Гледна точка
Родино мила, Теб привет
За първите седем години, и други неща...
Отдавна подозирам, че нещо с първите ми седем години не е наред. Хем съм от добро семейство, учители бяха родителите ми, много уважавани в родния град. Вярваха в разумността на света, учеха ме на търпение, да разбирам хората… А аз - нещо стане в училище и веднага се ядосвам, започвам да се нервирам, боря се за справедливост. И по-късно ми остана този лош навик. Слизам например за малко от планината, провизии да си купя в селото. Отпуската си прекарвах с палатка, скитайки из дебрите на Родопите. Брада ми беше пораснала за няколкото седмици самота. Аз много не обичам да имам растителност по лицето, защото ми пречи при свиренето, а и като е топло ме сърби. В този смисъл бях хармоничен с времето и правителството. Но нали не мога да се бръсна всеки ден, а да ходя небръснат не съм свикнал, още по-неприятно е... Та слизам аз, значи, от баира, влизам в сладкарницата на площада и моля за чаша боза. Горещо беше, вече преглъщам с наслада, предвкусвайки студената течност:
- Не мога да ви дам - казва хубавкото момиче на щанда.
- Че защо? - недоумявам аз
- Косата ви е дълга и имате брада - отговаря тя - забранено ни е!
Може да си по-млад, читателю, и да не помниш, но имаше, имаше такива времена. Държавата ни беше пълна с верни на властта Гюро Михайловци, те самоотвержено бранеха режима, бореха се срещу късите полички като слагаха печати на хубавките крачета на момичетата. Които пък от своя страна искаха да вървят с модата в крак, бих отбелязал, ако не се страхувах от изтъркания израз. Сред идеологическите врагове на властта, може би доста неочаквано и за нея, се оказаха и брадатите. Интересно, от всяка стена ни гледаха обилно окосмените лица на идеолозите на комунизма, а Иван и Пенчо, всъщност верни техни последователи, нямаха право да изглеждат като тях. И аз, значи, попадах в категорията на вражеските елементи, които трябва да бъдат лишени от благините, достъпни за покорното население. В случая чашата боза ми беше отказана!
И се ядосваше моя милост, хем знаеше, че гневът е грях и пак. Нали тези първи седем години не бяха ме научили на търпение, ядосвах се за щяло и нещяло, както казваше майка ми. Понякога ей така, просто се нервирах, друг път даже пишех до инстанциите, безрезултатно, разбира се. Оплаквах се например веднъж в Русе. От подведомствения им шофьор се жалвах. Затвори в Шумен под носа ми вратата на автобуса и потегли. Нищо, че си имах редовен билет. Този път даже началството беше на моя страна и запали червения светофар до изясняване на случая… Но безрезултатно, може би виолончелото не му хареса, или очилата ми, разгневи се човекът и си тръгна. Хайде, аз все ще се оправя, но от заминаващия автобус уплашено гледаха родителите ми, вече възрастни хора, специално дошли за концерта. Заради тях сложих челото на задната седалка на едно такси и кратко помолих: “Карай след него!” Мислено си преброих парите, надявайки се току-що полученият хонорар да стигне. Беше преди доста време, още не беше настанало времето на екшъните. Автобусът с марката “Чавдар” бягаше с пределната си скорост, “Москвичът” се тресеше отзад - много смешно се кандилкахме по междуселските пътища на родината, изпълнени още тогава с различни препятствия. … Краят на историята не е интересен, тя завърши, както можеш да се досетиш, читателю, с познатия на всички ни резултат. Е, поядосвах се известно време, после махнах с ръка. Направо си е загуба на време и сили да преживяваш всяка неудача в неравната битка с така жадуваната от нашите възрожденци Българска държавност. Нали гражданинът, повишен в чиновник, е винаги прав, презумпцията за виновност на населението отдавна е част от “бита и душевността ни“. Както и “Преклонената глава сабя не я сече” - поговорката, с която ни поучаваха в близкото и по-далечно минало.
… Та думата ми беше за възпитанието в детството. Продължавах аз да се кося за разните там несправедливости, които се случваха в китната ни родина. Гледам например възрастна жена в магазина разглежда внимателно цените, после наднича в портмоненцето… и си излиза.
- Че бива ли бе, чоджум - клатеха едно време глави брадатите старци, живели още в османското ни минало - голям грях е да оставиш майка си и баща си без средства на стари години!
- Е-е-е, парите от пенсионния фонд ли? Та те са изядени - обясняват ни от екрана на телевизора, гледат честно, вдигат рамене и бързат да усвоят и европейските фондове.
А възрастните хора броят стотинките за киселото мляко, бързат още в началото на годината да се наредят на опашката и да си платят данъците. И като ги заболи нещо, търпят, какво друго да правят, естествено, ще търпят до следващия месец, за да получат направление при доктора. Защото наоколо всички искат да приличат на ламята с деветте глави от приказките. А държавните институции са зяпнали даже като стоглавата хидра, с която Херкулес едвам е успял да се пребори, както знаем от митологията.
