Играчка - плачка?

ИГРАЧКА – ПЛАЧКА?

Роман на Дийн Кунц, филм на Стивън Содърбърг и компютърна игра – какво е общото между тях?

Кунц публикува „The eyes of darkness“ („Очите на мрака“) през 1981 г., филмът „Contagion“ („Зараза“) излиза на екраните през 2011 г., компютърната игра „Plague Inc.” ("Чума") има официална премиера през май 2012 г. Кое е общото помежду им? Писателят прогнозира в романа появата през 2020 г. (!) на „перфектно биологично оръжие“, което си има и име. Забележете, то е WUHAN-400! Трилърът разказва за изнесено на дискета биологично оръжие от избягал в САЩ китайски учен на име Ли Чен. Книгата се превръща в бестселър, има над 200 милиона продадени копия в цял свят.

Филмът на Содърбърг е от 2011 г., в него участват куп звезди начело с Мат Деймън и Джъд Лоу и в момента преживява втори пик на интереса към себе си с поръчки на DVD и Blu-Ray формати. Печалбите от него до този момент се оценяват на 158 милиона долара, докато бюджетът му е около 60 милиона долара. Съдържанието: нулев пациент се заразява в Хонг Конг и пренася заразата в САЩ, където умира. Вирусът се предава от прилеп на човек чрез прасе. Пътуващи туристи и бизнесмени разнасят заразата навсякъде, където появата й предизвиква паника. Симптомите на въображаемото заразно заболяване са температура и кашлица, вирусът се предава чрез допир и по въздушно-капков път. С това не се изчерпват сходствата със сегашната пандемия. Част от кадрите са като че ли заснети през някоя от изминалите седмици – паническо презапасяване с продукти, празни рафтове, дефицит на тоалетна хартия, препълнени болници, лекари, които стават жертви покрай своите пациенти, фалшиви новини и "бизнесмени", които се опитват да печелят от тях. Има и зловещи сцени – мародерства, разбити домове и магазини, нападения над хора, бойна техника и армия, които се опитват да поставят под контрол настъпилия хаос...

Кейт Уинслет пресъздава образа на действителна жена-учен, една от първите жертви на SARS в началото на новото хилядолетие. Има и други реални персонажи в тази творба, която поразява с научната си достоверност и реализъм. За главен консултант на проекта е поканен Йън Липкин, известен като човекът, който помогна на Китай да се справи с епидемията от 2002-2003 г., преболедувайки самият той от това заболяване. Липкин, който е директор на Центъра за инфекции и имунитет към Колумбийския университет в Калифорния, през изминалата седмица е диагностициран с COVID-19 след служебно пътуване до Азия. Ирония на съдбата? Парадокс?

Компютърната игра, чието име на български звучи като името на една от най-заразните болести се разпространява първоначално като забавление за телефони. Знам го от сина ми, сега разбирам, че от години е запознат с тази игра, която впоследствие се появява и във версия за настолни компютри. В момента можете да я свалите свободно от Google Play, където е събрала над 3 милиона отзива и средна оценка 4,3 от 5 възможни точки. „Можеш ли да заразиш света?“ е подзаглавието на играта, където играещият определя правилата. Избира вирус, бактерия, червей или друг паразит, държава-първоизточник и още няколко показатели, преди да включи интерактивната карта. След което наблюдава как избраната зараза обхваща всяка точка на земното кълбо докато се стигне до пълно унищожение. Картата по странен начин наподобява тези, на които в момента светът със затаен дъх следи динамиката на разпространение на COVID-19...

Ако романът на Дийн Кунц е мрачно предупреждение за реални заплахи срещу самото съществуване на човечеството, то филмът на Соренсен си е чиста проба камбана. Камбана, която обаче явно не е била чута там, където трябва. Това е може би първият от подобни екранизирани сюжети, в който научната добросъвестност надделява. С други думи, предупрежденията във филма са съвсем сериозни и реални. И, естествено – остават нечути.

От трите изброени творения не мога да разбера извън комерсиалните си цели какви други послания биха могли да артикулират като своя мотивация създателите на играта. Че тя е едно мрачно предупреждение за посоката, в която се движи съвременния свят? Надали, особено при „свободата“, с която разполагат играещите – предимно младежи в тийнейджърска възраст, да влизат в ролята на „генетици“ – създатели на трудно подлежащи на контрол заплахи за човечеството. Предвидено е те да вземат решения за устойчивостта на избраната заплаха, за нейната способност да мутира и за степените на неблагоприятност на средата, в които тя да е в състояние да оцелява. Това да ви звучи познато при сегашната пандемия?

Можем ли да очакваме, предвид всичко това, в условията на реални заплахи наличие на емпатия у хората, които са поощрявани под формата на игра да измислят все по-изобретателни начини за масово унищожение? Можем ли да търсим съчувствие към пострадали от подобни пандемии у приелите правилата на игра, чиято крайна цел е унищожение на човечеството? Наивно, за да не кажем глупаво.
Свикнали сме да повтаряме, че мисълта притежава сила, която трудно се измерва с познатите ни параметри. Но науката открива нови и нови доказателства за въздействието на мисълта над физическия свят и за способността й да предизвиква промени - както на индивидуално, така и на колективно ниво.

Въпросът е дали създателите на подобни „игри“, които гордо се кичат с титлата „Игра на годината“ разбират ролята си процесът да прераства от играчка в плачка?