За различията в подобията и подобията в различията

Детската литература е една от най-трудно определимите сфери на литературното, защото притежава неговите качества – фикционалност, жанровост – и в същото време е насочена към  читатели, за които разликите между фикционално и реално, както и между жанровете нямат голямо значение. Това читателско безхаберие е резултат от повече или по-малко ограничената житейска опитност на децата от различните възрастови групи и се компенсира от въображението им, което пък може да бъде събудено и увлечено от друго въображение – на писателя например. Във  взаимовъобразяването им обаче може да се загуби границата между неумелите читатели и възрастните – едните бързат да пораснат и четат книги, написани за „големите”, а другите чакат с нетърпение следващото издание на „Хари Потър” или друга „детска” поредица, за да опреснят способността си да виждат като Малкия принц боата, глътнала слон, или овцата в кутията. Ерих Кестнер го е обяснил в „Слово за първия учебен ден” – „Само който достигне до почтена възраст и си остане дете, е човек. Не зная дали сте ме разбрали” [1].

В същото време авторите, пишещи за деца, и техните творби рядко предизвикват литературни разговори в специализираните публични издания. Затова, когато по някакъв повод темата се появи на страниците им, привлича внимание с очакването да се разбере какво се случва в тази творческа бърканица, от която накрая обикновено се получава приятен читателски послевкус. Понякога обаче същинският разговор се измества от детинска разправия по познатото „дай ми куклата, на ти парцалите” и вгорчава надяването „нашата обща българска детска приказка (…) да има добър финал” [2].

Нещо подобно е започнало да се случва в края на миналата година в уж несериозността на социалните мрежи, но постепенно се заяви като сериозен проблем в няколко електронни издания, включително и в „Литературен вестник” с интервюто на Вл. Христов [3] с детско-юношеската писателка Юлия Спиридонова. Поводът е обявеното за кражба подобие на имена от заглавието и съдържанието на популярната поредица на Юлия Спиридонова „Приказки за гугулета”, която тази година има 25-годишен юбилей, от авторите на две книги-игри – „Дугулите и вълшебното листо” (2021) и „Дугулите и нашествието на бомбаците” (2024) – Никола Райков и Тони Теллалов. „Обвинението” се затвърждава от умалителното на „дугулите” като „дугулета” в историите на двете книги. Следва поредица от заклеймявания и обидни категоризации за Райков и Теллалов под различни постове в социалните мрежи.

Дори формално погледнато, подобно действие от страна на обвинените е нелогично – Спиридонова е утвърдено име в литературата за деца и юноши с много признания и награди, серия от 60 анимационни епизода по нейните гугулски приказки се въртят по „Лека нощ, деца” и youtube – кой уважаващ себе си автор би си позволил да прави популярност на неин гръб? От друга страна, авторите на дугулите също имат сериозни творчески биографии – Никола Райков започва да пише своите приказни игри още като студент по информационни технологии в Чикаго, носител е на най-голямата награда за детско творчество „Константин Константинов”, четири пъти е признаван от децата читатели с наградата „Бисерче вълшебно”; Тони Теллалов се изявява дълго време предимно като поет – автор е на 8 стихосбирки, също с множество национални награди, от 2019 споделя удоволствието да пише за деца с Райков и заедно печелят доверието и одобрението на „Дугулите…”. Дори да не ги познава човек, не би допуснал, че са способни съзнателно да ощетят човек от тяхната черга. Аз обаче ги познавам, познавам и творчеството им, преподавам книгите-игри на студентите си и съм сигурна. У дома играем „Сказание”-то на Никола, забавляваме се с приключенията на дугулите. Но не личното отношение е водещо в изказването ми.

Когато се говори за плагиатство в литературата, е добре да се има предвид същността на изкуството, за което Томас Ман в есето си „Художникът и обществото” заявява, че то интерпретира един и същ краен брой теми, но всеки автор се опитва да ги изкаже така, все едно е за първи път. В този смисъл повторителността във всичките ѝ естетически измерения е не дефект, а ефект на художественото (най-добре се вижда в поезията, за което говори и Н. Георгиев с определението ѝ за „много смисъл в малко реч”), стига да е постигнат с майсторлък и да носи оригинален смисъл. В публикацията си „Плагиатството в литературата или как крадат писателите” [4] Емилия Попова привежда редица примери за подражаване, взаимстване, прехвърляне между автори и произведения, които по никакъв начин не са компрометирали творческите продукти, всеобщо признавани като добри. Ще цитирам само мисълта на Марк Твен, която Попова припомня: „Деветдесет и девет процента от всичко, което поражда нашият интелект, е плагиатство в чист и прост вид“. Децата четат с еднакво удоволствие и „Пинокио” на Карло Колоди, и „Буратино” на Алексей Толстой, който просто  се опитва да доведе навремето до руските деца италианския приказен герой. В една от залите на изложбата „Аз не търся. Аз намирам” със 74 оригинални рисунки на Пикасо през 2009 г. в София имаше надпис: „Талантливите подражават, гениалните – крадат”.

