Пак не знаем какво да правим с литературата

Знайно е, че историята и литературата са дисциплини, в които се търси често идеология и манипулация. Не съм хванала много от времето, когато в българското училище Ирина от „Тютюн” е била „лоша”, а партизанката Лила задължително „добра”. В това отношение съм необременена.

Няма  друг учебен предмет, освен литературата, който да всява толкова смут по отношение на учебните си програми. И това на фона на една обща тенденция: малко са тези, които отиват да учат хуманитарни дисциплини (в частност филология). От миналогодишните ми дванадесетокласници няма нито един. Повечето са извън България.

От бившия зам.-министър Милена Дамянова разбираме, че и колегите не са се разбрали окончателно какво да правят със своя (си) предмет, затова и проектът за учебните програми не бил финализиран. „Финализирани” са обаче до момента, именно за тази дейност, близо един милион лева европейски пари.  

Хронологията на изказванията

Бившият зам.-министър Мариана Банчева и бившият министър на МОМН Милошев в общ глас твърдят, че не можело да се изучават всички произведения от всички автори и промяната била направена с цел осъвременяване. Като действащ преподавател в езикова гимназия, ще кажа, че и сега не се изучават „всички произведения на всички автори”. Това теоретично и практически е невъзможно. Преподават се емблематични текстове, избрани. Не е лошо човек преди да се изказва да се обърне към свои сътрудници, експерти, учители или да отвори програмите. Не става дума за никакъв кураж (Банчева твърди, че го имала) или за “изключителна” политическа отговорност. Просто това са общи приказки и желание да се излезе час по-скоро от ситуацията.

Притеснението на Банчева е, че министър Клисарова искала да уволни експерти и учители, участвали в промяната на програмите, в които отпадат ключови произведения на Ботев и още други. А и Клисарова се закани. Не живеем във феодална държава – само това искам да припомня. Министър не  може да уволнява нито учители, нито експерти. Може да уволни собствените си служители (чиновници). Или да сезира специализирани органи, ако има хора, които са злоупотребили с европейски пари. Училищата са автономни. Договорите на учителите се прекратяват от директорите (последните ги подписват), заради несправяне с работата, а не заради еднократни участия в направа на програми. Експертите по отделните предмети се уволняват пък от шефовете на инспекторатите. Такава е йерархията.

И още, ако произведение „падне” от програмата и на негово място се сложи друго – как се „освобождава място”? Какъв закон на физиката се използва тук, за който не сме чували! Отпадането на определени текстове, трябва да бъде мотивирано обективно, стройно и точно. Упражнение се прави върху нещо прочетено. Освобождаването „на време” за повече практическа работа, не може да бъде свързано с подмяна на нещо с нещо.

И стига с тези приказки за политическата ситуация и възползването от нея.

По-малко четене - повече упражнения?

Това се наложи някак неволно (вероятно) от последните изказвания на министър Клисарова. И е дълбоко невярно. Четенето е в основата на всички дейности, включително предхожда и писането. Четем, за да можем да комуникираме писмено и устно, за да предадем тази енергия на децата си и на учениците. Т.нар. „практика” (за която говорят от МОМН) не изключва четенето и неговия „обем”. По-скоро я провокира, прави четенето интересно и симпатично, превръща го в лична реализация (оттам и практическа). Кара човек да си помисли, че може и да се опита да пише. Напоследък повече се говори за изключване на четенето, а не за неговата перспектива и начини за провокация.

Министър Клисарова казва: „Искаме да станем по-отворени, по-атрактивни, да привличаме младите хора в училище. Би следвало и непрекъснато да обновяваме и учебните планове и програми и да ги усъвършенстваме“. Добре, но училището е консервативна система, там нещата се случват перспективно и дългосрочно. Не може да се обновяват час през час програмите и плановете. Стандартът е валидност за по-дълго време. Училището се гради на принципа на т.нар. „спираловидна система” – т.е. надграждането на определени знания и умения всяка година. Ако се сменят бързо и скоростно програмите – няма да се разбере кое и защо се учи и най-вече „надгражда”. Програмите и плановете за училище не се правят с презумпцията да са „доживотни”, но няма как и да се сменят бързо и „непрекъснато”.

Чудя се как се управлява „нещо”, на което не се познават механизмите, структурата и принципите на съществуване!

Класически текстове и подмяна?

Класическите текстове не могат да бъдат „подменяни”, затова са класически. Може да се избира между тях и да се варира по този начин. Ако отпаднат – това се нарича недоимък. По-удачно е да се мисли в посока атрактивно и интересно преподаване, за което се искат учители – млади и интересни, влюбени в литературата. Към сегашния момент няма много такива. Причината е проста – никой не иска да бъде учител. Защо ли? Това е интелектуален, но зле платен и според общото разбиране нерентабилен труд. Ситуацията е патова и омагьосана.

Съгласна съм, че е нужно да се изучават по-съвременни произведения, но това не може да стане на принципа „вехт-нов”. Последното в литературата е невалидно. Образователният стандарт се залага перспективно и не пред камерите. Преди това задължително се мисли дълго.

Мога да споделя какви книги четат моите ученици в една извънкласна форма: Анна Гавалда – „Обичах я”, Харуки Мараками – „Кафка на плажа”, Кристина Тот – „Баркод”, Дан Лунгу – „Как да забравиш една жена”, Гейл Форман – „Да остана ли” и „Къде беше”, Франсоаз Саган – „Пазачът на сърцето”, Сири Хусвет – „Омагьосаната Лили Дал”, Селинджър – „Спасителят в ръжта”... Списъкът продължава. Отчитам факта, че аудиторията ми е друга в езиковата – вероятно като цяло по-мотивирана и от тази във филологическите факултети, поради обясними причини.

Възможно е да се чете, стига самият учител да го прави и да се реши да открие подходящото за „другите”. Иначе национална концепция за четенето и неговото мотивиране в училище – няма. Или поне аз не съм чувала. Усилията са насочени не към провокация на тази дейност, а все към улесняване или „съкращаване”. Сякаш общото усилие е съсредоточено към по-безобидни и приятни неща – екология, правени на оригами, фотография, здравословни хранене... Все важни дейности, които не са за подценяване, но не може на младежите да не се разказват „стари” и изпитани истини, които се възпитават само и единствено чрез книгите. Начинът трябва да е друг, та ако щете и дигитален. Иначе е ясно – не се упражнява контрол и манипулация над четящ и мислещ човек. А това, още в света на Оруел, е притеснително.

....

Очевидна е липсата на критерии и „мерки” по отношение на литературата в училище – щом парите не са проблем, а пък разбиране няма. Това напомня за една обща незрялост и непрофесионализъм от страна на тези, които задвижват знанието или поне се опитват. Напомня и за старото, скрито и подмолно желание, изреченото и „в молитва” да е под контрол. За всеки случай. Обидно е и експериментирането с българския учител, който душа  не му остана от инфантилността на всички управляващи години наред, които все не могат да разберат какво точно е... литературата!