Ако ще редактирате…

От толкова време съм коректор, редактор, автор и блогър, че чак ми е неудобно да ви кажа. Да речем, че демокрацията тъкмо беше избухнала – и малко след това почнах работа в пловдивския „Глас“. (Който е изкарал школата на „Глас“, него нищо не може да го уплаши!)

Да започнем оттам: Какво е редакция и какво – коректура? Кой шеф какво ще иска от вас, ако в обявата си е писал, че търси редактор?

Ще ви издам една тайна: Издателствата имат по-различна „концепция“ за това – какво е редакторът, в сравнение с медиите. 

Ако станете редактор в сайт, най-вероятно ще ви се налага да издирвате, да превеждате, да избирате снимки (и видео), да измисляте заглавие и да публикувате… „статии“. Какви – зависи от тематиката на съответното издание. Може да разказвате какво е правил днес парламентът (ако е правил нещо), но може просто да прекарате през Deepl статия за „голата рокля“ на жената на Кание.

Издателствата, от друга страна, ще искат „да звучи на български“. Не че ще ви го кажат! Това, разбира се, е задача на преводача. Но тъй като книгоиздаването все бърза (което е и източникът на многото му проблеми!), често тъкмо редакторът си скубе косите.

Независимо дали редактирате преводен текст, или самият вие го превеждате, вашата задача е езикът му да е точен, правилен, чист, богат, образен, жив. (За да не казва после читателят: Лош превод! И за да не се наместват в езика ни пълни глупости като Исках да му кажа, но не можах да го направя или Ако искате да направите разликата… Макар че вече не виждам как можем да „изгоним“ тези чужди конструкции, по-упорити и от „незнам“.)

Точен тук е ключовата дума – стремежът ни е всяко понятие да предадем възможно най-адекватно на български, да го предадем с думата, която използваме на български, не да взимаме английската или първата от речника. С особена сила това важи за реалии и термини.

Ето ви пример от роман на Пол Ливайн:

На платформата имаше кръгла маса с пет стола. На нея вече имаше млада жена, която нагласяше стенографска машина. Представи ни се като Мери Ортега, съдебен репортер. (…) Тя взе визитките ни, за да въведе данните ни в протокола.

Тук освен повторението, дължащо се на буквалния превод (имаше – имаше в две последователни изречения, сякаш не може да се каже: На масата седеше млада жена…), другото интересно е каква е тази Мери Ортега. След като ще въвежда данните в протокола, тя очевидно не може да е съдебен репортер – няма как да работи за медия, тя е по-скоро съдебен протоколист (или протоколчик). Щеше да помогне, ако бяха внимавали (и преводачът, и редакторът) в контекста – адвокатите отиват да взимат официални показания от експерт, няма как да присъства репортер!

Като казах повторение… Повторението, приятели, е бич за редактора. Много често се пропуска. А българският е страшно богат, няма нужда да си „харесаме“ една дума и само нея да въртим.

Ето как „звучи“ Майкъл Конъли (надявам се да не му го прочетат и да не му обяснят колко е зле!):

Помня, че ме засилиха в края на улицата да отцепя влизането с лента и да не пускам влизане на хора.

Съжалявам, но нито са го засилили, нито се отцепва влизане (отцепва се място, район, улица, периметър), нито пък се пуска влизане (то се допуска). Аз бих „олекотила“ тежкия, пълен с излишни подробности изказ (ами с лента се отцепва, да, с какво друго!) и бих казала: Помня, че ме пратиха да отцепя улицата и да не пускам никого.

Но ето как „се борят“ с повторението в един информационен сайт: 

Отново сме изправени пред опасност от сблъсък с астероид. След като се разминахме с малък такъв през май, в момента към Земята лети скала, колкото 10 автобуса. Приближава ни със скорост 34 пъти по-голяма от тази на светлината.

Тук, разбира се, става дума за така наречените квазиместоимения, или лъжеместоимения. А вместо да караме показателното местоимение да служи като допълнение, трябва просто да повторим съществителното или да намерим синоним (небесно тяло вм. астероид, светлинната вм. тази на светлината).

И за още едно повторение (текстът е на голям книготърговец):

Разлистете нашата селекция от подбрани заглавия с до -30% отстъпка.

