Силата на моралния избор

Чувството за свобода и независимост е особено състояние на духа, което, освен от нашите способности и действия неизменно и винаги се влияе и от други хора и обстоятелства. Човешките очаквания винаги са свързани със случването на нещо добро, само че то по един или друг начин зависи от това с какви хора се срещаме в житейския си път и как те и обстоятелствата влияят на случващото се. Отстояването на онзи дух на свобода и относителна независимост е може би най-сложният процес, който науката и животът постоянно поставят под съмнение и под угрозата да бъде променян, съпоставян или изцяло изменян. Времето и пространството, в което живеем, определят до голяма степен границите на това, на което сме способни, но и дават възможност за проява на собствена идентичност, собствена чувствителност и разбира се – на избор, който, искаме или не, правим по собствен и неповторим начин.

Лайнъс Карл Полинг определя всичко това, като „удовлетворение от любопитството, като един от най-големите източници на щастие в живота“. Дали е прав или греши в своите преценки на човек и учен е доста сложно като обяснение, но пък дава посока на мисли и съждения.

Ние всички искаме да намираме верните и правилните решение най-малкото защото това е твърде удобно за нашето човешко съществуване и по-малко за общото ни съществуване. Това ни егоистично привличане към собственото „аз“ може днес или утре да изкриви или дори да промени представата ни както за самите нас, така и за околните. Погрешната ни оценка дава безпогрешно отражение на всяко наше действие, мисъл и дори на човешкото ни съществуване. Това е твърде опасно както за самите нас, така и за околните. С колкото повече и по-голяма власт е натоварено нашето битие, толкова по-трудно и по-невъзможно ще бъде справянето ни с тази мисия и при тези обстоятелства. Отражението на случващото ще отразява по един особен начин съприкосновението ни с всичко и с всеки, с когото имаме допир в това си действие.

„Науката е търсенето на истината, това е усилието за разбиране на света: то включва отхвърляне на пристрастие, догма, откровение, но не и отхвърляне на морала.“, Лайнъс Карл Полинг

Този велик човек споделя прозренията от своят преживян в 93 години живот и има известна правота, че каквито и да са нашите възгледи, желания, личностни терзания или пък идеи, то морал е необходим на всеки и във всичко. Вероятно той го е търсил през цялото време на своето пътуване и неведнъж се е лашкал между различните крайности на приемане и неприемане, на одобрение и неодобрение, но винаги  е продължавал да прави онова, което е било смисъл на неговото пребиваване в земното му приключение. Очевидно го е правил с хъс, страст и много мисъл, защото постигнато е достатъчно много, за да осмисли в пълна степен не само своя живот.

Много и дълго с удоволствие и страст четох за Лайнъс Полинг и написаното от него. Очарованието от това вглъбяване и потапяне във времето от преди повече от половин век дойде от прозрението, че възгледите му за човешкото ни съществуване винаги са били свързвани с даването на онази полезност и онова присъщо човешко съпричастие към стремежа хората да живеят по-добре.

„Ако искате да имате добри идеи, трябва да имате много идеи. Повечето от тях ще сбъркат и това, което трябва да научите, е кои да изхвърлите.“

„Трябва да имате много идеи. Първо, ако искате да направите открития, е добре да имате добри идеи. И второ, трябва да имате някакво шесто чувство – резултат от преценка и опит – кои идеи си струва да проследите. Изглежда, че имам първото нещо, много идеи, а също така мисля, че имам добра преценка кои са лошите идеи, които просто трябва да игнорирам, и добрите, които по-добре да проследя“., Лайнъс Карл Полинг

Все тичаме подир най-разнообразни и странни илюзии и трудно намираме верния път към добрите пътища. Някак си объркани сме в делника и празника и не успяваме да разчетем верните и истински послания, а и трудно приемаме вече всичко, което се опитва да ни покаже това. Странни хора сме ние българите, все търсим и намираме илюзорни цели и приемаме новодошлите като спасители, а недовиждаме, че те, спасителите, отдавна са между нас. Не знам дали вече имаме достатъчно добри идеи, за да можем да си позволим да захвърлим някои от тях, но със сигурност имаме достатъчно добри хора, които не могат и не трябва да наричаме месии, а просто нашите нови бъдещи водачи. Трудно ги откриваме и припознаваме, защото вече сме загубили усещането за преценка и трезвост, но пък сме придобили самодостатъчен нарцисизъм и самонадеяност. Все пречки, които трудно прескачаме, а за преодоляването им се иска време, достатъчно мъдрост и несъвсем обикновена сила.

