Гледна точка

Ексцентрична дискусия на мъченика за нашето настояще

Преди новата "Книга за щастието" на професор Венелин Терзиев

Ексцентрична дискусия на мъченика за нашето настояще: 1
Снимка: Бачковски манастир „Успение Богородично“
Ексцентрична дискусия на мъченика за нашето настояще: 2
Художник: Васил Василев - Зуека
Ексцентрична дискусия на мъченика за нашето настояще: 3
Художник: Васил Василев - Зуека

За щастие, обаче, конят е зелен не само за далтонистите. Той трябва да бъде зелен всеки път, когато пасе червена трева под жълто небе. Така той става елемент на една условност, в която, веднъж включен, е вече длъжен да се подчинява на властта, която го обединява с и през всичко останало: той става необходим – за нас и за изкуството – и под знака на една по-висша категоричност, той престава да бъде чудо: защото се разбира сам по себе си. Тогава, вместо да бъде погрешен резултат на едно зрение, той постига закономерността на едно възрение. А това последното носи едно име: стил.

 Чавдар МУТАФОВ, сп. „Везни“, 1920

Забелязах, че професор Венелин Терзиев употребява твърде често „нашето“. Запитах се, дали е случайно? После си представих неговата извисяваща се над другите фигура – леко приведена напред, за да последва широко отворената му крачка, като в реклама на Johnnie Walker. Хрумна ми да го поставя в съзнанието си със скръстени ръце в защитна интровертна позиция, но не успях – никога не бях го виждала в такава, защото „нашето“ непозволено се бе настанило в душата му и никак не желаеше да бъде изместено от „моето“. Дори когато го заварвах в характерната поза на „Мислителят“ на Родѐн имах усещането, че силните центробежни сили на вглъбеността му не можеха да го задържат задълго в него самия. Втъкан в другите, в живот за другите, в мисли за тези, които му дават онова равновесие на несамотността му, той често повтаря, че трябва „да бъдем търпеливи в своето очакване“. Очакване за чудесата, случващи се в общуването, в заетостта да се търси онзи общ знаменател на сложните дроби на човешките отношения в полуделия свят наоколо. Професорът торпилира всяко несъответствие със законите на природата, където в цъфтящите градини на неговия Версай се издига фонтанът на трите грации – Невинност, Красота, Любов. Учителят в него е готов да повтори по различни начини, независимо от неразбиращите погледи втренчени в него, истината в оригиналния ѝ вариант. Отстояването ѝ не може да не бъде забелязано, както и че смислите в написаното под перото му идват привидно непринудено. Някои от фразите изскачат в определен ритъм, като в синкоп, с необичайно тълкуване на обстоятелствата, експресия и импресия, като моментна бърза снимка на случващото се, като описание на вътрешни чувства. Читателят усеща свободата на мисълта – безкомпромисна, без стремеж да се налага и деликатна, опитваща се да ни подскаже съсредоточено нещо важно на хората, готови да я последват.

В едно от последованията, което се чете в църквата, се казва: „Укрепете ослабналите ръце и уякчете треперещите колена; кажете на боязливите духом: бъдете твърди, не се бойте…“. Чувам познат глас, идващ от певницата, с характерния нисък регистър, респектиращ и напевен и свързвам този несбъднат спомен със стихотворението на Славчо Ангелов „Великият мъченик“:

С венец от тръни на главата,
със рани целият покрит
презрян, охулен от тълпата
пристъпваше едвам, пребит.

Далече още бе Голгота,
А кръстът – тежък. Но уви!...
туй беше кръстът на живота,
със който злото той надви.

След него крачеха войници,
а той бе цял окървавен:
плющяха техните камшици
по голия му гръб студен.

- Разпни го – викаше тълпата –
Тоз нов лъжлив юдейски цар
се хвалеше, че на земята
сам щял да бъде господар.

В сърцето негово омраза
Не можеше намери кът.
И затова мълча – не каза
Горчива дума този път.

И сам се молеше за всички:
- Послушай, Татко, своя син:
прости им. Някога самички
ще ме последват до един.