Тонове мастило (образно казано) сме излели срещу тавтологията, но изрази като „реална действителност“, „потенциална възможност“, „предложена оферта“, изглежда, са безсмъртни! Щом е селекция – значи са подбрани, драги, to select – избирам. Нещо неясно? За разлистването няма да говоря…

Но да се върнем на точността. В предаването на реалии компромис не бива да се допуска. Географски обекти, заглавия на филми и книги, на песни и групи, наименования на фирми, марки, държавни институции остават точно както авторът ги е написал (измислил) или както вече са станали известни, както са придобили гражданственост на български. Че неведнъж съм срещала преводачи, които просто ги пропускат, понеже не им се рови да разберат кое какво е!

А сега е лесно да чуеш как звучи име на езеро, на река, на градче и да ги транскрибираш възможно най-близко до звученето (а не както се пише!). С два клика се проверява даден филм или книга излизали ли са на български – тогава предаваме заглавията им така, както вече съществуват, не ги „препревеждаме“. Може да оставим и оригиналното заглавие, защо не? По-добре, отколкото да го превеждате (буквално или „по смисъл“), по-добре, отколкото да обяснявате под линия, както е сторил преводачът на „Възкресение“ – той не само е решил, че не знаем кои са „Сърчърс“, но и спори задочно с публикации из Мрежата: * „Сърчърс“ – британска рокгрупа от 60-те, сред чиито хитове е „Като на тръни“ (Needles and Pins – заглавие, което ще намерите в интернет, преведено като „Игли и карфици“). – Б. пр.“

Министерства, агенции, правоохранителни органи, всякакви „чаркове“ на държавната машина също лесно се проверяват. Не бива да забравяме, че родното понятие не пасва на чуждата реалия и е нелепо да наречем американския пътен полицай катаджия.

Трябва да помним и че езикът ни постоянно се развива и обогатява, че в него навлизат нови думи, а някои „остаряват“ и се „оттеглят“ в специфични речеви „територии“, та не бива вече, през този наш 21-ви век, от който се изтъркаля една четвърт, да пишем за „санитарите“, дошли с линейката, нито за „говорителя“, съобщил новината по телевизията. Другата крайност също е недопустима – например да наречем канадските журналисти мисирки, а възстаричката кола на щатския детектив – баничарка. Тези жаргонни неологизми не съответстват на езиковата ситуация в текста – източник, и май е по-добре в българския вариант да изберем по-„традиционни“ думи.

Юридически, технически, медицински термини, наименования на растения се проверяват в специализирани сайтове и форуми, питат се хора, които това работят.

Аз постъпих точно така, когато героинята ни бе претърпяла катастрофа, при която е била засегната зона в главния мозък, наречена fusiform girus, отговаряща за разпознаването на лица. Е, не е „вретеновидна гънка“, както бе решил преводачът, а е окципито-темпорална зона 37, или Поле на Бродман – както ми казаха редакторите от framar.

Споменах ли мерните единици? Преди години преводачите не си даваха труда да изчислят колко са 50 ярда например – предаваше се приблизително. Още по-лошо – оставяше се, както е в оригинала, и под линия се обясняваше: 1 ярд е равен на…

Защо трябва да е в метри, сантиметри, килограми – ще попитате. Защото така сме свикнали и така ни е по-лесно да си го представим. Той беше висок 6 фута и 2 инча е „трудносмилаемо“ за нашето езиково съзнание, затова първо го преизчислете (има си сайтове, смятат за секунда), а после решете дали да го предадете точно (в случая става дума за ръст от 188 сантиметра), или да закръглите, например: Той беше висок към метър и деветдесет.

Ако получите наистина лош превод (или пък машинен, вече не е рядкост – и не само в медиите), ще ви се наложи да сравнявате дума по дума с оригинала. Нещо, което издателствата не вменяват на редактора си (а трябва!). Може да се доверите и на езиковото си чувство – то да ви подскаже къде нещата не са както трябва. Ала не съветвам.

И още:

- ако срещнете описание (на интериор, на лице, на облекло), ако има екшън (преследване, стрелба) или интимна сцена – представете си го, вижте го във въображението си като на филм, за да го предадете така, че и читателят да го види.