„Вярвам, че всички сложни явления могат да бъдат обяснени с по-прости научни принципи.“ , Лайнъс Карл Полинг

Вероятно Полинг е прав, но на нас българите ни е чужда способността да приемем този факт дори и в житейския начин на съществуване, а камо ли да открием това по научните пътеки. Вероятно съдбата или пък пътят, който сме избрали, е от онези, трудните, и ще ни се наложи да открием вярната посока, да усетим трудността и да преживеем тежестта на времето. Историците уверено ще ни кажат, че всичко се повтаря и с известна относителна точност ще бъдат прави, но нали и в това е смисълът – да съхраним натрупаното знание и да се опитаме да го предадем, за да бъде то полезно в нашето човешко развитие. Вероятно трудно, дори много трудно ни се случва всичко това, поради което и ние все очакваме и се надяваме на поредното наше Възраждане и търсим (по неособено добър начин) нашите нови възрожденци.

Много преди да прочета достатъчно много за Полинг, преди близо 25 години, бидейки на едно пътуване в Гърция (първото ми там) една доста по-голяма от мен дама ми каза, че трябва да науча химията на живота и всичко ще си дойде на мястото. Поводът за този коментар бе, че закъснявахме за официална пресконференция в местната префектура.

Винаги съм искал да знам колкото е възможно повече за света. Тогава не се замислих много над тези думи и продължих да настоявам да спазваме графика на събитията и срещите. Но сега вече знам, че е непростимо за един химик да няма онзи широк набор от интереси и знания. И какво по-подходящо доказателство за това може да има от думите на Полинг:

„Признавам, че много физици са по-умни от мен – повечето от тях теоретични физици. Доста умни хора са преминали в теоретичната физика, следователно полето е изключително конкурентно. Утешавам се с мисълта, че макар те да са по-умни и да са по-дълбоки мислители от мен, аз имам по-широки интереси от тях“. И за да ме подкрепи в тези уж случайни твърдения, той казва: „Животът е връзка между молекулите, а не свойство на някоя молекула“.

Препускайки през времето и най-вече през живота ни, което случване понякога нито разбираме, нито успяваме да усетим, все пак трябва да ни е ясно, че той, животът, е само един и не се повтаря. Едва ли в пълнота можем да изискваме да го изживеем смислено и със значение за себе си и околните, но можем да се опитаме да се преборим с дребните страсти, нека ги наречем дребни камъчета, които ни убиват, препъват и болезнено ни карат да се притесняваме за всичко и за всеки. Нека да спрем да търсим обяснение в необяснимата враждебност и подлост, защото едва ли има възможност да я премахнем, но сме длъжни да направим опит да вървим напред, което ще ни осигури по-голям напредък.

„Мисля, че всеки човек трябва да може да се наслаждава на живота. Опитайте се да решите какво най-много ви харесва да правите, а след това се огледайте, за да видите дали има работа, за която бихте могли да се подготвите, която би ви позволила да продължите да имате такъв вид радост.“, Лайнъс Карл Полинг

Красноречиви и достатъчно верни напътствия ни дава Полинг: „Голямата сила на мисленето, запомнянето и общуването на човека са отговорни за развитието на цивилизацията“.

Вероятно технологичното и техническото развитие много пъти ще изпреварват човешкото и в това има известно очарование – да можем да общуваме, да обменяме своите мисли по начин, който ни е съвършено присъщ и е съпътствал човека хилядолетия.

По-важният въпрос е дали ще успеем в своето развитие като хора, което не визира само напредъка на технологиите, но и усъвършенстването на човека, който успява да съхрани в себе си своята същност и да направи своето развитие такова, че да може да счита, че то е крачка напред.

