Гледна точка

С Чипике по Алеята на книгата във Варна

Инициативи и въпроси

Струва ми се, че разисквайки темата за четенето днес (и у нас), се попада в несъвместимости и крайности. От едната страна стоят всички видове „четения” – на глава от населението инициативи. А от другата страна е официалната европейска статистика, която гласи, че децата ни не разбират прочетеното, неграмотни са и пр. Все данни, които алармират и изискват крути мерки. Плюс държавна политика. На кое да вярвам – на протяжната опашка препоръчани книги – прокламирани къде добре, къде пресилено и с преиграване, или на статистиките, които ни определят като хора, които не разбират прочетеното.

С подобни мисли гледах щандовете на тазгодишната Алея на книгата във Варна. Впечатляващо е мястото и количеството на представеното. Класика, фентъзи, трилъри, преводи на съвременни европейки автори... Но всъщност има ли го съприкосновението с книгата, общуването – тревогата и идеята, че откриваш нов и различен свят? Не приемам мисълта за консуматорския и незадълбочаващ се днешен свят (и човек) без книги. Примиренческо е. Четенето е перманентна и доживотна дейност, която трябва да бъде зададена от някого в един много ранен момент. И по подходящ начин. И още нещо – четящият човек трудно се манипулира. Книгата е и идея в граница, която разчита на въображението и умението да съзидаваш с ум и търпение. Книгата е възпитание и приоритет – трябва да бъде и политика, за да се превърне в кауза, а не само в инициатива.
 
През цялото време някой ми четеше на глас в дъното на малката сцена… Имам един отдавнашен проблем – не мога да понасям да ми се чете на глас. Разсейвам се и губя търпение. В София веднъж така от една пейка някой простираше гласа си, гледайки в една книга (поредна инициатива). Отидох – попитах коя е книгата и за ужас на момичето пожелах да си я купя директно. Бях провокирана – да го кажа деликатно. Разхождайки се – не понасям шума.

На варненската Алея на книгата имаше и християнска литература. Подобаващо количество. Купих си Библия на румънски.

А в дъното някой четеше на глас. Четеше прегракнало. И пак.

Една простичка мисъл не ме напускаше. Защо е така бездуховно у нас, а пък толкова много книги се издават, толкова изложби, мероприятия, истини, красоти. И парфюм. Пренаситен, но не префинен вкус и мирис.

А някой четеше на глас. Губех търпение.


Погледът ми се спря на „Чипике” (изд. „Фют”) – купих си я, след като я зачетох. Пакостник. Напомня на Емил от Льонеберя и Фют, взети заедно. Чипике е добър първоначално – после лош герой и пак добър. С мечта за порастване, защото е джудже. С обидчиво сърце и смешна шапка.

Наскоро споделих с мъжа си, че искам да открия българския Фуко, с неговата сила на мисълта и изследователски нюх. Погледна ме недоумяващо. Репликата, която ми върна, запазвам в тайна. За силата на мисълта – трябвало нещо просто – свобода, инициатива, въображение… истина.

Търсех смисъла по щандовете на Алеята. Амбициозна задача. Не искам да съм като надраскана с парче гранитогрес плоча и да повтарям чуждите въпроси за книгите. Имам си мои, които понякога се осмелявам да формулирам.

Подпитах небрежно как е Алеята тази година, в сравнение с миналата. Словоохотливо ми отвърнаха, че се виждат издатели да продават. Значи, кризата ги е ударила, щом не пращат продавачите си по щандовете.

Повъртях се с Чипике и си тръгнах.

Автор: Дияна Иванова
24.07.2011 г. 18:16
Посетено: 2068
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/12932-s-chipike-po-aleyata-na-knigata-vav-varna