Една година тъга по Радичков

Когато ми е тежко на душата, посягам към том на Радичков. С трепет и на пръсти влизам в света на писателя. Там шетат тенци, верблюди гризат скалите, свраки разнасят клюки, оранжево сияят шипкови храсти, разнася се упойващият дъх на лудата трева. Преметнал през рамо пушка, писателят върви по дивечовите пътеки, оглежда с любов и нежност всяка мравчица и стръкче тревица. Дори цветята са очовечени тук - алено градинско лале, кой знае как попаднало в гората, любопитно наднича, опряло лицето си върху лист от слез, цикламено мушкато хвърля разбойнически погледи от прозорчето на овчарска колиба. Пълен със старовремски оброчища, манастири, воденици и сврачи гнезда е Радичковият свят. Свят по-скоро езически, отколкото християнски. А героите му все чешити - Гоца Герасков, Иван Ефрейторов, Исай, Лазар, Сусо, Заяко. Бомбето се търкаля през годините, най-фантастично прелита дърворезачка, кожен пъпеш се мярка, торлак пише писмо до торлаците. В щастливите години на моята младост за първи път открихме Радичков като писател. С нетърпение чакахме да излезе всеки негов нов разказ, а понякога се събирахме колективно да четем. Най-светлият спомен от онова време ми връща незабравима картина - събрани сме накуп около наш приятел, който чете нещо от списание. Току-що е отпечатана новелата "Бомбето" в сп. "Септември" и нямаме търпение да я прочетем. Тъгувам за Радичков, за неговия изпълнен с любов поглед, за мъдрите му души. Той имаше да ни казва още много неща, имаше многобройни истории за разказване. Отиде си от нас, може би не го заслужавахме, не бяхме достойни за него? Кой знае... Сигурна съм обаче, че той и сега ни наблюдава с любов и нежност отгоре. Гледа ни как щъкаме по земята и с умиление възкликва: "Лебеди мои!"