А иначе прозаичните въпроси следват един след друг и те неминуемо ще ни бъдат зададени, а отговорите предстои да намираме или откриваме почти всеки ден, всеки час и дори всеки миг. И нека не забравяме главното – че онази съвършено важна задача на нашето съществуване е не нашето оцеляване, а нашето развитие.

Лайнъс Карл Полинг е американски химик от немски произход, носител на две Нобелови награди – Нобелова награда за химия за 1954 г. „за изследване природата на химичната връзка и нейното приложение за определяне структурата на химичните съединения“ и Нобелова награда за мир за 1962 г. „за кампанията му против опитите с ядрено оръжие“. Наред с Мария Кюри са единствените Нобелови лауреати в различни дисциплини.

Роден е на 28 февруари 1901 година в Портланд, щат Орегон, САЩ, в семейството на фармацевта Херман Полинг и Люси Изабел. Баща му умира, когато е на девет години. Увлича се от науката още през детството, като събира насекоми и минерали. На 13-годишна възраст негов приятел го „запалва“ за химията и Полинг започва да прави опити в дома си.

След завършване на средно училище в родния си град се записва в Орегонския държавен селскостопански колеж (днес Орегонски държавен университет) в Корвалис, където изучава химични технологии, химия и физика. През 1922 г. се жени за Ава Хелън Милър, която му ражда трима синове и една дъщеря. Същата година получава бакалавърска степен и продължава образованието си в Калифорнийския технологичен институт в Пасадена, щат Калифорния.

След дипломирането си става асистент в института, а след това преподавател в катедрата по химия. През 1925 г. му е присъдена докторска степен по химия. През следващите две години работи като изследовател и е член на Националния научноизследователски съвет към Калифорнийския технологичен институт. Благодарение на стипендия „Гугенхайм“ през учебната 1926/27 година изучава квантова механика при Арнолд Зомерфелд в Мюнхен, Ервин Шрьодингер в Цюрих и Нилс Бор в Копенхаген.

През 1927 г. получава званието асистент-професор, през 1929 – адюнкт-професор, а през 1931 – професор по химия.

През 1936 г. Полинг е назначен за декан на факултета по химия и химически технологии и за директор на химическата лаборатория в Калифорнийския технологичен институт. На тези длъжности той полага началото на изучаването на атомната и молекулярната структура на протеините и аминокиселините с използване на рентгенова кристалография, а през учебната 1937/1938 г. е лектор по химия в университета „Корнел“ в Итака, щат Ню Йорк.

През Втората световна война Полинг заема официалния пост член на Националната научноизследователска комисия по отбрана и работи за създаването на ракетно гориво и за намирането на нови кислородни източници за подводниците и самолетите. Като сътрудник на Управлението за научни изследвания и развитие, той допринася много за разработването на заместители на плазмата при преливането на кръв за военни нужди. Но скоро след като САЩ хвърлят атомните бомби над Хирошима и Нагасаки, Полинг започва кампания срещу новия вид оръжие и през 1945 – 1946 г., като член на Комисията по национална сигурност, чете лекции за опасностите от ядрена война.

През 1946 г. Полинг става един от основателите на Извънредния комитет на учените, занимаващи се с атомна енергия, учреден от Алберт Айнщайн и седмина други известни учени, за постигане на забрана на опитите с ядрено оръжие в атмосферата. Четири години по-късно надпреварата в ядреното въоръжаване вече набира скорост и Полинг се изказва срещу решението на правителството за създаване на водородна бомба, призовавайки да се сложи край на всички опити с ядрено оръжие в атмосферата.

От 1948 г. Полинг е професор и в Оксфордския университет. В началото на 1950-те, когато и САЩ и СССР правят опити с водородни бомби и равнището на радиоактивност в атмосферата се увеличава, той използва своя ораторски талант, за да доведе до знанието на хората възможните биологични и генетични последици от радиоактивните валежи. Тревогата на учения от потенциална генетична опасност се обяснява отчасти с провежданите от него изследвания на молекулярните основи на наследствените болести. Полинг и 52 други нобелови лауреати подписват през 1955 г. Майнауската декларация, призоваваща да се сложи край на надпреварата във въоръжаването.

