Железници, дирижабли, костюмирано безразличие

Наскоро една от костюмираните, втръснали ни физиономии на прехода мъдруваше по телевизията: можело пък да няма вече влакове, какво от това, как били останали в историята дирижаблите и конските впрягове… Тогава се сетих за популярен виц от близкото минало: „Един министър се качил на трамвай.” И на въпроса „И после?” се отговаряше: „Това е вицът”.

Разбира се, не можем да очакваме от банкерите, депутатите, министрите (които се возят в луксозни мерцедеси и джипове) да разберат оня смирен, тъжен оптимизъм в стихотворението на Андрей Германов „Работнически влак”:

            Едно реално продължение
            на оня пъстър сън в нощта,
            едно задъхано движение
            с предчувствие
            за красота…

            Цветът
            на нашто
            всекидневие!
            Той слива в неделима сплав
            заводците от Река Девня,
            стъкларите
            от Белослав!

Онези, които не познават особения аромат на железниците, биха възразили, че то сега и работници не останаха. Пък нали има коли, микробуси, автобуси, защо е този допотопен транспорт от времето на дядо ти Йоцо – само пари гълта; нито чистота, нито удобства, нито дори точност… Естествено, че разглезените от съдбата не могат да си представят едно сутрешно пътуване с влак, от каквото и аз бях частица преди миналата седмица. Качих се в 6 часа от нашата малка спирка, защото ми се налагаше преглед във Варна, и попаднах в истински работнически влак, в който беше трудно да си намериш място. Седалките бяха заети от мъже и жени, намерили препитанието си на около 50 км далеч от града или селото, в което живеят: в Девня, Белослав, Варна… Забелязах, че всекидневното пътуване беше сближило всички тези хора, на различна възраст, с различни професии и интереси. Не личеше да са недоспали, въпреки ранния час, не личеше да се самосъжаляват, не се натоварваха взаимно с грижите си, а къде с кротки, къде с по-хапливи шеги коментираха хала на държавата; на железниците; на другите предприятия, в които работят; на семействата си. Дори слуха, че може да бъде спрян точно този влак (въпреки че в него се запълват не само двата вагона, а и всяка една седалка), обсъждаха със загриженост, но не и с гняв. Опитваха се да намерят изход в еднакво неприемливите за повечето от тях алтернативи – да тръгват за работата си три часа преди началото й (около 5 часа) или да се събират по няколко души в колите на някои от тях…

И, разбира се, споменатите по-горе костюмирани господа биха се съгласили, че изходът е във второто решение. Или в пускането на още автобуси по новооткритите, прославящи ефективността на правителството ни магистрали. Но моите спътници помнеха катастрофата, отнела живота или здравето на няколко десетки работници, пътуващи всяка сутрин от Провадия за Девня, за да си изкарват хляба. Един от онези млади галеници на съдбата, които не се качват на влакове, се беше забил в техния микробус, карайки с бясна скорост луксозната си кола…

И нека мъдруващите за анахронизма на железниците не си затварят очите поне за подобна, засягаща интересите им, опасност. Дори да си мислят, че ние, които се возим на влакове, сме само тор за техните амбиции. Дори да не им пука за това, как хората, принудени да пътуват поради безработицата, мъчеща собствените им градове и села, ще стигат и ще се връщат от работните си места… (Всеки ден изтичат новини за претъпкани влакове с по два вагона, абсурдно застрашени от съкращаване.) Дори да не се замислят как лишените от книжарници, театри и концертни зали интелигентни българи от малките населени места ще стигат до големите градове; как ще се грижат за здравето си останалите без районни болници жители на страната ни… Да помислят за себе си и за собствените си синове по магистралите! Нали не искат да им се пречкаме там, натъпкани като копърки в бедняшки коли, микробуси и автобуси? Да помислят и за природата на своята страна! Но това вече би било задача с повишена трудност… Да не говорим за една още по-сложна интелектуална дейност – да се почерпи опит как с различните си категории, бързина на обслужването и бюрократична необремененост влаковете в намиращата се уж в криза Италия, в Чехия, Германия (да не споменаваме Япония) са един много модерен и ефективен транспорт, улесняващ социалните връзки, комуникации, индивидуално и обществено развитие… Какви ти дирижабли, какви ти конски впрягове?!

Някога незрящият, но виждащ със сърцето си Дядо Йоцо поздравява чрез Железницата Нова България. Ще загробим ли, погребвайки железниците, светлата надежда за една друга държава: по-чиста, с по-организиран живот, по-щадяща и милостива към българите?!