Защо Русия освобождава България последна

"... и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода."

Христо Ботев

И до днес нашето литературознание отрича, че в последните стихове от стихотворението си „Елегия“ под „скотско племе“ Ботев разбира и има предвид руснаците. С това мото не целя да предизвикам нов спор, а само да задам риторичния въпрос какъв ред и от кого сме чакали тогава ние от „рабската люлка“ своето освобождение. Отговорът на този въпрос е органично свързан с въпроса защо Русия ни освобождава последни от балканските народи. Той също не е труден.

Ето какво пише видният писател, общественик и политик Стилиян Чилингиров в книгата си „Причини на сръбско-българската война от 1885“, 1924 г.) „Още от 1833 г. българите бяха разбрали какви са интимните домогвания на Сърбия и как тя майсторски се прехвърля ту на една, ту на друга страна, стига да има изгледи за присъединяване (т.е. откъсване – б.м., Сл.Г.) на български земи. Българите бяха изпитали на гърба си коварството на сърбите при всички български въстания, които биваха подклаждани често от Сърбия и възпрепятствани пак от нея с умисъл да се угоди на Турция и да се принуди тя към отстъпки (в полза) на сръбската държава.“ Когато привежда доказателства за българския характер на Поморавия, Тимошко, Нишко или Пиротско, Чилингиров се опира на сигурни и безспорни исторически сведения. В „Поморавия по сръбски свидетелства“ например той умишлено се позовава единствено и само на сръбски източници, в които откровено се признава, че в тези райони никога не са живели компактно сърби.

Чилингиров основателно твърди, че първоначално българите са свързвали надеждите си за освобождение със сърбите, но след като осъзнали сръбското коварство, обърнали очи към Русия. А последната неслучайно освобождава България последна от балканските страни, зорко наблюдавайки как територии, населени с българи, постепенно биват отнемани от нейните вече свободни (в една или друга степен) съседи, тъй като тези земи са били все още в пределите на Османската империя и българите е нямало как да се противопоставят. Северна Добруджа е достатъчен пример за това. (Русия я „подарява“ през 1877 г. най-безсрамно на Румъния срещу части от Бесарабия, за да получи достъп до река Дунав. В румънския парламент този въпрос бил разискван в контекста на признанието, че в тази област на Османската империя не живее компактно румънско население.) И така, ако българите се освободят и ако държавата им заеме като територия етническите си граници, тя би станала най-голямата и мощна държава на Балканите. Но това нито на Запад, нито на Изток би се възприело – и Берлинският конгрес (1878) го демонстрира. Западът няма интерес от голяма България, подвластна на Русия, нито Русия ще предпочете силна България, която да не ѝ се подчинява. (И опасенията ѝ са се оправдали, защото България и като по-малка прояви мъжество и не се подчини на волята на императорския агент ген. Каулбарс, а дори го прогони и десет години съществува без дипломатически отношения с освободителката си).

Неслучайно след Съединението от 1885 г. премиерът на Британската империя лорд Солсбъри изтъква: “Не сме ние, които сме се изменили, а събитията. Нашата цел е същата: да спрем нашествието на русите към Цариград. Колкото би ни се видяла опасна една България, привързана от признателност към Русия, толкова една съединена България под един княз, послушен към европейското влияние, и вярна съюзница на султана представлява една солидна гаранция срещу едно руско господство.” А ето какво пише Владимир Сис - чешки журналист, военен кореспондент, писател и защитник на българската национална кауза. в книгата си „Критичните дни на България“: „Българите бяха разочаровани и от Русия. Русия беше тази, която можеше само да каже: “Договорът трябва да се спазва!" и войната (Междусъюзническата война – б.м., Сл. Г.) можеше да бъде избегната. Русия можеше да каже на Румъния: „Нито крачка по-нататък“ – и румънците не биха се осмелили да навлязат в българската територия. Вместо това Русия морално подкрепи Сърбия и Гърция и одобри нападението на румънците."

Могат да се посочат още десетки и може би стотици примери за това, че отношенията към България на Великите сили са зависели изцяло от стратегическото ѝ географско разположение в хинтерланда на Проливите. Голяма и силна България, подчинена в някаква степен на Руската империя, предизвиква ужас у европейските държави (с изключение донякъде на Великобритания, защото тя е все пак доста отдалечена географски); същевременно голяма и силна България, послушна на Запада, е кошмар пък за Русия. При всяко положение отношението към нас е минавало през „руската призма“, ако мога така да се изразя. По време на Руско-японската война от 1904-1905 г. императорският руски флот, за да стигне до Япония, е потеглил от Санкт Петербург, т.е. от Балтийско море, и заобикаляйки Великобритания, плавайки през Атлантическия океан покрай Африка (защото през Суецкия канал няма кой да я пусне!), през Индийския океан, през целия Индонезийски архипелаг, през Китайско море и покрай Филипините, за да бъде разгромена напълно в Японско море; само два-три съда от флотилията успяват да се спасят в Порт Артур. (Такова е и до днес положението на Русия спрямо топлите южни морета и спрямо Средиземно море. Затова Русия по нестихващия сирийски конфликт воюваше на страната на Башар ел Асад заради една своя средиземноморска база на сирийска територия…) Впрочем, оттогава до днес измеренията на политическите нагласи не са се променили изобщо и се вижда и от самолет като Ф-16, че Русия се опитва да ни дестабилизира и да извади България от ЕС и НАТО, но засега безуспешно. Ако и по-нататък не успее, поне ще ни използва като Троянски кон в тези структури. Русия има винаги своите програми „минимум“ и „максимум“. Наистина, каква жалка бензиностанция, преструваща се на държава, както казваше сенатор Джон Маккейн! Американците стигнаха до Юпитер, а руснаците още за Проливите се борят… И както някога твърде често са използвали българските земи за бойно поле срещу турската армия, така и сега използват страната ни като плацдарм за хибридната си война срещу ЕС и НАТО. И с Турция като съюзник.