Когато през 1957 г. Полинг съставя проект за възвание, в което се съдържа искане да се прекратят ядрените опити, то е подписано от над 11 000 учени от 49 страни по света, сред които над 2 хиляди американци. През януари 1958 г. представя документа на Даг Хамаршелд, който е по това време генерален секретар на ООН. Предприетите от Полинг усилия допринасят за учредяването на Пъгуошкото движение за научно сътрудничество и международна сигурност, чиято първа конференция се провежда през 1957 г. в Пъгуош, провинция Нова Шотландия, Канада. Сериозната обществена и лична тревога за опасността от заразяване на атмосферата с радиоактивни вещества довежда до това, че през 1958 г., въпреки липсата на какъвто и да е договор, САЩ, СССР и Великобритания прекратяват доброволно опитите с ядрено оръжие в атмосферата.

Но усилията на Полинг, насочени към забрана на опитите с ядрено оръжие в атмосферата, срещат не само подкрепа, а и значителна съпротива. Известни американски учени като Едуард Телер и Уилърд Либи, и двамата членове на Комисията по атомна енергия на САЩ, твърдят, че Полинг преувеличава биологическите последствия от радиоактивните валежи. Полинг се натъква и на политически препятствия заради приписвани му симпатии към Съветския съюз.

През юни 1961 г. Полинг и съпругата му свикват конференция в Осло, Норвегия, срещу разпространението на ядреното оръжие. През септември същата година, въпреки обръщението на Полинг към Никита Хрушчов, СССР подновява опитите с ядрено оръжие в атмосферата, а през март следващата година същото правят и САЩ. Полинг започва да осъществява дозиметрични измервания на равнището на радиоактивност и през октомври 1962 огласява информация, която показва, че заради осъществените през предната година опити равнището на радиоактивността е нараснало два пъти в сравнение с предходните 16 години. Полинг съставя също така проект на предполагаем договор за забрана на подобни опити. През 1963 г. САЩ, СССР и Великобритания подписват договор за забрана на ядрените опити, в основата на който лежи проектът на Полинг.

През 1963 г. е награден с Нобелова награда за мир. В годината, когато получава втората си Нобелова награда, Полинг напуска Калифорнийския технологичен институт и става професор-изследовател в Центъра за проучване на демократичните институции в Санта Барбара, щат Калифорния. Там той може да отделя повече време на проблемите, свързани с международното разоръжаване. От 1967 г. е професор по химия в Калифорнийския университет, Сан Диего, надявайки се да прекарва повече време за изследвания в областта на молекулярната медицина. След две години напуска това място и става професор по химия в Станфордския университет в Пало Алто, щат Калифорния. По това време Полинг вече е напуснал Центъра за проучване на демократичните институции.

През 1973 г. Полинг основава Научния медицински институт „Лайнус Полинг“ в Пало Алто. В продължение на две години той е негов президент, а след това става там професор.

След смъртта на съпругата му през 1981 г. Полинг живее във вилата им в Биг Сър, щат Калифорния, където умира на 19 август 1994 г. на 93-годишна възраст. 

Полинг става специалист по рентгенова кристалография, изучаваща преминаването на рентгеновите лъчи през кристал с образуването на характерен рисунък, по който може да се съди за атомната структура на дадено вещество. Прилагайки този метод, Полинг проучва природата на химичните връзки в бензола и други ароматни съединения. Създадената от Ервин Шрьодингер през 1926 г. квантова механика, наречена вълнова механика, и представеният от Волфганг Паули през 1925 г. „принцип за забраната“, повлияват силно върху изучаването на химичните връзки.

