Чии интереси защитават българските писатели?

Съюзът на българските писатели е основан в началото на септември 1913 г. по инициатива на писателя Никола Атанасов, който събира в дома си свои съмишленици и братя по перо – Стилиян Чилингиров, Добри Немиров, Теодор Траянов и Григор Чешмеджиев. Те се съгласяват, че е крайно време, след два неуспешни опита през годините, българските писатели да се организират в своя професионална структура и това да бъде сторено именно в този исторически момент – подир разгрома на България през 1913 г.

Сред най-важните задачи, които писателите искат да решат – освен взаимна подкрепа и минимална помощ от държавата за създаване на по-добри условия за труд, издателска, популяризаторска и разпространителска дейност, - творците на словото също смятат, че всеки писател е длъжен да се обяви в защита на българските национални интереси и идеали, на българския народ, на българските стремежи, които в по-голямата част от европейската и руската преса са представени в невярна, тенденциозна, обидна светлина. Въпреки че България е имала свои горещи привърженици, някои от които са взели лично участие в обединителните борби на българския народ и неговата беззаветно храбра войска: Владимир Сис, Луи Айер, Жорж Нурижан и мнозина още искрени и влюбени в нашия народ „чужденци“, които са разбирали прекрасно какво представлява българската кауза. И най-важното: колко естествена и справедлива е тя – и в миналото, и днес. („Своето не даваме, чуждото не щем!“)

Да се съберат българите под един държавен покрив – това е идеалът както на въстаниците от Априлското въстание, така и на опълченците на Шипка – и до последните възрожденски идеалисти, та чак до наши дни.

А когато през 1916 г., ако не ме лъже паметта, пратеник на Удроу Уилсън е приет от Николай Втори с мирна инициатива, самодържецът я отхвърля с думите: „Не е настъпил моментът да мислим за мир. Русия не е наложила идеалите, за които воюва: завладяването на Цариград и на Дарданелите.“ Както се вижда – разни народи, разни идеали. Сложете си емотикон по избор…

Но да се върнем на темата.

Българските писатели веднага след учредяването на СБП се захващат с поставените си задачи, като една от тях е написването на декларации и послания до европейски лидери, общественици, писатели и големи вестници, в които ясно и категорично разясняват какво представлява в дълбоката си същност участието на България във всички войни (вкл. по-късно и двете световни): те са обединителни, а не завоевателни войни. (Бой се от руснаците, дори когато носят дарове.)

Не е нужно да се разпростирам надълго и нашироко в историята, за да покажа и докажа простата истина, че българският писател винаги е бил с и до народа си в трудни моменти, каквито преживяваме днес благодарение на енергийната си зависимост от сибирската ненаситна мечка. Под натиска на ЕК и на други обстоятелства болшевишкия монополист „Газпром“ решил да нормализира цените на природния газ, с който ни деряха кожите мужиците пияници. А с разликата щедро плащаха на тукашната си Пета колона – русофилите, които обичат не толкова Русия, колкото любимия си цоциализъм. (Което е само привидно, защото как биха се отказали от модерните си автомобили, електроуреди и телефони!)

Правят го само защото в една или друга степен са зависими от болшевишкото си руководство, независимо дали им дърпат конците от Кремъл или от ул. „Позитано“ 20.

Положението днес е не по-различно от времето на двете горещи световни войни. Сегашната е хибридна, но също взема достатъчно жертви. А за страни като Украйна тя е напълно гореща и жестока война, отнела и отнемаща живота на стотици украинци. И в този момент български писатели, които са призвани по силата на най-елементарни човешки рефлекси, отнасящи се до защитата на правата и свободите на хората и народите, под десетки претексти и витиевати предлози публично отказват да призоват агресора – постсъветска Русия, която не е скъсала изобщо с имперските си амбиции и намерения (наречени евфемистично „идеали“ от Николай Втори) – да спре хибридната си война срещу България. Тези писатели, поради „непознаване“ на обстановката, се боят да квалифицират анексирането на Крим като окупация! И тези писатели се хвалят, че почетен председател (след създаването на СБП) на техния съюз бил патриархът на българската литература Иван Вазов! Но въпреки стиховете, прославящи Русия като освободителка на България, Вазов не се поколебава остро да реагира срещу руските агресори, които като неканени гости нахлуват на наша територия. Защото Иван Вазов е българин, а не русофил от другарски вид. Неслучайно толкова се надсмиваше над своя герой от романа „Под игото“ – социалистчето Кандов.

НЕ ПИСАТЕЛИ, А ПИСАРУШКИ

Ще напомня, че писателят Светослав Нахум – член на ПЕН-център България (неговите членове са често пъти и членове на СБП, впрочем) внесъл за обсъждане и гласуване декларация срещу руската агресия срещу Украйна и руската хибридна война срещу България – страна, редовен и лоялен член на НАТО и ЕС. С изключение на четирима-петима - личности с глави на раменете, останалите леви-десни под различни предлози гласували против. За срам на писателското име и занятие, което толкова девалвира през годините на реалния цоциализъм. Преди влизането на България в Първата световна война на страната на Централните сили, като неофициален говорител на руското правителство писателят Леонид Андреев публикува в руската преса две отворени писма до българския народ, в които с грозни думи ни заклеймява като предатели на славянството, защото не сме се хвърлили да защитаваме своите братя славяни – сърбите. На наплевателствата на Андреев светкавично и достойно отговарят писатели от ранга на Иван Вазов, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров, Димитър Мишев – бивш екзархийски секретар, който в този исторически момент издава в. „Свободно мнение“, превърнат в трибуна за дебати преди, по време и след Първата световна война. След отговора на Стилиян Чилингиров твърде много превежданият и четен в България писател Л. Андреев засрамено млъква и без време (през 1919 г.) се представя на дядо Боже.

Днес, когато 30 години у нас духа вятърът на промяната, голяма част от българските писатели се гушат някъде на завет, вместо да следват заветите на отците основатели. Те пишат гневни стихове срещу „държавата“, срещу американския „империализъм“, срещу Злото, цитират дядо Вазов (но без стиховете му срещу руската агресия в Добруджа, чиято северна част – отвъд Дунава – Русия просто подарила на Румъния през 1878 г.), гневят се на милионерите, които произхождат всъщност директно от „Позитано“; обаче „ни дума, ни вопъл, ни стон“ по отношение на руската агресия срещу Украйна. Защо? Знам, че „рублите“ не стигат до всички, а само до по-заслужилите пагонджии. Но сега като секнат? А не може да не секнат, защото Путин и путиноидите не са луди да си бръкнат в собствения джоб, за да плащат на „русофили“, които живеят в САЩ или благоденстват в България, тънещи в европейски лукс. Пак ли, друзя, ще се изкискате: „Доброто агне от две майки цица!“ Щото си любите горячо цоциализЪма, все пак и все още.