Гледна точка
За заптиетата и телефоните
Също и за недостига на думи, видовете мероприятия и девиза на Мечо Пух
Не става дума за телефоните на полицаите обаче.
Последните години забелязвам, че има недостиг на думи, когато трябва да се формулира и най-простата мисъл. Този дефицит е навсякъде около нас – медии, вестници, политици... Наложи се едно тежкарско дебилство и непукизъм – може да се каже всичко, на това отгоре независимо как.
В тази връзка липсата на „заптиетата” в учебниците по „Човек и общество” са един по-пикантен пример. Повтаряме едно и също години наред и колкото повече се затлачват нещата с реформите в образованието, толкова повече думите не достигат. Моят пример от същия учебник за трети клас е друг: „Мамо, Тодор Живков лош човек ли е?”. Това е порочна практика – история и литература се преподават с коректност, а не с приказни модели като: добро-лошо, Лила или Ирина, ние-вие, от нашите-от другите. Мога да спомена архаизмите в учебниците, липсата на структура в урочните статии, „пълнежът” и... недостигът на ясни и достъпни думи, които да достигнат до учениците и да им въздействат. Така е в повечето учебници. Някои от историците, които видях да се изказват по повод „заптиетата”, заложиха на национализма, яда си и това, че те „са професионалистите”, които трябва да пишат учебниците. Проблемите са по-дълбоки, защото деформираме поколения млади българи.
Предложението на определени директори на училища за липсата на смартфони, телефони и таблети в класната стая идва малко късно. Припомням, че доскорошната идея на МОН е всеки ученик да е с таблет. Информационният поток да идва на момента, бързо и ефикасно (нищо, че няма дигитални продукти за целта). Ей така, всички да са онлайн и научени набързо. Само дето матурата е с химикал и лист. Ако знанието е за момента, то се забравя скоро. Същото е и с „културата на килограм”. Там не важи девизът на Мечо Пух: „Колкото повече, толкова повече”. Колкото може да възприеме човек и колкото му се отдава. В тези области е задължителен въпросът: „Какво целим, изграждаме или създаваме чрез културния и образователния продукт?”. Ако го няма това питане, образователните и културните политики са просто мероприятие.
Забелязала съм, че един хубав смартфон на ученик е средно около 800 лв. Как така учител ще събере двадесет и пет телефона и ще ги опази? Първо това ще отнеме поне пет минути от часа. Да си представим, че има определено място за телефони. Двадесет и пет ученици след биенето на звънеца се втурват към тях... Кой телефон от кого е взет и колко са на земята – няма да е ясно. Ще има предпоставки и за кражби.
...
Пиша този материал, а по една национална телевизия тече предизборно „Битката за Пловдив”. Виждам липса не само на думи, но и на възпитание. По-скоро да направим така, че училището да е „наша територия” – на гражданите и цивилизованите хора, та поне следващото поколение политици да може да говори нормално, да артикулира послания и... да има куража да изпълнява обещаното.
Последните години забелязвам, че има недостиг на думи, когато трябва да се формулира и най-простата мисъл. Този дефицит е навсякъде около нас – медии, вестници, политици... Наложи се едно тежкарско дебилство и непукизъм – може да се каже всичко, на това отгоре независимо как.
В тази връзка липсата на „заптиетата” в учебниците по „Човек и общество” са един по-пикантен пример. Повтаряме едно и също години наред и колкото повече се затлачват нещата с реформите в образованието, толкова повече думите не достигат. Моят пример от същия учебник за трети клас е друг: „Мамо, Тодор Живков лош човек ли е?”. Това е порочна практика – история и литература се преподават с коректност, а не с приказни модели като: добро-лошо, Лила или Ирина, ние-вие, от нашите-от другите. Мога да спомена архаизмите в учебниците, липсата на структура в урочните статии, „пълнежът” и... недостигът на ясни и достъпни думи, които да достигнат до учениците и да им въздействат. Така е в повечето учебници. Някои от историците, които видях да се изказват по повод „заптиетата”, заложиха на национализма, яда си и това, че те „са професионалистите”, които трябва да пишат учебниците. Проблемите са по-дълбоки, защото деформираме поколения млади българи.
Предложението на определени директори на училища за липсата на смартфони, телефони и таблети в класната стая идва малко късно. Припомням, че доскорошната идея на МОН е всеки ученик да е с таблет. Информационният поток да идва на момента, бързо и ефикасно (нищо, че няма дигитални продукти за целта). Ей така, всички да са онлайн и научени набързо. Само дето матурата е с химикал и лист. Ако знанието е за момента, то се забравя скоро. Същото е и с „културата на килограм”. Там не важи девизът на Мечо Пух: „Колкото повече, толкова повече”. Колкото може да възприеме човек и колкото му се отдава. В тези области е задължителен въпросът: „Какво целим, изграждаме или създаваме чрез културния и образователния продукт?”. Ако го няма това питане, образователните и културните политики са просто мероприятие.
Забелязала съм, че един хубав смартфон на ученик е средно около 800 лв. Как така учител ще събере двадесет и пет телефона и ще ги опази? Първо това ще отнеме поне пет минути от часа. Да си представим, че има определено място за телефони. Двадесет и пет ученици след биенето на звънеца се втурват към тях... Кой телефон от кого е взет и колко са на земята – няма да е ясно. Ще има предпоставки и за кражби.
...
Пиша този материал, а по една национална телевизия тече предизборно „Битката за Пловдив”. Виждам липса не само на думи, но и на възпитание. По-скоро да направим така, че училището да е „наша територия” – на гражданите и цивилизованите хора, та поне следващото поколение политици да може да говори нормално, да артикулира послания и... да има куража да изпълнява обещаното.
Автор:
Дияна Иванова
Публикация:
12.09.2014 г. 20:36
Посетено:
1858
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/19811-za-zaptietata-i-telefonite