През 1928 г. Полинг предлага своята теория за резонанса, или за хибридизацията, на химичните връзки в ароматните съединения, която се основава на концепцията за електронните орбитали, заета от квантовата механика. Теорията за резонанса твърди, че всички връзки между атомите на въглерода в бензеновия пръстен са средни по характер между единичните и двойните връзки. Според модела на Полинг бензеновите пръстени могат да се разглеждат като хибриди на възможните им структури. Тази концепция се оказва извънредно полезна при предсказването на свойствата на ароматните съединения.

През следващите няколко години Полинг продължава да изучава физикохимичните свойства на молекулите, особено на свързаните с резонанса. През 1934 г. обръща внимание на биохимията, по-специално на биохимията на протеините.

През 1942 г. Полинг и неговите колеги, като получават първите изкуствени антитела, успяват да изменят химическата структура на някои съдържащи се в кръвта протеини, известни като глобулини. Антителата са глобулинови молекули, произведени от специални клетки в отговор на навлезли в телата антигени като вируси, бактерии и токсини. Антитялото се съчетава с особения вид антиген, който стимулира неговото образуване. Полинг изказва верния постулат, че тримерните структури на антигена и на неговото антитяло са комплементарни и по този начин „са отговорни“ за образуването на комплекса антиген-антитяло. През 1947 г. Полинг и Джордж У. Бидъл получават субсидия за провеждане на разчетени за пет години изследвания на механизма, с чиято помощ вирусът на полиомиелита разрушава нервните клетки.

Работата на Полинг над сърповидно-клетъчната анемия започва през 1949 г., когато той разбира, че червените кръвни клетки на болните от тази наследствена болест са сърповидни само във венозната кръв, където е ниско съдържанието на кислород. На основата на знанията си за химията на хемоглобина Полинг изказва веднага предположението, че сърповидната форма на червените клетки се предизвиква от генетичен дефект вътре в клетъчния хемоглобин. Три години по-късно ученият успява да докаже, че нормалният хемоглобин и хемоглобинът, взет от хора със сърповидно-клетъчна анемия, могат да се различат с помощта на електрофореза, метод за разделяне на различните протеини в смес. Направеното откритие потвърждава убеждението на Полинг, че причината за анемията се крие в протеиновата част на молекулата.

През 1951 г. Полинг и Р. Б. Кори публикуват първото завършено описание на молекулярната структура на протеините. Това е резултат от изследвания, продължили четиринадесет години. Прилагайки методите на рентгеновата кристалография за анализ на протеините в косите, козината, мускулите, ноктите и други биологични тъкани, те откриват, че веригите на аминокиселините в протеините са завити около себе си по такъв начин, че образуват спирала. Това описание на триизмерната структура на протеините бележи огромен напредък в биохимията.

В края на 60-те години Полинг започва да се интересува от биологичните въздействия на витамин С. Ученият и съпругата му започват да приемат редовно витамина, а Полинг започва да рекламира публично неговата употреба за предотвратяването на простудни заболявания. В монографията „Витамин С и простудата“ (Vitamin C and the Common Cold), която излиза през 1971 г., Полинг обобщава публикуваните в текущия печат практически свидетелства и теоретични изводи в подкрепа на терапевтичните свойства на витамин С. В началото на 70-те години той формулира и теорията за ортомолекулярната медицина, в която се подчертава значението на витамините и аминокиселините за поддържане на оптимална молекулярна среда за мозъка. Тази теория, получила по онова време широка известност, не намира потвърждение в резултатите от следващите изследвания и до голяма степен е отхвърлена от специалистите по медицина и психиатрия. Но Полинг поддържа гледната точка, че основанията за тези контрааргументи съвсем не са безупречни.

В създадения през 1973 г. от Полинг Научен медицински институт „Лайнус Полинг“ в Пало Алто, заедно с колегите си, продължава да изследва терапевтичните свойства на витамините, по-специално възможностите да се използва витамин С за лечение на ракови заболявания. През 1979 г. публикува книгата „Рак и витамин С“ (Cancer and Vitamin С), в която твърди, че приемането на значителни дози витамин С допринася за продължаването на живота и за подобряването на състоянието на болните от определени видове рак. Но авторитетните изследователи на раковите заболявания не намират аргументите му за убедителни.