Другата страна на есето

Усещане за дълбоко противоречие се е настанило в мен и ежедневно генерира тревожност. Сякаш в инстинктивното търсене на истината съм се оплел в разнопосочността на тезите и респектиран от тяхната устойчивост съм все по-объркан. Дали наистина аз сам кова̀ своето бъдеще, или, каквото и да правя, ще се случи това, което е писано!? Постигане на цели ли е животът или онова, което ни се случва докато вървим към тях (простете перифразата на Джон Ленън)!? Ако е второто, защо просто не пътуваме!? Безцелно! Без очаквания! Тайната на душевния мир е в липсата на очаквания, твърдят будистите. Душевният мир еквивалент ли е на щастие? В щастието ли е смисълът на човешкия живот!? „Животът се разминава с философията: няма щастие, ако няма безделие – удоволствие доставя само онова, което не е нужно.“, твърди А. П. Чехов и се допълва в друга своя мисъл: „Смисълът на живота е само в едно – в борбата“. Борба с какво? Със себе си!? Със злото!? Кой съм аз? Кое е злото?

Същите въпроси вълнуват Венелин Терзиев в неговите есета. Разглежда ги. Опипва ги с надежда да открие кухина, в която отговорът е заспал. Понякога дори ги смачква, за да види дали ще се изправят непокътнати. Търсенето му е нестандартно, но елегантно подкрепено с поетични текстове – опити на други автори да проникнат отвъд битието, отвъд въпросите. Там, където инстинктите са вредни, рецепторите – недостатъчни и мисловното губи всякакви опори – всичко може да е друго.

Колко изгреви и залези пропускаме докато преследваме стандарта на живот на някой друг? Това нашият живот ли е наистина или сме се фиксирали в камък на Сизиф? Въпроси с непонятна трудност. Открива ги и обединява. Натрупва гласовете им. Придава им онази мощ, черпеща сили от недрата на обединеността. Защо го прави? Дали се надява да създаде най-после онази машина, която да отговори на въпросите за смисъла на живота и за всичко останало (Дъглас Адамс е прекрасен!)!? Страхувам се, че отговорът ще е „42“ и съм сигурен, че Венелин Терзиев има сходни опасения.

Поезията в есетата на Венелин Терзиев е тяхната друга страна. Той гребе напосоки от нея, за да покаже на читателя онези послания, които я осмислят и могат да я върнат отново в ежедневието ни. Да открием себе си в другата страна на есето – поезията, която събужда въпроси и ни прави мислещи хора. Кара ни да живеем нашия живот, а не този на някой друг.

Това, което не е наше, не ни радва. Уж се стараем. Уж нещо постигаме. Трупаме неудовлетвореност. Ставаме зли. Губим поезията в живота си и забравяме другата страна на есето – въпросите, които ни отрезвяват.

Някакво перпетуум-мобиле е открил Венелин Терзиев – въпросите, генериращи поезия и поезия, задаваща въпроси. От двете страни на едно есе.