Не мога да оспоря идентичността на асоциацията за тази картина, която нахлува в съзнанието ми, с автора на „Книга за мечтите“. Полуусмихнатата досада на Мъченика от общуването с „идиоти“ се усеща от разстояние. Променя се цветът на очите, които стават леко пепеляви, сиво-сини. Ъгълчетата на устата му се стрелкат не надолу, а нагоре, в противовес на земното притегляне. Същото никак не му въздейства в обичайната ситуация на „стърчащ човек“ или на онези, които Валери Петров нарича „хвърчащите хора“, особено пък в амплоато на любимия му образ на „селянинът с колелото“. При среща с нещо написано нарочно с обичайното безочие и злоба, за да го уязви, човекът, който определя себе си като „селянинът с колелото“, безсъзнателно прави характерната, станала част от него гримаса на едва скрита погнуса. В краищата на очите му се появяват ветрилата на болката, сякаш да я спасят от горещината на вулкана – все още спящ, но клокочещ в него. Необходимостта от заземяване заради репутацията на мастит професор е сведена до нула, защото е непринуден и искрен. Не се свени публично да обсъжда неща от живота, да демонстрира как безсъзнателното се проявява в съзнателното. Обладава подкупващата искреност и откровеност, с която печели привърженици. За такива като него казват, че е от хората, които не си поплюват и не си оставят магарето в калта. С две думи, не познава неизбежната отбрана, а само открития двубой. Понякога натрупаното напрежение го издава в равномерно подрусване на десния крак за кратко, докато не се включи кинетичният контрол на емоциите.

Тъй като е химик, преди всичко останало, до такава степен е изострил чувствителността си за състава и съставляемото, за важните ингредиенти и верността на всяка формула, че може да комбинира според настроението както ежедневните си парфюми, така и ежедневните си мисли. Понеже скоро ще получи патент на „ужасно невъзможен човек“ от тези, които никак не му съответстват и затова не могат да го опознаят докрай, назрява моментът да създаде собствена марка парфюм „Terribly impossible“.

Изостреността на сетивата му за красиво-романтичното, извисено-носталгичното и човечното открива химията в музиката на маестро Георге Замфир – вълшебник, свирещ на уникалния инструмент панфлейта. В същото време, заради оголената чувствителност към смисъла на собствения си живот, обича всички варианти на „My Way“, изпълнена от Франк Синатра, независимо че често цитира Достоевски: „Радвайте се на живота, а не на неговия смисъл“. Между него и хората от артистичните и музикалните среди, между него и хората на изкуството и културата съществува особена химична реакция. Професорът познава отлично повечето от големите съвременни артисти, изпълнители, художници и писатели лично. С останалите, по причини, свързани с отдалечеността на времето, води разговори, защитава техни тези, представя техни гледни точки с онзи хъс, с който и те не биха се осмелили да се „изложат“.

Този израз „да се изложа“ ме вбесяваше в началото, защото го приемах буквално. После свикнах, като добавях на ум: „излага мисли, не себе си“. И тогава всичко си идваше на място. Тази фраза, поради честата ѝ употреба, придоби гражданственост и особена популярност сред всички, които го познават.

Истинската страст към пътуванията, а понякога и бягствата във все по-малко неизвестните за него селца и градчета на България, както и относително ниския брой съществуващи на картата на света държави, където не беше стъпвал неговият крак, допринасяха за придобиване на умилително познатото прозвище „Летящият холандец“. Разбирането си за националната идентичност и защитата на националната култура той демонстрира ежедневно и непрекъснато в публикациите и разговорите си с хората.

Обикновено за мечтателите е характерно бягството от действителността. Професор Терзиев влиза в реалността с онази увертюра от първични впечатления, които са изключително спонтанни и нямат нагласа да прикриват очевидното. Те са толкова ярки като образи, че често дават заглавията на есетата. Измерени с аршин, изключително правдив и справедлив, те подкарват опъналите се на припек или зъзнещи в студа обстоятелства да се съизмерят със стойностните неща и да придобият усещането за отклонението от добрия стандарт, подсказан индиректно от опитния в мярката за качество разпоредител с текста. Невероятно е умението му да свързва местата с хората, да търси справедливото съответствие между тях. За него няма малки и големи хора, велики или нищожни. В тях се търси необичайността, както и отразената светлина на действителността. Есеистът обича да се дистанцира, за да визира и проглежда вместо нас. Да ни подсказва, че не всичко бихме видели, колкото и да се взираме, не всичко бихме разбрали, ако цялата картина не се разглежда по начина, по който той ни предлага. Често, сякаш небрежно пиещ кафето си, понякога по няколко пъти на ден, той наблюдава и изследва хората – очите им, движенията, облеклото, дори цвета на косите или обувките и бижутата и спонтанно ги свързва с местопребиванието им. Добрият визьор, който притежава, е придобит още от времето, когато е бил дете. Приземявали са го, за да гледа нещата точно от такова разстояние и за толкова кратко време, че да може веднага да прецени къде се е надценил и къде му е мястото.

