Обич за бъдните дни

Денят е смръщен от първите си светли часове и дори с неподходящата си устойчивост остава такъв до вечерта. Набързо дошлата пролет си е заминала днес и зимата ни припомня своето студено очарование. Пътуването днес започва от зелените очертания на Лудогорието със свежестта на почти ледения дъжд. Трафикът на автомобилите е доста забавен и е далеч от онази позната делнична настървеност. Удоволствието от самотното пътуване понякога създава необичайни усещания и търси да сподели всичко това в леки усмивки, сбръчкавания на челото или съвсем неслучайни кимвания за съгласие или отрицание. Опониращи страни няма, а и такива, които да усетят преглъщанията или пък резките хващания на волана и плътното прилепване на тялото към седалката.

Малките селца са останали безлюдни, а и времето е прибрало почти всички останали да живеят там в домовете им.

Сенките по платното се поклащат в своеобразен ритъм в компанията на ту усилващите се, ту намаляващи дъждовни напеви. Сякаш в несръчен танц, автомобилите грациозно ги заобикалят. Мъглата се е спуснала като завеса от двете страни на пътя и фаровете пробиват импровизирана сценична действителност.

Пристигането тук е поукротило дъждовните изблици, но планината се е погрижила спускащата се студенина да ни накара да вдигнем яките на леките пролетни дрехи и в търсене на топлина да приберем ръцете си на по-нормално място в джобовете.

Сградата, в която охотно се приютяваме, е осветена различно от околните сгради. Нейното битие е започнало още през онази далечна и толкова значима за историята ни 1878 година. Сводестият вход и приглушеното осветление в жълти оттенъци добавя особени усещания при влизането ни във вече затоплените помещения. Насечени разговори се чуват от втория етаж, накъдето ни води светло стълбище, което придобива още по ясно излъчване на очертанията на изящните парапети. Насочените бели към него светлини помагат на придошлите да следват осветената посока.

Помещенията са запълнени с тихо разменящи си думи хора, разположени почти симетрично в различни ъгли на големите две зали. Ръкомахания, взирания в разположените в цветни редици платна. Всичко това предлага определена възбуда и кара присъстващите да съпреживяват срещи, усещания, разговори или дори намерения да отскочат през някой почивен ден до тези близки, но останали непознати места.

Акварелните послания са скътали в себе си и от зимната белота, и от пролетната зеленина, а при виртуалното ни присъствие в някои от парковете или градините почти физически можем да усетим шумоленето в краката ни на търкалящите се току що нападали есенни листа. Времената и пространствата се променят в нас с такава бързина, че вглеждащите се в нас силуети на различни сградите ни оставят усещането за присъствие в тях.

Героите на новото време днес са обругани – не са приемани или дори са изоставени. Паметниците на миналите герои са сменени с нови, партизанските образи от барелефите и от статуите в парка са изпратени в дълбокото хранилище на някой музей. Сякаш те никога не са живели на този свят. Идеалите им отдавна са пропъдени като непотребни в нашето време.

Времето обаче е пропуснало да изтрие оставените следи и постаментите им забравено скучаят в своята безпомощност и напомнят за случващата се забрава. Успяхме ли да измислим или да създадем новите герои на днешното време, а и дали не са те същите онези, които преди гръмогласно сме отричали, но днес  безотказно приемаме и открито величаем?

Пропуснали сме да отбележим в съзнателното ни творение, че времето поставя на изпитания всяко отношение към всичко около нас и налага със своя сила друга невъобразимо сериозна подробност на оцелялото истинско нещо. Трудно разбираме или трудно приемаме да разберем в това ни самовлюбено опиянение, което ще завърши с гротескното ни падение, че са ни необходими истинските неща. Измислената ни реалност ни кара да се любуваме на своенравната ни заблуденост и да ѝ оказваме особена чест.

Времето ще поправи нашите грешни усещания и ще ги постави притиснати от върха на габърче, което умело ще придържа истинските и стойностни неща. Незабелязани ще останат безсмислените ни очаквания за въображаемата ни значимост и времето отново ще заличи измислената героичност.

Днес се опитваме да заличим старите, а и тези, които ще бъдат нови герои на следващото поколение със своето време. Оставаме си сами с нашите и в искреното си самозаблуждение.

В залите тук очаквано не са децата и младите хора, за които това време на търсене и намиране на истините е пропиляно. Непотребна се оказва събраната мъдрост, която остана запазена върху хартията или споделените думи, които оставиха записани своите послания. Няма къде да отидат събраните думи, няма къде да отлетят придошлите цветове – днес те ще се загубят в своето търсене.

Събрахме обич, натоварена с много спомени, които прибрахме да ни дават сили за бъдните дни. Останаха самотни сградите в акварелните платна да споделят нашите очаквания и желанията на онези, които ще ги потърсят след време.

Арх. Белин Теохаров Моллов има повече от 50 годишен опит в областта на устройственото планиране и градското развитие.

Роден е на 23 октомври 1946 г. в Русе, където през 1964 г. завършва с отличие Първа гимназия „Христо Ботев”. Същата година е приет за студент по архитектура във Висшия инженерно – строителен институт – София. Дипломира се през 1969 г. в катедра градоустройство. От септември 1969 г. до април 1971 г. работи в проектантската организация в Русе. След 1971 г. е работил 20 години в КНИПИ „Софпроект“ – Дирекция „Генерален план на София“, където е ръководил интердисциплинарни екипи за концептуални и конкретни градоустройствени разработки. Участвал е в работата по устройствени планове на градове в Алжир, Виетнам, Либия и Мозамбик. Бил е директор на КНИПИ „Софпроект“ – Генплан от 1986 до 1990г.

След 1990 г. е съветник в Столичния общински съвет, зам. министър на МРРБ, съ-председател на преговорната позиция „Регионална политика“ по договора за присъединяване на България към ЕС, съветник в политическия кабинет на Министъра на РРБ. Специализирал е в „Даунинг Колидж“ в Кембридж Великобритания; Университета на Южна Каролина, Колумбия – САЩ; „Ново градско развитие и обновяване“ New Town Development and Urban Renewal, Programme – Korea International Cooperation Agency (KOICA) – Сеул; Европейския институт по публична администрация в Маастрихт, Холандия; USA World learning institute – USAID; Training Course for Bulgarian Policy Makers in EU accession и др.

Той е хоноруван преподавател по специалността урбанизъм в УАСГ, модератор на Обществени форуми. Ръководил е колективи за изработване на нормативна база в областта на устройството на територията и програми за регионално и пространствено развитие, управление на местно и регионално ниво, европейска интеграция и прилагане на Кохезионната политика на ЕС. Участвал е в експертната група на Съвета на Европа за разработването на „Хартата на градовете“.

Бил е методически ръководител на редица общински планове за развитие и областни стратегии; разработване и управление на проекти по Структурните фондове на ЕС, стратегическо планиране и управление, интегрирано градско възстановяване и развитие, консултации и обучение на местни и регионални власти, макрорегионални стратегии на ЕС, градска регенерация и устойчиво развитие. Има международна квалификация по териториално и селищно устройство, регионално развитие и управление, стратегическо планиране, урбанизъм, устойчиво градско развитие и планиране.

Проявява специален интерес към архитектурното наследство. Рисува с акварел паметници на културата. Организира множество самостоятелни изложби в страната и чужбина с което популяризира богатото историческо наследство на България.