Изложби

"Да откриеш своята светлина" – изложба живопис на Петър Пиронков

14 март – 7 април 2023 г., Музей-галерия „Анел“ – София

Фонд за изкуство и култура "Ангел Симеонов"
представя

Изложба живопис на Петър Пиронков

"Да откриеш своята светлина"

(14 март – 7 април 2023)

Куратор: проф. Аксиния Джурова

Вернисаж:14 март 2023, 18.00 – 20.00 ч.
Музей-галерия „Анел“, бул. „Тодор Александров“ № 14

 

Да откриеш своята светлина 

Познавам Пепи Пиронков от най-ранните му детски години, когато като последното дете в семейството, будно, покорно и непокорно, растеше, учеше се, възхищавайки се на своя Баща, един от най-ярките представители на „пловдивските майни“, художникът Енчо Пиронков. Беше ми любопитно това талантливо дете как ще се откъсне от траекторията на Енчо и ще открие своята собствена светлина.

От личен опит знаех, че при цялата привързаност и възхищение от Бащата, всеки се стреми да изгради своята индивидуалност и сам да си отговори на въпроса в какво е магията на изкуството, т.е. сам да открие собствения си дух. При Пепи Пиронков съществуваха всички предпоставки за намиране на личен периметър на изява: щудиране в Академията за изящни изкуства в Рим и уроците на професор Алесандро Тротти, личен контакт с изкуството на Ренато Гутузо и Енио Калабрия, артистичният въздух на италианската столица. И въпреки това с интерес следях пътя на „малкия“ Пиронков до това, което днес ни е представил в Музей-галерия „Анел“ – серия от големи платна, в които класически организираното живописно пространство ни връща към вечните теми на човешкото съществуване.

Избирайки в реставрираната от него стара къща в Смолян мащабните платна, в голямата си част на библейска тематика, на бърз каданс се плъзнах по художествените трансформации в отишлия си ХХ век. От импресионистите, стигнали до разпадането на живописта на трептения от багри, на което се противопоставиха Матис, върнал структурирането на цвета, Пикасо с неговото осланяне на предмета и Кандински, който го премахна. Спомних си споровете през 60-70-те години между художниците относно въпроса „що е изкуство“ и крайните точки на този сблъсък на Запад, проявили се от „капещата живопис“ на Джексън Полък до масираното обсебване на предметите от ежедневието, наследено от Марсел Дюшан и продължено от Йозеф Бойс, довело до подкопаване на традиционния предмет на живописта. И не само това. Асимилирането на изкуството със занаятчийската сръчност ни изправи още по-осезаемо пред въпроса за същността на изкуството и неговите проявления. С носталгия си спомням за разсъждаващото и социално изкуство през 70-80-те години на ХХ век, опитващо се да изведе на преден план за какво сме дошли на този свят. Фигуративната живопис на Изток бе една от проявите на този път. На Запад това се изрази в противопоставянето на лиризма на абстрактния експресионизъм, превърнал се в щампа в живописта, довела до крайна пестеливост, до т. нар. „крайна живопис“ на Райнхолд с платната му в квадратна форма, разделени на девет еднакви квадрата, оцветени в черно.

В един от разговорите с Пиер Рестани, по време на който изложих този мой схематичен поглед за изкуството на ХХ век, той ми каза: „Аксиния, изкуството днес (в края на ХХ век) прилича на един гараж, който неправилно функционира“. Мисля си каква ли би била оценката на този гуру на европейската критика и не само, днес пред лицето на глобализма, родил невиждан национализъм, „отвореното общество“, довело до „затворено“, опита за световен политически, икономически и културен диктат при все по-ясно очертаващи се обособени културни зони?

Въпроси можем да си задаваме до безкрай. Задават ли си ги обаче художниците все по-често предлагащи ни натюрморти и пейзажи, определено котирани на пазара на изкуството? Подмениха ли темите за еднократна употреба драмата на времето? Разми ли релативизмът какво е истина и неистина? Това бягство ли е от травматичната съдбовност днес, от разпадането на модела за земно щастие? Нима вирусът парализира обществото и голяма част от художниците до степен временната ситуация да промени философията на живота ни, вместо да се възползваме от предоставената ни пауза за размисъл и осмисляне на случващото се?

Доста въпроси по повод една конкретна изложба и за действителност, в която все повече християнската ни култура не се припокрива с позитивистичната модерна култура. Но не и за това, което излага „малкият“, достатъчно пораснал и осмислящ времето Пепи Пиронков. Художник, търсещ и вярващ в целостта на битието и в съществуването на висша цел. Т.е. в драмата и трагизма на човешкото съществуване извън света днес и поставящ в картините си, повтарям, не в живописта, а в картините си, въпроса каква е отговорността на художника днес и откъде идва Злото. Както редица творци назад и Пепи Пироноков се пита: „Дали не от човешката свобода, от грехопадението, чрез което човек се е отделил от Бога? Бог, давайки на човека разум, го поставя пред неговия Съд.“ И си отговаря: „Бог е светлина, която свети сред хората и тази светлина трябва да има и тъмнина. Така отношението между Бога и Злото е като връзката между светлината и мрака“. Ще спомена само няколко картини, показани в изложбата: Адам и Ева, Завръщането на блудния син, Разпъването на Петър, Излизане от тъмнината (Целувката на Юда), Черната дупка, Страст. Чрез избора на сюжетите художникът излиза от конкретното време и се докосва до вечността и така открива себе си, мака че е напълно наясно, че днес човекът е навлязъл много дълбоко в познанието за себе си и трудно възприема онтологичната митологема за виновността, върху която се крепят страхът и надеждата.

Има нещо епично в картините на Пепи Пиронков. Така както в платната на Баща му, в които тълпи от хора, скупчени в лодки, се носят в безбрежната морска шир, при Сина те са притиснати в лодки, носени от бурното море, вперили поглед във Вселената с въпроса как ще продължим да живеем със същия Бог, по подобие на серията картини на Енио Калабрия, посветени на търсене на Бащата на Новото време.

Не отричам творческата връзка на Петър Пиронков с Бащата и с италианската фигуративна живопис от втората половина на ХХ век, но в неговия библейски цикъл той е постигнал собствено психологическо внушение в осмислянето на познатите теми: в „Кръста“чрез експресивния ракурс за Христос спрямо тълпата, която го призовава да слезе; чрез поемането на човешките страдания и отговаряйки на въпроса по този начин за съществуването на Злото; чрез темата за Завръщането на Блудния син в картината не случайно наречена само „Носталгия“. Другото предполага разкаяние и опрощаване, до които не всеки достига.

В подхода към тези вечни теми Пепи Пиронков търси християнския ключ към добротата и светлината, а това преминава през любовта и прошката, тогава светиш със собствена светлина. Така стига до извода, че изборът на всеки от нас се съдържа в дара на свободата. Чисто класически, Пепи Пиронков върви при цялото наслагване на цветовете към избистрянето им до вкарване в чистите тонове на драматизъм, през който преминава спасението на човешката душа. Така художникът върви по своя собствен път, експресивен и чувствителен, с необузданата негова пастозна фактурност и силно емоционално внушение.

Това не са картини за декорация. Това е епичен цикъл за размисъл върху спасяването на човешката духовност. Те бележат пътя на „малкото Пиронче“ да открие своята светлина и да удиви не само себе си, но и нас.

Проф. Аксиния Джурова

Автор:
Анжела Димчева
Публикация:
13.03.2023 г. 13:07
Посетено:
463
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/2/news/36551-da-otkriesh-svoyata-svetlina-izlozhba-zhivopis-na-petar-pironkov