Атанас Славов: Животът ни с превръзка на очите свърши нацията

Ние, българите, нямаме навика да ценим мъдрите си хора, да се вслушваме в гласа им, докато са сред нас, но дано можем да го правим поне малко след като те ни напуснат. Това в пълна степен важеше и за забележителния наш поет, писател, есеист и учен проф. Атанас Славов, който тези дни се пресели у-мира. И тъй като един от основните мотиви в творчеството му е борбата с митологичното съзнание, той често беше канен в Кърджали и най-вече за Деня на будителите. Та, ето какво каза той за този наш празник, уникален най-вече с това, че доказва колко сме заспали, за да имаме нужда да се будим:


Нашата митологизация на будителството е едно кадене, сподели той, един ритуал без особена мотивация. И макар сега да има по-голяма необходимост да се раждат будители, трябва да знаем, че те не се произвеждат, а избуяват кат кел по кожата, когато нещо така е притеснено, че не може да не избие.

Будителството, каза той, е точно това, едно малко човече да се опълчи срещу един Голиат. Да се съпротивляваш срещу сгазването на лука, срещу данъците, но не с насилие, антагонизъм, а с конкретни граждански действия и конкретни цели. Не може в жестокото турско робство да има 10% данъци, а днес в свободното общество – 47%. И това е, защото нямаме гражданско общество, но то не е фабрика, заражда се с много работа. И трябва да забравиш, че си на 1300 години, да забравиш за Борил или къде са костите на Св. Димитър, а да искаш конкретни неща за трите си деца, за жена си, за хладилника си. Трябва да забравиш митовете си и миналото си, което не сяда с нас на гладната трапеза, и да влезем в часа на новото време и на новите будители.

Не можем да се гордеем със старата си култура, защото всяка култура е механизъм, който закостенява навиците и обичаите, а колкото си по-стар, толкова си по-мъртъв. Затова сега силните държави са тези, формирани преди 200 години. Там си раждат по 8 деца, работят по 14 часа, кипят от жизненост, а ние се гордеем с миналото ни, което с нищо не ни помага да си платим сметките. Сега толкова не знаем да играем табла, че изобщо не знаем да местим пуловете, макар че някога сме хвърляли истински дюшеши.

Само си митологизираме героизма, а в същото време понасяме институции и хора да индоктринират и тровят главите ни с лъжи и да се прави изкуствено дишане на бездарието. И продължаваме да търсим изхода по пътя на това, което никога не сме имали – политическата култура. Изобщо – животът ни с превръзка на очите свърши нацията.

Пък и хаосът при нас е завещан, разрушаването продължава, поради невъзможността на българина да се ориентира в йерархията на ценностите, не знае какво му е нужно. Не се уважават, дори и не се познават хората, които могат да променят нещо в страната ни, особено в културата и в духовността. Затова с нея е свършено. Затова няма никакво развитие, така както е при ВМРО и при православието. Царят си най-консервативните форми и има само малко обработки и имитации. Същото е и в образованието. Ето, учебниците по литература изобщо не отразяват онова, което е наше богатство, не можем да възродим литературата на 30–те години например, тази, която естетизира реалността. Караме си по езика на Лилиев за ведрата роса и ведросините небеса над сънните градини, нищо, че в тях има само умрели котки и боклуци.

Фалшиви хора сме и нямаме съзнание за истинското. Нали дълго време то беше формирано в ръкопляскания, поклони, угодничество, сервилничене.

Много хора са работили за унищожаването на националния ни идеал, който ни обединяваше, затова вече не сме нация, а само население и мисля, че процесът е необратим. Хората крещят, без да знаят какво могат да направят. Националистическите истерии, като расистките настроения срещу циганите, са показател за разпада на националното ни чувство. А то не е нищо друго, освен българи, турци, арменци, цигани да сме на един акъл как да живеем добре. А тъй като това е загубено, най-инициативните, най-динамичните ни хора са извън страната. Но поне те нямат оловния похлупак над главите си и когато избягат, за пръв път се чувстват българи. Идва един момент, когато, за да се запази българското, трябва да избягаш от България, защото избягалата шугава овца от застрашеното от вълци стадо оцелява и се връща да възстанови стадото.

Сега още сме трева неокосена, но това няма да е за дълго, ако не влезем в часа на будителите и не се освободим от диверсиите на остарялото мислене и ако не получим яснота, че нашата цивилизация е нещо органично и че нашият географски, исторически и етнически чернозем е чиста проба европейски и винаги сме били в Запада. Само трябва да огражданяваме и стабилизираме земята си като средищен център.