Но в случая, за който говорим, не става дума за плагиатство, от което се ражда нещо хубаво. Литературата е рефлексия на действителността, в която различни хора в различно време и място имат сходни преживявания със сходни начини на изразяване. Дори в науката са познати случаи на паралелни открития, без авторите им дори да се познават. Какво остава за звукоподражателните думи, с които наричаме неща около нас, а се оказва, че и някой друг е „измислил” същото или подобно. Бръмбар, бръмчене, „голяма бръмчилка си”, дрънкане, дрънкалка… – производните по този принцип нямат печат за оригиналност. От гукането на гълъбите са се получили разговорните „гугутка”, „гугусчук”, но подобни звуци издават и най-малките човечета в първите си опити за общуване със света. И няма нищо чудно в разказа на Юлия Спиридонова, че нейните гугулèта са се получили от умилителното отношение на баща ѝ към бебешкото ѝ гукане, „подобрено” по-късно със западното ударение в наричането на вече порасналите тя и сестрите ѝ като „момèта”. Както не е странно подобното преживяване на Тони Теллалов, споделено в началото на „Дугулите…” – „Посвещавам тази история на Преслава Теллалова – първото дугуле, което дойде при мен и преосмисли всичко”. Ако чуете откъса от книгата в Спотифай, ще ви направи впечатление разликата в ударенията на спорните нарицателни[5] – ду́гулетата се произнасят с акцент върху първото „у”, а гугулèтата на Спиридонова, както вече стана дума, върху характерното за западните говори „е”. На пръв поглед незначителната разлика променя съществено звученето и то вече не е паронимно.

Със сигурност има още варианти на тези уподобявания и колкото и да са близки или дори еднакви, не могат да имат претенции за авторство дори когато се превърнат в имена на герои и книги. В литературата има толкова произведения с едни и същи заглавия (сещам се за първия ни детски роман „Сърце” на Калина Малина и „Сърце” на Едмондо де Амичис), за имена на герои пък да не говорим. По-важното е, че и приказките за гугулèтата, и приключенията на ду́гулите са забавни, събуждащи въображението на децата и са техни приятели. Фуко говори за подобията в различията и различията в подобията[6], придаващи на присъствията в света ни близост, познатост, но и пораждащи интерес към другостта на другите. Да, героите и на двете книги живеят в гората, имат свое дърво (на живота), дядо (като всички малчугани), дори малко си приличат в своята барбаронска (нео)форменост, но сюжетите им са различни – гугулèтата са по-алегорични, участват в истории, подобни на приказките за животни, докато ду́гулетата са по-фентъзи, по-напомнящи герои от видео игрите. И самите те са част от игра, в която читателят избира пътя на приключението и може да го приключи по 27 различни начина. Илюстрациите на авторката Спиридонова в първата ѝ книга наподобяват с наивитета си детски рисунки, което улеснява читателската рецепция. Визуализацията на ду́гулите и техния свят от художничката Мая Бочева пък има един по-днешен технологичен рисунък, с ярки въздействащи цветове и също привлича естетически погледите на децата. И едните, и другите са „сладурски” според тях – не се противопоставят, а се съпоставят.

В предговора към книгата си с наблюдения за българската детска литература – „Лего” [7] – Младен Енчев припомня, че литературата и нейното четене са „естетическа забава с елементите на света”, а „удоволствието от играта малко се интересува от своите предпоставки. Важното е да играеш”. Можем да добавим – да научиш и другите да играят – с любов и добронамереност. За да бъде „бисерчето” на литературата сред детските игри вълшебството, което „ни прави по-добри”.

[1] https://chitanka.info/text/13480-slovo-za-pyrvija-ucheben-den

[2] Мая Дълъгчева. Съвременната българска детска книжка – спяща красавица в Патиланското царство. https://liternet.bg/publish/mdylgycheva/knizhka.htm

[3] Бр. 2 от 15.01. 2025 на Литературен вестник.

[4] https://www.biblioteka-bulgaria.bg/plagiatstvoto-v-literaturata-ili-kak/

[5] https://creators.spotify.com/pod/show/zlatniteprikazki/episodes/–e2enm61

[6] Фуко. М. Думите и нещата. Наука и изкуство. С., 1992.

[7] Енчев, М. Лего. Шуменски университет. Шумен, 2018.

Проф. д-р Теменуга Тенева е родена през 1960 г. в гр. Попово. Завършва  българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи като учител по български език и литература в Шумен и от 1986 е преподавател по методика на обучението по литература в ШУ „Епископ Константин Преславски. Защитава дисертация на тема: „Методология и методика на урока по литература в образователния дискурс”. Автор е на монографиите „Урокът по литература 1.-12. клас”, „Интернет и четене”, „Интерпретацията – стратегии на разбирането в литературнообразователния дискурс”, публикува студии и статии, свързани с преподаването на литература в средното училище, с творчеството на изучаваните български автори, с ролята на технологиите и интернет в обучението.