Така и не се научих търпеливо да понасям нещата, това, което не си усвоил в ранните години, наистина трудно се наваксва. И ето, напоследък даже документално потвърждение получих, за липсващите ми първи години се отнасяше. Повикаха ме, както си е редът, в една стая и ми връчиха трудовата книжка: Аз нея съм я виждал само веднъж, през 1969-та, защото оттогава все съм бил на щатна работа. Затова и в началото безгрижно махнах с ръка, като заговорихме за стажа. “Но за седем години в началото - обясняват ми търпеливо - имате само печат за назначаване. Ето - казват - тук, и тук… и тук липсва продълговатият печат.” Вярно - надничам аз, - няма, права сте!” Послушно изпълнявам указанията, подавам молбата в Министерството. Докато беше още Комитет, там повечето ме познаваха. Не защото беше “по културата“, просто към тях се числяхме. Пък и нали бяхме известни музиканти, по цялата страна концерти изнасяхме, по телевизията често ни показваха. Сега обаче портиерът враждебно ме гледа:
- Не може - казва строго.
- Ще изчакам - давам му право аз, Министерство е това, не бива всякакви да се разхождат и да безпокоят, хората работят.
- Архивите ги няма, изчезнали са. И вас никъде Ви няма - лаконично обяснява слязлата долу чиновничка. Гледа ме с подозрение и на свой ред ме упреква за липсващите години. - Но можете да си платите за тях и тогава да придобиете право на пенсия - съветва ме накрая снизходително. Сбогуваме се почти приятелски, влизам й в положението: “Аз гледам документите - казва, - за мен не сте работили!”
- Да-а-a! - философствам на излизане от Културното министерство, - така е в живота, докато жалиш и се грижиш за възрастните хора, годинките се изтъркулват и внезапно се оказва, че вече не става въпрос за другите, а ти си този, който...
- Абе, що не гледаш - стресва ме грубичък глас и добавя нещо, явно по мой адрес. На пешеходната пътека няма друг, а човечето на светофара е зелено. Но за всеки случай се връщам и давам любезно път, много лъскава и скъпа е колата:
“Ами, защо не приемат в Народното събрание закон - хрумва ми, - всички българи да си плащат за липсващите им седем години? - и пресмятам, докато чакам на тротоара. - Сметката е проста, за година по хиляда там и нещо левчета, после числото по седем. Тъкмо сега има и преброяване на населението, до няколко месеца ще знаем точно колко сме, ще умножим сумата… Нали сме в криза, все ще помогне.“
И аз ще си платя! Документ ще мога да показвам - когато ме упрекват…
Всички знаем за Дядо Паисий, от детството усещаме укорния му поглед:
- Поради что се срамиш да се наречеш болгарин? - ни питаше той, вдигнал строго пачето перо.
- Ами ето защо, драги ми Паисие. По твое време не е имало здравна каса, нито пенсионна такава, нито… абе много от чудесиите на нашето време не ги е имало. Затова и ти се е струвало тогава, че не ще да е срамно да се назовеш българин - отговаряме му сега, след толкова години…
- Не мога да ви дам - казва хубавкото момиче на щанда.
- Че защо? - недоумявам аз
- Косата ви е дълга и имате брада - отговаря тя - забранено ни е!
Може да си по-млад, читателю, и да не помниш, но имаше, имаше такива времена. Държавата ни беше пълна с верни на властта Гюро Михайловци, те самоотвержено бранеха режима, бореха се срещу късите полички като слагаха печати на хубавките крачета на момичетата. Които пък от своя страна искаха да вървят с модата в крак, бих отбелязал, ако не се страхувах от изтъркания израз. Сред идеологическите врагове на властта, може би доста неочаквано и за нея, се оказаха и брадатите. Интересно, от всяка стена ни гледаха обилно окосмените лица на идеолозите на комунизма, а Иван и Пенчо, всъщност верни техни последователи, нямаха право да изглеждат като тях. И аз, значи, попадах в категорията на вражеските елементи, които трябва да бъдат лишени от благините, достъпни за покорното население. В случая чашата боза ми беше отказана!
И се ядосваше моя милост, хем знаеше, че гневът е грях и пак. Нали тези първи седем години не бяха ме научили на търпение, ядосвах се за щяло и нещяло, както казваше майка ми. Понякога ей така, просто се нервирах, друг път даже пишех до инстанциите, безрезултатно, разбира се. Оплаквах се например веднъж в Русе. От подведомствения им шофьор се жалвах. Затвори в Шумен под носа ми вратата на автобуса и потегли. Нищо, че си имах редовен билет. Този път даже началството беше на моя страна и запали червения светофар до изясняване на случая… Но безрезултатно, може би виолончелото не му хареса, или очилата ми, разгневи се човекът и си тръгна. Хайде, аз все ще се оправя, но от заминаващия автобус уплашено гледаха родителите ми, вече възрастни хора, специално дошли за концерта. Заради тях сложих челото на задната седалка на едно такси и кратко помолих: “Карай след него!” Мислено си преброих парите, надявайки се току-що полученият хонорар да стигне. Беше преди доста време, още не беше настанало времето на екшъните. Автобусът с марката “Чавдар” бягаше с пределната си скорост, “Москвичът” се тресеше отзад - много смешно се кандилкахме по междуселските пътища на родината, изпълнени още тогава с различни препятствия. … Краят на историята не е интересен, тя завърши, както можеш да се досетиш, читателю, с познатия на всички ни резултат. Е, поядосвах се известно време, после махнах с ръка. Направо си е загуба на време и сили да преживяваш всяка неудача в неравната битка с така жадуваната от нашите възрожденци Българска държавност. Нали гражданинът, повишен в чиновник, е винаги прав, презумпцията за виновност на населението отдавна е част от “бита и душевността ни“. Както и “Преклонената глава сабя не я сече” - поговорката, с която ни поучаваха в близкото и по-далечно минало.
