(Не)празнични размисли

“Едва ли има друга професия в България, чиито представители да отбелязват празника си не на маса, с тостове за миналите и предстоящи успехи, а да обикалят като несвястни по централните градски улици, заедно със своите възпитаници, за да правят шоу на гражданството…” Приблизително така си говорят учителите в България в навечерието на всеки 24 май… И наистина, някой да е виждал лекарите, бодро крачещи пред редиците на излекуваните от тях болни да дефилират по площада на 7 април? Или представителите на ВИК да “наводняват” със своето присъствие градското пространство; да просветват усмивките на тружениците от “Електроснабдяване”; полицаите да подрънкват белезници, а банкерите  - дребни монети…?

Но каквото и да говорят, всяка година на професионалния си празник българските учители приглаждат окъселите си и отеснели дрешки, лъскат старите си обувки и повеждат шумното множество на своите ученици по централната улица. Защото, както обикновено, на последно място ние, които работим в училище, се сещаме, че 24 май е ден, в който трябва да получим някакво признание за своя труд. Не очакваме “осанна” от тълпите, покрай които минаваме, а се опитваме да забравим многобройните “разпни ги”, които особено тази година (покрай прословутата учителска стачка) плющяха в ушите ни.

Защото за истинския учител 24 май е преди всичко празник на българското слово, на книгите, на българската духовност. Защото за ония, които са избрали преподаването като свое призвание, децата  н а и с т и н а (а не само на думи) са бъдещето на България и в Деня, когато се отдава почит на родната култура, обществото трябва да ги  в и д и  и да си спомни, че е отговорно за тях. Отговорно за възпитанието им, което, по негласно споразумение, в последните години като че ли изцяло прехвърли на учителите; без съзнанието, че поне трябва да им съдейства с ясни правила, съобразени с особеностите на сложното ни настояще. Отговорно, не на последно място, и за културата им, отровена още от люлката с чалгарските ритми, които на воля се носят в почти всяка улица, в заведенията и в междублоковите пространства.

И какво остава на учителите в един малък град, където отдавна няма професионален театър и където дори киното от храм на културата е превърнато в убежище на търговци; където вратите на единствената библиотека рядко се отварят, за да приемат нова книга - освен да се въоръжат с възрожденски плам (и слонско търпение)? С донкихотовски ентусиазъм всяка учебна година ние, които работим в  училище, се лишаваме от голяма част от личното си време, от почивката си, за да поддържаме пламъчето на любовта към красивото и доброто в душите на своите ученици.

Плодовете от усилията ни обикновено се виждат през май, когато по традиция се провеждат училищните концерти и тържества. Тогава родителите и обществеността се наслаждават на песните, танците и словото на своите талантливи деца. Но за да се постигне подобен резултат, са необходими месеци на усилен труд, притеснения и търпение за работа с най-деликатните и трудни сред надарените непрофесионални актьори – децата…

Много неща се изговориха и изписаха по адрес на учителите през последните месеци (може би, за да се подготви общественото мнение за съкращенията, поискани от Европейския съюз). Голяма част от обвиненията жестоко нараняваха именно онези честни труженици на българското образование, които, без да си щадят силите, година след година, вграждат себе си – собственото си време, сили, здраве и любов - в училището… Защото някъде може и да има учители, които не влизат в часове и си вземат фиктивни болнични; които нехаят за учениците си в училище, а си гледат частния бизнес… Може. Не споря, всичко е възможно под родното слънце. Но аз лично тези хора не ги познавам, не искам и да ги познавам. Но познавам най-малко три(ма) български учител(к)и, които дори болни идват на работа; които не си използват, даже след тежки операции, полагащите им се болнични докрай. Познавам преподаватели, които се лишават периодично от почивка, сън, развлечения, за да проверят писмените работи на учениците си, да подготвят интересни, задържащи вниманието на децата уроци; за да отговорят на високите изисквания, които родителите и учениците имат към тях; за да не изгубят доверието им…

Точно вас, скъпи колеги, бих искала с цялото си сърце да поздравя на този ден. Вас, всеотдайните учители от малкото училище, от малкия град, от малката ни страна - които политиците, министрите и депутатите никога не забелязват; които никой не търси за мнение каква да бъде реформата в образованието, какви да са учебниците; не кани на приеми и коктейли при президента и министъра на образованието, не награждава… Но само онзи, който го е преживял, може да разбере радостта и удовлетворението, което носят на изтерзаните ви души светлите искри на обич, които откривате в очите на възпитаниците си; думите на благодарност, пестеливо отронили се от устните на вече порасналите ви ученици… Или просто краткият, бодър поздрав и откритият поглед на някогашното палаво, “трудно” дете, които говорят повече от думите…

Честит празник, колеги!