Гледна точка
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Страхът - средство за лечение на българското образование?
Как да стигнем до Цариград, и по-далече
Страх го затресе учителското племе: предстоят сериозни проверки, на всички нива – за отсъствия (на учители и ученици), за тетрадки, за уроци. Няма лошо, по-добре е от нищо. Спуснати са конкретни критерии, предупреждава се предварително – така се прави. Вероятно ще има ефект. Някой има определени претенции към учителите, и те, щат не щат, ще ги прехвърлят към учениците. И онези, които не са тотално обезверени, може би отново – за кой ли път - провиждат в започващата кампания на МОН началото на края на безхаберието по отношение на родното образование. Дано да е така!
Но се питам – дали трябва да се започне от проверките? От стягането? От стреса? И без проверки е пределно ясно – родното училище боледува – и то сериозно. Причините за болестта обаче не се крият в крехката фигурка на учителя. В неговия мързел, небрежност, равнодушие, алчност – качества, с които често се “кичи” портретът му в общественото пространство. Да, има такива учители, познавам такива – истински паразити, почти напълно равнодушни към десетките детски очи срещу себе си. Но процентът на “шкартото” при учителите не надвишава този процент в останалите професии.
Всъщност не е лишено от основание мнението, че физиономията на съвременния учител е доста по-различна от онази отпреди 20 години. Да, той често работи на две места, той дава частни уроци и взема “луди пари”, той цени времето си, интересува се от парите и от правата си. Но да го обвиним за това, означава да го обвиним, че реагира на времето, в което живее; че иска да се облича добре и да си купува книги, че се стреми да изучи собствените си деца.
Въпреки допълнителните си ангажименти по-голямата част от педагозите са изключително съвестни хора, истински професионалисти. Те работят както трябва не защото някой ще ги провери, учат и обичат децата независимо от променящите се времена, министри, инспектори и директори - а защото професията, която са избрали, изисква себеотдаване. Те не биха могли да я упражняват по друг начин – просто от себеуважение. Не, масовият български учител не е мърльото, който редовно си взема фалшиви болнични, за да дава частни уроци. Подобни случаи, разбира се, има. Но много по-чести са примерите, когато някой от колегите, видимо болен, не е останал вкъщи – заради класни, край на срока или други спешни задачи.
Изобщо – българският учител е като всички останали хора, с тази разлика, че ежедневният контакт с децата го прави по-отговорен, а също така – и по-стресиран. И както във всяка една професия, той би повишил качеството на труда си, ако му се предоставят условията за това.
Та думата беше – откъде да се започне? Защо не – от повишаването на квалификацията на учителите? През изминалата учебна година се направи крачка в това отношение, но има още какво да се желае. Доколкото зная, в Германия всеки преподавател е задължен на всеки три години да премине безплатен квалификационен курс по специалността си.
Или пък – от осъвременяването на нормативната база. Тягостното и безплодно писане и смятане на извинени и неизвинени отсъствия в горния курс, безкрайните изтощителни лъжи между учители, ученици и институции, а после и отдавна надживели времето си наказания могат да се спестят, ако се възприеме следният работещ европейски модел: периодични проверки по изучавания материал, събиране на точки, без които ученикът не би могъл да премине в следващия клас. Заплащане на такса за неколкократни явявания. И в тази връзка – пазарният принцип, който също работи безотказно. Не виждам особен проблем, ако учителят получава заплатата си не за да удържа с последни сили точно 18 тийнейджъри в час – а за да подготвя и проверява контролни работи, и да работи само с ония, които са пожелали да се възползват от знанията му в клас. Нека останалите да четат за контролните си работи в интернет, в библиотеката, или – където пожелаят. Т.е. – преподавателят да бъде освободен от несвойствени задължения, да бъде оставен да работи пряката си работа и стимулиран да твори. Това автоматично би променило отношението на неговите питомци към него и към самото образование.
Предполагам, никак не е лесно да се вземат държавнически решения, да се ориентира една цяла система, с толкова много проблеми, към съзидателност. Искам да се надявам, че доброто желание е налице. Народът е казал: “С питане и до Цариград се стига”. Оказа се, че няма да е лошо да стигнем поне до Цариград. А кой да бъде питан? Със сигурност не само кабинетните хора. А и онези, които са “вътре”, които болезнено са засегнати от проблемите. Но също и онези, които вече са минали по тези пътища, и работят успешно. Ето така, ако се питаме и слушаме взаимно, можем да стигнем далече.
