"Трябва да си представяме Сизиф щастлив" – проект на Радостин Седевчев

В „Трябва да си представяме Сизиф щастлив“ Радостин Седевчев продължава да изследва такива глобални теми като границите на живота и смъртта, уникалните субективни представи за света и начина, по който се осъществява социалното самоопределяне на индивида през призмата на времето. Съдържанието се структурира в типичните за автора камера обскура състояния, събрали в оптическа точка различни епохи, където миналото присъства под формата на разнообразни лични архиви, които по силата на случайността попадат в ръцете на артиста.

В основата на настоящия проект са намерени тетрадки, попълвани между 1945 и 1947 г. с преписани от световноизвестните енциклопедии Meyers Lexikon и Larousse данни за жителите в големите градове по света. В началото на тетрадките е посочено, че данните са от издания, публикувани през 1936–1942 г. за Meyers Lexikon и 1909 за Larousse (в изложбата е включена тетрадката с препис от тази енциклопедия).Това означава, че още през 1945 г. тези числа вече не са били актуални. Въпреки това авторът на тетрадките с педантична последователност и внимателен почерк (може би с цел да бъде разчетен от бъдещи изследователи) е преписвал информацията, отразяваща числеността на населението на земята.

Историческият контекст при осмислянето на странното съдържание на тези тетрадки фокусира вниманието върху две големи теми. Първата – човешкият живот като ценност, запечатана в данните за световната популация, ръкописно отразени върху страниците пожълтяла хартия и втората – свободният достъп до информация, който по време на войната и тоталитарните режими на управление е безценна привилегия, недостъпна за обикновените хора. В годините 1945–1947 Европа започва бавно да се съвзема след Втората световна война, в която загиват 60 милиона души – повече цивилни отколкото във всички останали войни, – а огромна част от европейските градове са в руини. В България, където са намерени тетрадките, през 1945 г. е проведен Народен съд, който е използван като инструмент за неутрализиране на политическия и интелектуален елит. Комунистите успяват да унищожат опозиционните партии в страната и да подготвят налагането на тоталитарна система и строг контрол върху печатните издания, като се разгръща пълна културна експанзия на Съветския съюз. В този смисъл тетрадките са един субективен монумент на изстраданата радост за принадлежност към световната общност на живите, отразявана в аналите на толкова уважаваните от всяко образовано семейство световни енциклопедии каквито са Meyers Lexikon и Larousse.

Със заглавието на проекта „Трябва да си представяме Сизиф щастлив“ Радостин Седевчев предлага още един фокус към съдържанието на изложбата – този в контекста на екзистенциалната философия. През 1942 г. Албер Камю публикува есето „Митът за Сизиф“. Философията на екзистенциализма, синтезирана от Сартр в лозунга „съществуването предхожда същността“ описва парадокса в есето на Камю, че на постоянния човешки въпрос „какъв е смисълът на съществуването?“ не може да бъде даден отговор, защото самото съществуване няма смисъл и трябва да се научим да живеем с тази идея. Мотото на екзистенциалистите, че „човекът е осъден да бъде свободен“, тълкува свободата в смисъла на това да вземаш решения кой и какъв искаш да бъдеш. Ничия идентичност не е конституирана нито от природата, нито от културата, тъй като „съществуването“ означава именно да се конституира такава идентичност. С описанието, че „като слепец, който желае да прогледне и който знае, че нощта е безкрайна, той е винаги в движение…“, Албер Камю дефинира неспирното търкаляне на камъка от Сизиф като неспирно действие на човек, който е избрал свободата да бъде активен участник в света. Затова за Сизиф „този свят, останал завинаги без господар, не му се вижда нито безплоден, нито жалък, а всяко зрънце, всяко парче материя от неговата планина, изпълнена с мрак представлява един свят. Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце, затова трябва да си представяме Сизиф щастлив“*.

Определението „сизифов“, за всички неизкушени от философията на екзистенциализма, се отнася за тежък, непосилен и безполезен труд. За Камю митичната фигура на Сизиф е олицетворение на идеята за самотният воин, който съзнателно приема последствията за своите действия, но не като наказание, а като възможност за бунт срещу собствената ни смъртност, безсмислието и непоследователността на съдбата. Характерната за проектите на Седевчев среда на интимна споделеност неизбежно вкарва зрителя в ролята на участник и в „Трябва да си представяме Сизиф щастлив“. Обичайното поведение на публиката в неговите изложби е да се опита да влезе под кожата на създателите на архивите, да си представи техния живот, лични отношения, желанието им да упражнят свободната си воля в рамките на режими, които ограничават индивидуалните свободи. Намерените записки, които изпълват с цифри стените на Водната кула, обобщени от Радостин Седевчев в каменни скулптурни обекти, илюстрират концепцията, че привидният абсурд на всяко човешко действие може да се окаже еманация на понятието за щастие, реализирано чрез интензивното, изпълнено с осъзната сетивност живеене в настоящето.

Спираловидното движение, дефинирано от архитектурата на кулата, отвежда зрителя до нейния връх, където тук и сега присъства чрез неспирния дигитален поток от информация, създаваща усещането, че събитията постоянно ни изпреварват преди да успеем да ги регистрираме. Инсталацията, създадена в съавторство с Антони Райжеков, излъчва на живо промяната на числеността на населението на земята, която се случва всяка секунда и е съпроводено от звуци генерирани от тази промяна. Те циркулират надолу и нагоре във Водната кула, задвижени от особеностите на акустиката, и създават онова специфично усещане за безвремие, в което минало и настояще се сливат за да създадат една нова гледна точка към сухата статистика, с която се опитваме да опишем света.

Цифрите, в които художникът е запечатал отразеното в тетрадките население, изрязани от черен необработен гнайс, са представени в изложбата наред с плочите, от които са изсечени. Този своеобразен негатив и позитив на една човешка дейност насочва вниманието към начина, по който създаваме стойности в рамките на нашето съществуване и въпросът кое е по важно – дали резултатът от нашите действия или енергията на процеса, водещ до този резултат. Така според Камю „хората превръщат съдбата в човешко дело, което трябва съвместно да определят“*.

Радостин Седевчев е роден в Перник през 1988 г. Завършва специалност „Стенопис“ в НХА. Придобива образователно-научна степен доктор в НХА (2018), в момента е главен асистент в специалност „Стенопис“. Завършва образователната програма за млади художници „Близки срещи – визуални диалози school4artists“ на ИСИ-София (2017). Специализира визуални изкуства в академията за изящни изкуства в Дрезден (2017) както и в университета Глиндор в Уелс (2011).

Член на института за съвременно изкуство София от 2021 г.
През 2021 Открива самостоятелна изложба в Националната художествена галерия в София, през 2019 в галерия „Heerz tooya“ във Велико Търново, през 2018 г. в галерията на Института за съвременно изкуство – София, а през 2017 г. в галерия „Васка Емануилова“ в София.