Ужасният нов свят

Новото нормално. Какво да бъде?

Вече е ясно, че все повече ще се учи вкъщи. Пред очите ни онлайн-овладяването на знания се превръща в нещо обичайно. То ще реши едни проблеми („грипни“ ваканции, твърде големи или твърде малки класове, недостиг на учители), но ще породи други.

Понеже... абе наистина ли някой смята, че в условията на принципно новото дигитално обучение може да се преподава принципно остарялото, обременено, изкуствено усложнено учебно съдържание?

Не трябва ли спешно от учебниците да се изхвърли ненужната фактология, която детето така или иначе лесно открива в интернет?

Не е ли време да се заложи на дискусията, на изказването на мнения и тяхната защита, вместо на наливането на информация в детските главички?

Не е ли най-сетне на дневен ред необходимостта да научим децата да събират и анализират информация, не да запаметяват?

Още въпроси:

А ще може ли един учител да преподава на повече от един клас, например на всичките пети класове, едновременно?

А дали пък няма да е възможно някоя от вездесъщите телевизии да си понаруши малко програмната схема и да включи предавания в помощ на образованието, а?

Налага се да се преосмисли и какво, и как се преподава, ако искаме на този от другата страна на екрана да му е интересно и полезно.

В прекрасния нов свят, който се задава, ще работим от вкъщи. Поне тези, за които това е възможно – анализатори, програмисти, дизайнери, изследователи, юристи, редактори...

Е, ще чакаме ли общините да преразгледат безумните си наредби за шума, които никой не спазва (в това число самите общини), или най-накрая ще станем хора и ще започнем да уважаваме личното пространство на тези около нас – физически и звуково?

Ще се справим ли с провисналите снопове кабели по фасадите на сградите, в които живеем, учим и работим? Които снопове, освен че са грозни, са и опасни и несигурни, а искаме бърз и надежден интернет, нали?

Ще си подредим ли работното пространство у дома хармонично и практично – да е светло, да е топло, всичко да ни е подръка, или ще продължим да се чудим как да наместим лаптопа на кухненската маса между оцета и кутията за хляб...

Налага се да станем по-организирани, по-експедитивни и по-отговорни – ако искаме хем да сме си у дома, хем да заслужим уважението и парите на работодателя си. На самия работодател пък ще му се наложи да се примири с физическото ни отсъствие – особено ако резултатите от усилията ни са същите или по-добри в сравнение с времето, прекарано в офиса.

И пазаруването вече не е каквото беше. Пици, книги, обувки, завеси, вино и торта можем да си поръчаме да се появят пред вратата на дома ни с два клика.

И докато системата се „напасва“, ще помоля само защитата на правата ни като потребители да не става по сутрешните блокове, а с реални действия от упълномощените за това...

Накрая, но не на последно място – нонстоп пред екраните, ще ни се наложи да водим своя лична битка с фейка, с дезинформацията и манипулацията, маскирани като новини и коментари.

Как?

Като постоянно си напомняме, че не всеки, който се изказва във фейсбук, е експерт по дадената материя (дори и профилът да не е фалшив).

Като правим разлика между „мисля, че вирусът не е толкова опасен“ и „вирус няма, това е световен заговор“ – едното е мнение, другото е твърдение. А здравомислещият човек избягва да хвърля в пространството твърдения, които не може да докаже.

Ще ни се наложи да помним кога и как дадена публична персона си е „извъртяла“ становището по някой въпрос на 180 градуса. И да се питаме защо ли...

Ще трябва да разчитаме повече на собствения си опит, когато преценяваме дали даден съвет от женски сайт ще ни донесе нещо добро, или не.

Тук ще ни влязат в работа и старите книги – онези, които се пишеха от специалисти, познавачи, беловласи професори.

В тази шеметно дигитализираща се реалност ще трябва внимателно да отсяваме зърното от плявата на информационната нива, а който не успее – ще бъде покосен от мора на глупостта.

Добре дошли в ужасния нов свят...