Но се питам – дали трябва да се започне от проверките? От стягането? От стреса? И без проверки е пределно ясно – родното училище боледува – и то сериозно. Причините за болестта обаче не се крият в крехката фигурка на учителя. В неговия мързел, небрежност, равнодушие, алчност – качества, с които често се “кичи” портретът му в общественото пространство. Да, има такива учители, познавам такива – истински паразити, почти напълно равнодушни към десетките детски очи срещу себе си. Но процентът на “шкартото” при учителите не надвишава този процент в останалите професии.
Всъщност не е лишено от основание мнението, че физиономията на съвременния учител е доста по-различна от онази отпреди 20 години. Да, той често работи на две места, той дава частни уроци и взема “луди пари”, той цени времето си, интересува се от парите и от правата си. Но да го обвиним за това, означава да го обвиним, че реагира на времето, в което живее; че иска да се облича добре и да си купува книги, че се стреми да изучи собствените си деца.
Въпреки допълнителните си ангажименти по-голямата част от педагозите са изключително съвестни хора, истински професионалисти. Те работят както трябва не защото някой ще ги провери, учат и обичат децата независимо от променящите се времена, министри, инспектори и директори - а защото професията, която са избрали, изисква себеотдаване. Те не биха могли да я упражняват по друг начин – просто от себеуважение. Не, масовият български учител не е мърльото, който редовно си взема фалшиви болнични, за да дава частни уроци. Подобни случаи, разбира се, има. Но много по-чести са примерите, когато някой от колегите, видимо болен, не е останал вкъщи – заради класни, край на срока или други спешни задачи.
Изобщо – българският учител е като всички останали хора, с тази разлика, че ежедневният контакт с децата го прави по-отговорен, а също така – и по-стресиран. И както във всяка една професия, той би повишил качеството на труда си, ако му се предоставят условията за това.
Та думата беше – откъде да се започне? Защо не – от повишаването на квалификацията на учителите? През изминалата учебна година се направи крачка в това отношение, но има още какво да се желае. Доколкото зная, в Германия всеки преподавател е задължен на всеки три години да премине безплатен квалификационен курс по специалността си.
Или пък – от осъвременяването на нормативната база. Тягостното и безплодно писане и смятане на извинени и неизвинени отсъствия в горния курс, безкрайните изтощителни лъжи между учители, ученици и институции, а после и отдавна надживели времето си наказания могат да се спестят, ако се възприеме следният работещ европейски модел: периодични проверки по изучавания материал, събиране на точки, без които ученикът не би могъл да премине в следващия клас. Заплащане на такса за неколкократни явявания. И в тази връзка – пазарният принцип, който също работи безотказно. Не виждам особен проблем, ако учителят получава заплатата си не за да удържа с последни сили точно 18 тийнейджъри в час – а за да подготвя и проверява контролни работи, и да работи само с ония, които са пожелали да се възползват от знанията му в клас. Нека останалите да четат за контролните си работи в интернет, в библиотеката, или – където пожелаят. Т.е. – преподавателят да бъде освободен от несвойствени задължения, да бъде оставен да работи пряката си работа и стимулиран да твори. Това автоматично би променило отношението на неговите питомци към него и към самото образование.
Предполагам, никак не е лесно да се вземат държавнически решения, да се ориентира една цяла система, с толкова много проблеми, към съзидателност. Искам да се надявам, че доброто желание е налице. Народът е казал: “С питане и до Цариград се стига”. Оказа се, че няма да е лошо да стигнем поне до Цариград. А кой да бъде питан? Със сигурност не само кабинетните хора. А и онези, които са “вътре”, които болезнено са засегнати от проблемите. Но също и онези, които вече са минали по тези пътища, и работят успешно. Ето така, ако се питаме и слушаме взаимно, можем да стигнем далече.
Автор:
Ценка Пенева
Публикация:
12.04.2006 г. 18:08
Етикети:
Посетено:
844
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/2059-strahat-sredstvo-za-lechenie-na-balgarskoto-obrazovanie