Гледна точка

Още малко по темата "социализъм"

Ретроспекция, предизвикана от романа на Милена Фучеджиева "Сексът и комунизмът"

„Няма нищо в света, което да мразя повече от груповата дейност – тази общинска баня, където косматият и хлъзгав микс се мултиплицира в посредствеността.“
Владимир Набоков

Четох романа на пресекулки, защото ми ставаше гадно като при психотерапия с връщане в миналото... Очаквам с нетърпение, в отговор на „Сексът и комунизмът“, някой да напише „Възхвала на социализма“ и да опише колко добре се е живяло тогава и колко е бил щастлив самият той! Защото всъщност имаше много хора, които си живееха прекрасно тогава и бяха много доволни от този строй, осигуряващ „на всекиго според потребностите и от всекиго според способностите“. Единственият проблем се състоеше в това, че хората с потребности се оказаха многократно повече от хората със способности...

Социализмът разми човешката личност в червеното пролетарско море и я научи, че ВСИЧКО Е ОБЩО – т.е. парите, жените и чувството за вина се разпределя на принципа „КОЙ КОЛКОТО МОЖЕ ДА ПОЕМЕ“.

В името на оптималното следване на този принцип, се наложи някои другари да вземат повече власт. Тези другари се постараха да утвърдят принципа за вечни времена и да продължават да управляват, следвайки го безотказно…

В едно толкова пресирано психологически общество като социалистическото, сексът беше средство за истерична компенсация на „НЕсвободата“, в която всички живееха и лъжеха и пред себе си, че им харесва – сексът беше ликуващото отмъщение на лишения от свобода социалистически гражданин, който си лягаше с Ленин, ставаше с Живков и обядваше с Брежнев... Сексът в такава обстановка беше винаги групов.

Какво да се прави – принадлежа към поколение възпитано да марширува с вдигната за пионерски поздрав ръка, да вика „ура“, когато всъщност иска да извика "fuck off", което спеше в бригадирски конюшни, тайно обожавайки The Beatles, което рецитираше патриотични стихотворения под зоркия поглед на комсомолски секретари, които от своя страна се отчитаха на партийните... Всички тези хора са/сме все още живи и донякъде здрави, надявам се, но заразени с бацила на масовото унижение, като средство за масово поразяване. Така растеше „новият социалистически гражданин“ –  със здраво набито канче в ядрото на Его-то, в сферата на мисълта, морала и личното достойнство... Този светъл строй, социализмът, осигуряваше „от всекиго според способностите и на всекиго според потребностите“. Единственият проблем се състоеше в това, че хората с потребности се оказаха многократно повече от хората със способности.

По-дръзките преплуваха Океана и емигрираха, други останаха в казана на посткомунизма да се давят във взаимни упреци.

Гледах премиерата на „В полите на Витоша“, написана от Пейо Яворов преди стотина години. На сцената се произнасяха думи като: „чест“, „достойнство“, „съвест“, „душа“; фрази като „Душите ни се срещнаха“ и пр... Не е вярно, че нещата у нас не са се променили – за последните сто години някои думи и мисли са излезли от „обществена употреба“. Изхвърлени са категорично: като  бутафорни „буржоазни“ отпадъци, пречещи на протичането на „новите, прогресивни процеси, отглеждащи новия, прогресивен човек – комунист“. Защото трябва да признаем, че „идейното възпитание“ по време на комунистическото управление, се реализираше с всички средства – материални, психологически и чисто бюрократични. Всяка „клетка на обществото“ беше добре премерена и запечатана с печата на „образцовата мисъл“.

Някаква цедка е необходима, за да се спре заразата – бъдещето все пак и все още е невинно... Този строй е/беше утвърждаване на простака с неговите най-противни характеристики: подлост, алчност, жестокост, брутално нахалство и безгръбначно лицемерие. Всичко това, работи и до днес с пълна сила и няма нищо чудно, че „работата не върви“...

Всяко връщане към тази „епоха“ кара тялото ми да трепери от отвращение – на клетъчно ниво тялото ми е завинаги потресено от този стил на живот – във всяка съзнателна секунда от живота си сега аз продължавам да се лекувам от травмата „социализъм“, но за щастие разбирам какво става с мене и се надявам на пълно изчистване от този кошмар.

И, хайде – чакам книга с позитивни спомени от соца, за да си отдъхна, че животът ми е бил прекрасен, но аз не съм го разбрала!


Автор: Мила Искренова
29.11.2014 г. 11:41
Посетено: 1505
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/20430-oshte-malko-po-temata-sotsializam