- не забравяйте, че двайсетина герои в един роман не могат да говорят еднакво – ще има диалекти, ще има груби и нецензурни думи (за които мога да ви говоря до утре сутринта), ще има дори езикови грешки, допуснати, да речем, от чужденец. Някой ще се шегува, друг ще говори високопарно – вашата задача е да откриете българския еквивалент на този тип говор. Не мога да понеса преводач да не се е справил с журналистическия стил – когато в роман се цитира фикционална статия например. Или надпис на телевизионния екран. Или заглавие в сайт. Толкова ли не общуват с медиите тия хора?

- помнете, че машината – както и Кирил Петков! – още не „знае“, че to throw someone under the bus не означава да хвърлиш някого под автобуса, не се превежда така. Всъщност не се превежда никак. Този фразеологичен израз се използва, за да се каже, че хвърляш вината върху някого другиго, превръщаш някого в изкупителна жертва. Това се отнася за всички идиоми – до един. Нямаш мост да продаваш на някого, никой не излиза с яйце на лицето, не можеш да опаковаш разговора, нямаш други риби за пържене. Търсим съответствието на български – винаги има. Ако е игра на думи – измисляме я с домашен материал, не пишем под линия: „Непреводима игра на думи; в английски…“. Ако не можем да я измислим – махаме я. Щях да ви дам пример тук – но няма, то не е излязло, няма и да излезе, така че…

Накрая на тази част да кажем нещо за българските автори. 

Трудно се работи с тях.

Не искат да чуват за редактор – щял да им „промени стила“. Не приемат съвети, в това число и по точността на някоя дума, по някой граматичен облик, по съгласуване, по нищо. Искат да са оригинални, не вярват, че езикът (както и литературата) е система от правила. Да си знаете.

А сега да поговорим за правилното и неправилното, тоест – за коректорската работа.

Кой са най-честите граматически грешки?

Предполагам, че българското училище от епохата на демокрацията не обяснява как и защо се „проверява“ дали една дума от мъжки род е подлог – за да получи пълен член, или пък не е. Ето как – ако замените въпросната дума с местоимението него или го, не може да е с пълен член; ако замените с той, смело пишете -ът, -ят. Ако проблемната дума идва след предлог – кратък член. В заглавие – пълен член („Сексът и градът“, да речем). Прякори – кратък (Владимир Димитров – Майстора; не Владимир „Майстора“ Димитров, ако обичате!).

Ето два примера – и двата „особени“ ситуации: Закона за езика отхвърлиха депутатите; Празнуваме 1 ноември – Деня на народните будители.

В първия пример става дума за обърнат словоред – авторът е турил най-отпред най-важното (според него), но това не значи, че то е подлог, че „върши действието“. Затова смело „преформатираме“ наум: Него го отхвърлиха депутатите… – значи закона; във втория пример имаме пояснение, което трябва да приеме облика на думата, за която се отнася – колкото и да ни е скъп Денят на народните будители, в случая пояснява 1 ноември (допълнение – празнуваме го) и не може да е с пълен член. Това със замяната действа само ако сте българин, съжалявам.

Пунктуацията, толкова логична и проста, също не се преподава адекватно. Ако беше така, никой нямаше да забравя затварящата запетая (например в изречението: Този, когото сме арестували, не е убиецът), нито щяха да се роят безумия като РПУ-Пловдив например – с дефис, без интервали, при положение че традиционното изписване носи смисъла на КАТ, който е в Пловдив, съответно тирето (дълго тире с интервали) се „затваря“ със запетая. Никой вече не спазва нищо, свързано с тирета и кавички – нито граматически, нито графично, и това е доста тъжно. Понеже ще дойде време ИИ да ни поправя, тъй като ние, човеците, няма да сме в състояние да съобразим нещо толкова простичко.

За тиретата да обясня простичко: за да „разделите“ – дълго (Онзи там – с коженото яке, те гледа; Всички – и малки, и големи – се вълнуваха), за да „съберете“ – кратко, или дефис (по-бързо; най-голям; черно-бял, министър-председател и др.).

