Гледна точка
Писателят Илия Троянов и дебатът около превода на „Macht und Widerstand“
Време е да излязат напред онези, за които търсенето на истината е смисъл на съществуване
Време е. Наблюдавам този мини свят, наречен България, и се опитвам да събера нишките, за които да се уловя, които ще ме накарат да вярвам, че той няма да се разпадне, да угасне и да се превърне в бездиханна форма без същност и съдържание. Време е. Настана време да се изправим пред самите себе си и да си отговорим на въпроса кои сме всъщност? Какво дава право на участниците в симулираната дискусия – симулирана, защото нищо съществено около основната проблематика в нея не бе засегнато - да водят некомпетентно разговор, без да са запознати с позицията на автора и преводача му? Откъде тази смелост и вътрешна убеденост, че мнението им е меродавно, без дори да са чели статията на Илия Троянов, публикувана в престижния FAZ на 27.01.2017, както стана ясно от неточните интерпретации? Няма ли вече германисти сред нас, които да заемат позиция? Не бе ли това, което се разигра на малкия екран, един спектакъл, слаба театрална игра, при това отегчителна, реакция с цел противодействие на действието, акция, в която човеците не са важни? Атака към един доказал себе си автор в негово отсъствие, прекрачвайки етични и общочовешки граници, на махленско ниво? Това ли сме ние, българите? Това ли наричаме аргументирана дискусия? Толкова ли е къса паметта ни? Защо нищо не бе казано за качествата на книгата, за езика на автора, за поставения от него проблем? Време е да излязат напред с ръка на сърце онези, за които търсенето на истината е смисъл на съществуване – компетентните, честните, откритите, които имат кауза, която надхвърля физическото оцеляване и границите на субекта.
Един човек, прекарал в България единствено първите шест години от живота си, се оказа по-силно свързан с нея от нас самите, които дишаме всеки ден този въздух и се будим под това слънце. Илия Троянов извървя целия път назад в годините в търсене на истината вместо нас. Спести ни усилието. Отвори старите рани, за да осмислим нашето минало и да изживеем настоящето си без страх. Написа истината, положи я върху листа хартия, разплете я. А тя неминуемо ще ни застига в нашето съвремие, докато не я приемем, а я отричаме. Не събрахме куража дори да му благодарим. От думите на автора за FAZ прозират тъгата, болката и огромното разочарование на един вярващ на фона на прокрадващите се и в него съмнения относно точността на превода. И на вас да ви отнемат вярата, няма ли да боли? Боли ме и мен, макар и да съм от неверниците. Не миналото, настоящето ме направи такава. Разбирам болката на автора и на всички онези все още вярващи, които гаснат като звезди пред очите ми. Затова прегръщам истината и да става каквото ще.
Аз имах много въпроси към автора. Дълго време тези въпроси се въртяха в главата ми подобно на есенен листопад и молеха за отговори. За щастие, повечето намериха своите отговори в книгите му, други открих сама, но най-важните за мен останаха: Къде е онова място, което можем да наречем своя родина? Какво е чужд и свой? Кои са нашите и чуждите? Докъде може да достигне истината? На кого да вярваш и на кого – не? Границите постепенно започнаха да се размиват в една глобална перспектива, в която общочовешкият аспект бе водещият.
Именно за това става дума и тук. Това е и причината да не коментирам качествата на превода на „Macht und Widerstand“, не това е целта ми. Апелирам към етичен, компетентен и професионален подход, към разбиране и емпатия, към човещина. Пледирам за истината, многоликата, отвъд границите. Но и преживяната, изстраданата, почувстваната, личната истина, която всеки търсещ може да открие, стига само да поиска, и на която всеки има право.