… Та думата ми беше за възпитанието в детството. Продължавах аз да се кося за разните там несправедливости, които се случваха в китната ни родина. Гледам например възрастна жена в магазина разглежда внимателно цените, после наднича в портмоненцето… и си излиза.
- Че бива ли бе, чоджум - клатеха едно време глави брадатите старци, живели още в османското ни минало - голям грях е да оставиш майка си и баща си без средства на стари години!
- Е-е-е, парите от пенсионния фонд ли? Та те са изядени - обясняват ни от екрана на телевизора, гледат честно, вдигат рамене и бързат да усвоят и европейските фондове.
А възрастните хора броят стотинките за киселото мляко, бързат още в началото на годината да се наредят на опашката и да си платят данъците. И като ги заболи нещо, търпят, какво друго да правят, естествено, ще търпят до следващия месец, за да получат направление при доктора. Защото наоколо всички искат да приличат на ламята с деветте глави от приказките. А държавните институции са зяпнали даже като стоглавата хидра, с която Херкулес едвам е успял да се пребори, както знаем от митологията.
Така и не се научих търпеливо да понасям нещата, това, което не си усвоил в ранните години, наистина трудно се наваксва. И ето, напоследък даже документално потвърждение получих, за липсващите ми първи години се отнасяше. Повикаха ме, както си е редът, в една стая и ми връчиха трудовата книжка: Аз нея съм я виждал само веднъж, през 1969-та, защото оттогава все съм бил на щатна работа. Затова и в началото безгрижно махнах с ръка, като заговорихме за стажа. “Но за седем години в началото - обясняват ми търпеливо - имате само печат за назначаване. Ето - казват - тук, и тук… и тук липсва продълговатият печат.” Вярно - надничам аз, - няма, права сте!” Послушно изпълнявам указанията, подавам молбата в Министерството. Докато беше още Комитет, там повечето ме познаваха. Не защото беше “по културата“, просто към тях се числяхме. Пък и нали бяхме известни музиканти, по цялата страна концерти изнасяхме, по телевизията често ни показваха. Сега обаче портиерът враждебно ме гледа:
- Не може - казва строго.
- Ще изчакам - давам му право аз, Министерство е това, не бива всякакви да се разхождат и да безпокоят, хората работят.
- Архивите ги няма, изчезнали са. И вас никъде Ви няма - лаконично обяснява слязлата долу чиновничка. Гледа ме с подозрение и на свой ред ме упреква за липсващите години. - Но можете да си платите за тях и тогава да придобиете право на пенсия - съветва ме накрая снизходително. Сбогуваме се почти приятелски, влизам й в положението: “Аз гледам документите - казва, - за мен не сте работили!”
- Да-а-a! - философствам на излизане от Културното министерство, - така е в живота, докато жалиш и се грижиш за възрастните хора, годинките се изтъркулват и внезапно се оказва, че вече не става въпрос за другите, а ти си този, който...
- Абе, що не гледаш - стресва ме грубичък глас и добавя нещо, явно по мой адрес. На пешеходната пътека няма друг, а човечето на светофара е зелено. Но за всеки случай се връщам и давам любезно път, много лъскава и скъпа е колата:
“Ами, защо не приемат в Народното събрание закон - хрумва ми, - всички българи да си плащат за липсващите им седем години? - и пресмятам, докато чакам на тротоара. - Сметката е проста, за година по хиляда там и нещо левчета, после числото по седем. Тъкмо сега има и преброяване на населението, до няколко месеца ще знаем точно колко сме, ще умножим сумата… Нали сме в криза, все ще помогне.“
И аз ще си платя! Документ ще мога да показвам - когато ме упрекват…
Всички знаем за Дядо Паисий, от детството усещаме укорния му поглед:
- Поради что се срамиш да се наречеш болгарин? - ни питаше той, вдигнал строго пачето перо.
- Ами ето защо, драги ми Паисие. По твое време не е имало здравна каса, нито пенсионна такава, нито… абе много от чудесиите на нашето време не ги е имало. Затова и ти се е струвало тогава, че не ще да е срамно да се назовеш българин - отговаряме му сега, след толкова години…
Автор:
Проф. Венцеслав Николов
Публикация:
14.02.2011 г. 17:25
Посетено:
2506
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/11680-rodino-mila-teb-privet