Здравословният скандал

Още в самото начало трябва да кажа, че на мен се падна да представя най-скандалния брой на сп. “алтера” и в този смисъл най-интересния. (Етимологически “скандал” идва от гръцкото “skandalon” – съблазън.) Съзнателно не ползвам по-обезопасяващата дума “дебат”, защото в някои от текстовете прозират личен гняв и обида, надскачащи редовите дискусионни емоции. Но благодарение на този брой ставаме свидетели на нещо, което бих нарекла “здравословен скандал”. “Здравословен”, защото разрежда напрежението и има по някакъв начин структуриращ ефект. Стимулира ясното заявяване на проблеми и позиции, вместо мъглявите обвинения от уста на уста и от маса на маса, които бързо се завъртат в омагьосан кръг в и без това тясната ни среда.

Поводът е известен на повечето от нас: по случай своята първа годишнина през януари сп. “алтера” организира дискусия по проблемите на културната периодика с участието на представители на различни културни издания и на академичната общност. Тази дискусия според мен (като пряк участник) надмина всички очаквания – на организатори, говорители, слушатели, модератор – със своята нерутинност и неформалност, с енергията за дебат, със самия факт, че продължи повече от два часа, без да досади, и най-вече с неочакваната множественост и нюансираност на позициите в едно поле, което изглежда отдавна разграфено, подредено и успокоено на фона на карнавалното разрояване на езиците и гледните точки през 90-те. В съкратен вид сега тя се публикува в рубриката “Агора”, а в пълния й вид може да се прочете на сайта “Литернет” >>> .

На дискусията припламнаха искри в различни посоки. Ще изброя накратко акцентите, които аз бих извела:

- Има ли автори, които не бива да бъдат публикувани по етически съображения във връзка с публикации на Васил Прасков в “Литературен вестник” (Благовест Златанов – Едвин Сугарев);

- Трябва ли да има много издания, при положение че в тях пишат приблизително едни и същи автори и се конкурират за една и съща читателска публика, която е толкова стеснена, че е социологически невидима (Мила Минева);

- Оттук и въпросът не трябва ли да има някакво окрупняване и редуциране на субектите в тази сфера и контратезата, че изданията се крепят не само на обективни необходимости, но и на воля за изява – единична или групова – и тъкмо това определя тяхната физиономия (М. Неделчев);

- Не се ли е превърнал академичният език в “подавляющ” за културната преса (Христо Буцев) и бързата контрареплика, че само университетските хора пишат без пари (Албена Хранова);

- Най-сетне болният практически въпрос за финансирането, за (не)участието на държавата, за новопоявилите се частни спонсори и докъде (би трябвало да) се простира ролята им в управляването на изданията.

По последния проблем “алтера” негласно изпъкна като положителен пример на сработване на редакционен екип и спонсор. Като по-скоро отрицателен беше посочен случаят със смяната на главния редактор на сп. “Християнство и култура”, но главните действащи лица в този казус отсъстваха. Изобщо към края се очерта в един поляризиран вид дилемата “бедност и свобода”, от една страна, и “осигуреност и зависимост”, от друга (Яна Генова). Имаше обаче и немаловажна забележка, че свободата на бедния редактор и издател е свобода да краде – най-вече авторски права (Петя Александрова).

В този брой екипът на сп. “алтера” е решил не просто да отрази дискусията, но и да я продължи, канейки редактори, издатели, експерти, меценати (някои участвали в дискусията, други – не) да развият тезите си в рубриката “Идеи”. Там четем Едвин Сугарев, Михаил Неделчев, Калин Янакиев, Светослав Божилов, Христо Буцев, Яна Генова, Георги Лозанов, Божана Апостолова.

Към тях трябва да прибавим и уводния текст на броя от Донка Ангелова, издателка на “алтера”. Тъкмо в тази рубрика е един от силно агоналните моменти, от епицентровете на “суматохата”. Текстовете “От “стъклените перли” към “вестникарските притурки” на Калин Янакиев и “Християнството – това съм аз”, или за суетата на един бивш главен редактор” на Светослав Божилов са скандални, но и постскандални. Те – макар и доста остро – рефлектират постфактум върху конфликта в сп. “Християнство и култура”. Извеждат отношението главен редактор – спонсор в максимално изчистени и крайни становища, които отвъд личните напрежения пораждат най-разнообразни питания, някои формулирани директно, други оставащи в подтекст. Ще изброя тези, които разчитам. Кое е по-важно: списанието като културна общност или списанието като пазарен продукт?; Как се легитимира меценатът, неговата роля? Фигурата му съвпада ли с тази на работодателя? Защото ако съвпада, то той е в пълното си право да назначава и уволнява, да дава и да взема. Но ако не съвпада, ако той е по-скоро дарител, то пред нас се отварят всички онези апории на дара, които не могат еднозначно да бъдат вкарани в термините на юрисдикцията. Друг въпрос е кой има идейните права над съответния културен продукт, ако двете страни се разделят. Това са казуси, които тепърва ще изникват в тази сфера и затова е хубаво, че попадналите в конфликта го представят тезисно, така да се каже – го документират.

По друг начин свързано с януарската дискусия е отвореното писмо на Александър Кьосев до главната редакторка на “алтера” Миглена Николчина, което реагира на факт от кулоарите на дискусията, на нанесена драстична лична обида при неформално обсъждане на броя на “Критика и хуманизъм” за културната периодика, съставен от Благовест Златанов и Алберт Бенбасат. Подробностите ще прочетете сами. Тук залогът отвъд конкретиката е границата между публично и частно, къде минава тя, как прекосява биографиите и телата ни; а и границата между теоретически позиции и сексистко-патриархални всекидневни реакции. Акцентирам върху всичко това, което някой друг представящ може би би заскобил, защото го намирам за важно. За здравословно, както казах в началото. То е резултат от активната политика на “алтера” спрямо средата и публиката. От опита на списанието да взаимодейства с културното поле, а не само да го отразява.

Това е и може би най-разговарящият брой на “алтера”; в него има разговори с Франсоа Артог за “режимите на историчност”, с Милена Кирова за нейната книга “Библейската жена”, с художника Милко Павлов за неговите графични и (квази)футуристични проекти, с Мариета Ценова за практиките й на стилист в София и Лондон. Двойно дъно на всичко това са диалозите и кадрите от телевизионната симулация на Явор Гърдев “Визуална полиция”, която сблъсква естетизъм и популизъм и придава на целия брой една вживяна отстраненост. Не бива да се пропуска и текстът за Джим Джармуш.

Така че четете, гледайте, карайте се и пишете.