|
В изложбата „Обществен мащаб, частен размер" Лъчезар Бояджиев представя „проекти" за паметници в публичната среда, в които са инкорпорирани различни по смисъл материални носители. Личността, за която паметникът е предназначен, е заменена от животно, реторична фигура, реферираща към конкретни конотации, закодирани в по-широкия контекст на субекта.
Художниците Фрида Кало и Диего Ривера например са представени като тигър и овца, тъй като Фрида Кало е „черната овца" в изкуството на 20-ти век, а поради това, че и двамата са марксисти по убеждения, точно под техните фигури се намира книжката „Съветски атлас на света", отворен на картата на Северна Америка, където са живели. В основата на техния паметник се появява обезглавено оловно войниче от детството на художника, което е „съветско оловно войниче от Втората световна война". Понякога хуморът създава други асоциации – Майка Тереза е представена като „жираф", тъй като според автора „физиономията й прилича на такъв, а всъщност тя се оказва и негова „адашка", защото при раждането й, името й е Анеза Гонджа Бояджиу – и двете имена имат обща османска етимология (през арабски) от думата "boya" („боя"). В паметника на Жан-Клод присъстват не един, а два коня, „защото тя го заслужава". Други паметници препращат към общоприети клишета – като това за „пословичната блондинка", която стои върху златно яйце, печащо се на котлон, или „мачо-петела", който е оборудван с брадва и огледало, което цели да обиграе самовлюбеността му. Отделните елементи в тези обекти са колкото част от изкуството, толкова и част от публичната сфера, но и част от личния живот, от семейно-материалната среда, която носи съвсем различна енергия по смисъла на своя отпечатък от битийността. Тези лични асоциативни връзки прозират най-често в „основите" на паметниците, направени от купи и чинии, използвани дълго преди това от семейството на художника. По този начин обществената и личната линия се пресичат неслучайно най-често в основата на „градежа", много подобно на черепа (на Адам), виждан в иконите и стенописите в основата на Разпятието – сюжет, който е очаровал художника още от края на 80-те години и от началото на неговата кариера и работа.
Изборът животните да заместят хората отделя зрителя от директното отношение към личността и променя цялостната ситуация, в която се търси междувидово равноправие по смисъла на природната предпоставка и на оценностеното създаване на социални структури.
Вероятният прочит на един подобен монумент в реално обществено пространство би бил алегоричен, но всъщност в него се усеща и търсене на буквална препратка и размисли относно биологичната предопределеност и доколко тя е определяща в един по-широк обсег. Доколко личността, загубвайки своя природен априорен смисъл, остава да живее в една условна ситуация на времето и е ограничена от своя дискурс на случване. В тази нова система биологичният фактор се превръща в незадължително условие. По този начин личността се отделя от своя антропоцентричен контекст и става съставна част на една по-всеобхватна система, в която градското пространство е еманация на символния, а не на биологичния ред на нещата. Привидните макети, на пръв поглед с намерение да представят истински намеси в обществената среда, всъщност са многокомпонентни обекти, които създават един затворен кръг от смислови части, свързани в една обща игра на екстраполирани значения.
„Мисловен експеримент" e кураторски проект, който се състои в провеждането на серия от неформални разговори, в които художник разговаря с експерт в дадена научна сфера. Това създава един своеобразен поток от информация, който може да повлияе (или не) на последващото създаване на художествен продукт. Терминът „мисловен експеримент" описва опит, който „проверява" валидността на дадена теория в търсенето на конкретен (или в случая възможно абстрактен) отговор, „облечена" във визуална форма в изложбите. Разговорите се случват при определени правила, които на практика са напълно условни, като целят единствено да поставят страните в състояние, в което между тях да се създаде обмен – на идеи, на концепции, на посоки на мисълта. В контекста на изложбата „Обществен мащаб, частен размер" Лъчезар Бояджиев разговаря с философката Маргрет Гребович.
*
Аксиния Пейчева (р.1990, Кюстендил, България) живее и работи в София. Завършва специалност „Стенопис" в НХА. Придобива образователно-научна степен доктор в НХА (2019), в момента е преподавател в специалност „Стенопис", НХА. Член на Института за съвременно изкуство от 2021. Фокусът на нейната работа е процесът на „визуален превод", където тя изследва възможни начини за преместване на части от информация между различни области на знанието. Тя често си сътрудничи с учени, като проектите й са придружени и от теоретична част, резултат от продължително изследване на определени теми.
Лъчезар Бояджиев (р. 1957, София). Живее и работи в София. Завършил е специалност Изкуствознание в Националната художествена академия в София през 1980 г. Член-основател на ИСИ-София. Артист и куратор. Интересува се от лични интерпретации на обществени процеси, от интеракцията между частно и публично, от градската визуалност и от света днес, разположен между утопията и дистопията. Неговите изразни средства са инсталацията, фотографията, рисунката, обектът, текстът, видеото и перформативните лекции.
Маргрет Гребович (р. 1973, Лодз, Полша). Израства в Тексас. През 1994 получава бакалавърска степен по немска литература, философия и история на изкуството от Тексаския университет в Остин. През 1998 завършва магистърска степен по изкуствата в университета "Емори", през 2001 защитава и докторска степен по философия. Тя е доцент в Силезийския университет в Катовице, Полша. Гребович е философ, позната с работата си в областта на феминизма, куиър теорията и радикалната демокрация, а в последните години се занимава с философските аспекти на отношението ни към природата и съжителството с дивите и домашните животни.
Арт мениджър: Теодора Джерекарова
Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура" по програма „Програма за развитие и възстановяване на частни културни организации"
|