За кавичките пък важи правилото – ако даденото нещо е дело на човека, смело го ограждайте. Ако е дело на природата – без. Например: списание „Капитал“, улица „Иван Вазов“, но: езерото Мичиган, местността Клувията. Ако предпочетете облик като: Тя е репортер от New York Times, запазването на оригиналното наименование отграничава предостатъчно, спестяваме кавичките. Няма ги и при Мистик Ривър, Пето Авеню, Карвър Стрийт – и обърнете внимание на главните букви, те също се „ръководят“ от това, че наименованието е чуждоезиково, че към въпросните думички не подхождаме, както към българските им еквиваленти.

Докато коригирате (и/или редактирате) нечий текст, ще попаднете и на спорни неща, като например прословутия женски род. 

По проблема – дали министър-председателят на Нова Зеландия може да роди момиченце, се вихрят спорове из социалните мрежи, където всеки е специалист по всичко. Защитниците на „женското“ скачат, че трябвало да министър-председателка, стигат до крайности като канцлерината Меркел, викат, че не можело жена да се нарича с дума за мъж, такива разни псевдофеминистки глупости. Други се позовават на чуждоезиков узус – ама в немски било еди-как си, пък във френски – не знам си как.

Ние си имаме „закон“ в българския език – титли, висши длъжности, звания нямат женски род. Може професорката, докторката, но само пред приятелите, иначе, в официална речева ситуация, като медийна изява, общуване в университета, писмен документ, е единствено и само професор Петрова, доктор Павлова. Лекарка, учителка, фризьорка не са титли или звания и женският род не е обиден нито за жените, нито за мъжете – просто преди столетие само мъже са били генерали, адмирали, посланици, затова се е установила тази „официална“ традиция. Смешно и жалко е на екрана да пише „Петя Кръстева, ученик от 9. клас“, за да не се обиди младото момиче, че го наричаме момиче.

Друг път ще ви разправя как може да се избегне конфузът с майчинството на министър-председателя Нова Зеландия.

Ами ударенията? Ако за първи път въвеждате понятие в този наш изстрадал език – име на човек, термин от някоя научна област, географска реалия, каквото се сетите, нима не е добра идея при първото споменаване да сложите ударението там, където му е мястото? За говорещите медии не ми се отваря дума – та вие, драги, носите най-голяма отговорност как запечатваме в съзнанието си едно или друго ново название!

Че съществува сричкопренасяне, може и да са ви споменавали някои стари коректорки или страньори (че не вярвам да познавате линотипери). В повечето случаи компютърът се оправя и без нас, но все пак имайте едно наум.

Престаравания (или откровена неграмотност) като живущите, френският и българският министри, триста компютри бяха дарени на учениците, девет танка и самолета участваха в парада и подобни също са задача на коректора, макар че не би трябвало да е така.

Борете се и с тях, правилата са достатъчно прости и ясни и на мен ми е тъжно, когато от най-висока медийна трибуна биват погазвани. Не защото източникът на грешката се излага, не. А защото езиковата неправилност е заразна! Чуват го два пъти от телевизора – и започват сами така да говорят. Вижда детето ви на екрана на Българската национална телевизия написано Българската Национална Телевизия представя – после учителката какво да стори?!

Ако в служебните ви задължения влиза отразяването на някакви административни активности – моля, като публикувате инфо от пресцентър, да го „преведете“ на езика на хората, тоест безпощадно да отстраните канцеларщини от типа на „горепосоченото“, „долуизложеното“, „същият“, „лицето“ и подобни.

Накрая да кажем и нещо за техниката на четене. Разбира се, има значение как е създаден текстът, който редактирате (коригирате) – от автора ли е писан, преписвал ли го е някой машинописец от ръкописен оригинал, диктуван ли е (на speech-to-text например). Има значение дори дали е писано на BDS, или на фонетик. Защото грешките са различни. Трябва да си изработите усет за тях, да си тренирате окото и да свикнете с типа грешки, които допуска даден автор. Но основното е да се чете цялата дума, условно разделена на срички, да се гледа дължината й, като особено се внимава в началото и в края на реда, както и с най-едрите букви, понеже те най лъжат. А пък собствен текст най-трудно се редактира. Защо ли? Защото ви е познат, затова.

Благодаря за вниманието и добре дошли в… ада.