По късно, въпреки „летателните“ си способности, ще катапултира, ще пада от височини, от които не всеки би оцелял. Възстановяването му ще бъде свързано с физическа болка от катастрофални счупвания, ще се научи да търпи, независимо от болката, и да понася нова. Прииждаща често в своята непоносимост, тя не му дава покой. Но той е прекалено енергичен, за да спре да ходи където си ще и без страх от последиците. Непременно трябва да знае и види нещата, да ги усети. Може би болката го е накарала да развие онази емпатия, да открива и лекува болките на другите с добрите си намерения и дела, да ги изважда от апнеята или да им дава крила по мярка, да ги подкрепя и обича истински. Ще се окаже, че това е една от най-чудесните черти на неговия характер: да бъде честен с другите, да бъде щедър в подкрепата си до пълна отдаденост, да бъде наставник и сталкер там, където е необходимо.

В методите на изграждане на текста есеистът Венелин Терзиев върви в линия от конкретика към по-общи разсъждения, използвайки индукцията. Описанията на местата са свързани с хора и събития и това триединство е постоянно. Борави с арсенал от многопластови гледни точки, за да разгърне повествованието. В края се фокусира отново върху най-важното. Заобиколен спираловидно от смисъла на написаното, читателят сякаш е поставен на пиедестал, от който да наблюдава как притоците (прозаични и поетични) на литературната река се вливат и носят съкровища от извора на словото. Удивен от детайлите в картината, той е въвлечен в същността на замисленото от автора и засяда в очевидната и непропускливост.

Неочаквано професор Венелин Терзиев прави неповторими асоциации и връзки. Отдава му се да създаде толкова гъвкав текст, че стилистично го привежда в стандарт, в отличителен белег – разпознаваем и недвусмислен. Неподправено и достатъчно точно пресъздава света с необичайното си усещане за незабележимите неща, които извежда на преден план. Особената му чувствителност към детайлите изгражда цялостната визия на концептуалния литературен художник. Контрапунктите и обобщенията са ценни с предизвикателството да накарат читателя да интерпретира, да повика нови усещания и преживявания, да се обогати с авторовата гледна точка. Интересен и многопластов, красноречив в доказателствата, изкусният майстор на словото използва интертекстуалността с неограничените ѝ възможности за препратки към хора и събития. Този похват е характерен за автори с дълбоки познания, креативно и асоциативно мислене.

Когато чета есетата му, разбирам думите на Салман Рушди: „Блаженство е, когато заключеният се смири със своите вериги“. Смирен, но не и примирен, такова е усещането ми за пленителната доброта и сърдечност на човек, който срещнах неслучайно:

Какво, че не разчитат някои написаното върху земята, върху която стъпваме.
Свободата е заключена в послание от думи – и само на ангелски души е дадено
да я отключват. На думите е съдено да бъдат триумфатори. Да се сражават в
доспехите от мъдрост изковани , за мисли – еманация на същността ни.

Енигма е подредбата на думите в словата на безсмъртните човеци. Енигма е
значението, през погледа на търсещия ум, способен да намери: доброто в
зловещото и огън от искри в мрака; синкопът в равнодушието; изправеното
в кривиците; непонятното в безкрайността на вечно съществуващото Слово.

„Енигма“ Илияна Кръстева

Напускам страниците на поредното есе като след трескаво всенощно бдение. В щастлива съпричастност с ексцентричната дискусия на мъченика за нашето настояще осмислям, че понякога невъзможните неща са отдавна възможни, но не са дочакали момента на сбъдването си в настоящето.

Редактор на книгата е Силва Василева, а художник – Васил Василев – Зуека.

Автор:
Илияна Кръстева
Публикация:
17.04.2024 г. 19:17
Посетено:
349
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/38966-ekstsentrichna-diskusiya-na-machenika-za-nasheto-nastoyashte