил цял живот Б. Райнов, е насърчаване на убийствата, кръвопролитията, гаврите и издевателствата над личността, без които комунизмът е невъзможен.

Нито един комунист у нас не се разкая. Само В. Андреев си тегли куршума заедно с пропадането на комунизма. От което съдя, че тия, които не сториха като него – в това число и Б. Райнов – са най-жалки лицемери и страхливци.

Ако вярваха в комунизма, трябваше да се гръмнат. Нямаха друг избор: прекалено тежки са греховете им. Стига да бяха осъзнали какво са правили и какво е това комунизъм. Комунизмът е най-жестокото престъпление спрямо човечността и личността, което историята познава. Комунистите са кръвопийци в буквалния смисъл на тази дума. Целият им път в историята е облят с прекалено много човешка кръв. Цели реки и морета от кръв. Като е разбрал какво е комунизмът, В. Андреев си тегли куршума. Постъпи достойно, не издържа тежестта на страшния грях. А други си отидоха с почести: каква нечовешка трагедия! Най-трагичното е да умреш така недостойно, с цялата тежест на греховете си. Да умреш в съгласие с лъжата и против истината. За философ това е непростимо. Но не ние, а Друг, много мъдър Съдник ще ги съди такива…

Не зная дали покойният е викал свещеник в последните си минути. Сигурно не е: ако изходим от това, че цял живот е бил безбожник. И не само това, ами е проповядвал безбожничеството в книгите си. Във философските такива, пък и в другите. Цял живот е проповядвал и защищавал бесовщината, наречена комунизъм. И си отиде неразкаял се. Аз поне не зная да се е разкаял. Някой знае ли? Горкият Богомил! Живя в нечувани почести, власт и слава. Беше сред първенците на “най-хуманния строй”. Насърчаваше безумните издевателства над мисълта и всяка друга проява на човечност. Комунизмът е тотална варварска безчовечност. Той е и непростим грях. Щом няма разкаяние, щом няма посипване на главите с пепел, щом няма скубане на коси, няма пощада. Горкият Богонемил…

Пиша тия неща, защото все някой трябва да ги каже. Такива нища трябва да се произнасят най-гласно и безкомпромисно. Трябва даже да ги крещим с пълен глас, трябва да ги ревем с нечувана болка. Само тогава ще се очистим. С греха, с нечовешките жестокости не бива никога да се примиряваме. Или да бъдем толерантни. Защото кръвта на мъртвите, така жестоко и безсмислено пролята от комунистите, ще възроптае и ще ни прокълне. А и Бог, предполагам, ще остане разочарован от нас, ако не намерим тая сила и смелост…

Ще завърша съвсем неочаквано. Защото наистина стана крайно тягостно. То на погребение и на изпращане на някой на оня свят винаги е така. Но пък защо да не е и иначе?! Защо да не завърша оптимистично?

Лично познавам дъщерята на Богомил Райнов – Иванка Райнова. Тя е моя състудентка в СУ “Св. Кл.Охридски”. Аз след първи курс заминах да уча в Русия, но една година поне сме учили заедно. Иванка е прекрасен човек и страхотно богата личност. И е истински философ, силно привързан към свободата. Възхищавал съм се винаги от нея. Тя в някакъв смисъл е противоположност и отрицание на баща си. Той е строг, намръщен, а тя е усмихната и весела. Иванка написа много книги, преведе Сартр на български. Тя е идвала да изнася лекции във Философския клуб в ПУ, който бях създал през далечната 1987 г. Приятели сме, макар че доста години вече не сме се срещали. Просто така стана. Иванка никога пред мен не е говорила за баща си. Не съм чул да говори и с други наши приятели за него. Той тогава беше член на ЦК, велик големец, винаги е бил такъв, а на нея й беше неудобно да говори за това. За това в компанията ни не се говореше. С никой тя не говореше за баща си. С мълчание се отнасяше тя към него още приживе. Сигурно като всяка дъщеря силно го е обичала. И затова така го е щадяла: с мълчание. Това показва колко силно го е обичала. Иванка не говореше за него. Обичала го е, но едва ли се е гордеела с него. Не афишираше поне факта, че й е баща. Това говори много. Иванке, прости ми, че бях длъжен да напиша това за баща ти. Ти си философ и всичко ще разбереш. Сигурен съм в това…

Животът поставя всичко на мястото му. Богомил Райнов си отиде, а на този свят остана великолепната и така мъдра негова дъщеря. Дай, Боже да е жива и здрава още много години. Богомил Райнов сигурно е бил горд с дъщеря си. Което е нормално за всеки баща. Нищо, че е своеобразна присъда. Над самия него, над неговото време, над неговите идеали. И спрямо миналото му, в полза на по-доброто бъдеще. Символ на което винаги са децата ни.

А за дъщерята на Богомил Райнов Иванка мога да кажа още само това, че съм горд, че я познавам и че съм общувал с нея. Щом има такива хора на тази земя като Иванка Райнова, аз съм оптимист за света.

Автор:
Ангел Грънчаров
Публикация:
10.06.2007 г. 00:36
Посетено:
805
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/4112-gorkiyat-bogonemil