Юношество, социализъм, утопия. Октомврийски дни на четенето

Oбединяването на юношеството, социализма и утопичните (антиутопични) светове, е по-скоро подсъзнателна мисъл, която може да бъде открита наяве под различни форми в литературни текстове от разнообразни исторически периоди.

За тазгодишната Национална седмица на четенето (10-14 октомври), изобщо не смятам да чета на глас, да каня известни личности да четат на глас или да убеждавам колко важно нещо е книгата. Още повече, че при пълнолетни ученици с над средната интелигентност (като моите) не е много удачно. Ще заложа на провокацията, която носят романите (предимно), които подбрах. Ще се възползвам от часовете по проекта на МОН – „Твоят час”. Инициативата ми ще се реализира във времето, но ще започне през октомври.

Идеята ми дойде от „списъка” с книги, който направиха kafene.bg и няколко издателства, както и последвалата дискусия. Тези книги са на български автори от последните години и в тях присъства социализмът като тема. Ще пренеса и развия този форум в езиковата гимназия, в която работя, и ще предложа своя прочит на юношеството, социализма и утопичните (антиутопични) светове. Ще представя класически, провокативни и съвременни текстове, които съм чела и бих препрочела. Авторите не са само български. Общото между всички тях е автентичният свят, който задават, както и скритата идея, че само литературата може да надскочи тесните рамки на идеологическото, историческото и политическото.

Ще започна октомврийската седмица на четенето с Мирча Елиаде и „Майтрей” ("Народна култура", 1989) – любовна, философска, мистична, юношеска (и не съвсем) книга. В белетристиката на румънския учен прозира чародейството. Междукултурните прегради не могат да бъдат преминати. По темата е интересно да се види как трагикомичното и пълнотата на живота присъстват в „Бели зъби” на Зейди Смит ("Жанет 45", 2014).

Уенди Гера – „Всички си тръгват” ("Жанет 45", 2010), фикционален дневник на едно кубинско момиче, което с впечатляваща емоционалност представя тръгването (на другите) от острова и... самотата след това. Оставането не е акт на отчаяние, все някъде трябва да се намираме на тази земя. Защо да не е у дома!

Спомних си и за хърватката Оля Савичевич и „Адио, Каубой” ("Ерго", 2015), социална драма, в която авторката разкрива обикновените хора от предградията на Сплит. След завръщането си в родния град Рузина, героинята се опитва да осмисли света наоколо.

Няма как да пропусна Виктор Пасков и „Германия - мръсна приказка” ("Захарий Стоянов", 2001). Запомняща се книга, на фона на Оля и Уенди, звучи отново младежки, драматично и утопично, заради онова, което не се случва на младия Паско. А и в трите случая става дума за автофикция.

Ех, този проклет социализъм! Така ще възкликна, преди да разкажа за Мила Искренова и „Анна и Алената глутница” ("Scalino", 2016). Чета я в момента, заслужава си, свежо и непринудено писане. Има и речник на социализма, образователен и полезен момент.

Херта Мюлер – „Зверчето в мен” ("Ciela", 2007) и Петер Надаш – „Краят на един семеен роман” ("Сонм", 2008).  Вървят успоредно, като проблематика и рефлекс срещу строй, чиито практики задават тъжния лиризъм на Надаш, а „зверчето в сърцето” свидетелства за това как не можеш да се справиш с живота си...

Контрапункт на действителността на Мюлер и Надаш е Павел Вежинов. Наши изследователи са настроени срещу този писател, според мен несправедливо. Вежинов по любопитен начин представя социалистическия град с изключително премерен и фиксиран детайл. В същото време прозира едно буржоазно усещане за живота. Въпреки идеологическите си пристрастия, личи, че писателят не следва сляпо партийни и други поръчения (особено късният Вежинов). На младежите ще препоръчам „Нощем с белите коне” (Български писател, 1987) и „Бариерата” ("Ciela", 2014).

Моят списък с книги очевидно се изгражда на контрапункта. Затова и директно ще премина към Георги Марков и есетата му (Фондация „Комунитас”, 2016), и Илия Троянов и „Власт и съпротива” ("Ciela", 2016). Книги за човека, дръзнал да се съпротивлява на властта, статуквото.  

„Моята орис” на Паринуш Сании ("Жанет 45", 2014), родена в Техеран, е роман, забраняван на два пъти по време на управлението на Ахмадинеджад. Книгата има двайсет издания, превеждана е на различни езици. Авторката печели престижната награда „Джовани Бокачо” за най-добър чуждестранен автор. „Моята орис” е разказ за приятелството, любовта, надеждата и страха.

„Адам и Ева” на Ливиу Ребряну ("Персей", 2015) е направо философски трактат. Героите се прераждат в седем различни епохи и места – Индия, Египет и Месопотамия от древността, късните времена на Римската империя, Германия през Средновековието, Франция по време на Френската революция и Румъния през ХХ век. Моментите на щастие и единение на търсещите се човешки души се редуват с драматични епизоди, в които телата им са брутално погубвани, за да може душата да се прероди в ново тяло, време и пространство и да продължи целеустременото си търсене.

След „Полет над кукувиче гнездо” ("Фама", 2011) и „451 градуса по Фаренхайт” ("Бард", 2009) вероятното приземяване е с Итън Алън Холи – героят на Стайнбек, издънка от стар аристократичен род от Нова Англия, носител на висши морални стойности, продавач в бакалия, която е притежавал („Зимата на нашето недоволство”, "Колибри", 2009).

Собствения си роман не мога да препоръчвам (не е удобно), но ще го спомена, все пак става дума за социализъм и за дневника на жена в комунистически лагер, както и за живота на наследниците й през осемдесетте години на миналия век („Писма за оригами”, "Ерго", 2016).

Ще завърша октомврийските четения с португалския Нобелов лауреат за литература – Жоже Сарамаго и „Проглеждане” ("Колибри", 2013). Сюжетът ми звучи познато и даже актуално. Населението в столицата на една съвсем обикновена неназована страна решава на провеждащите се избори да гласува с бяла бюлетина. Повторното гласуване, организирано седмица по-късно, не само затвърждава, но и засилва протестния вот. Вместо да потърси причините за един толкова мащабен наказателен акт срещу системата, обезпокоеното за оцеляването си правителство прибягва до поредица от репресивни действия... Или може би до заличаването на непокорните избиратели от списъците. Завинаги?