"Салонът на природата": Борис Христов – стихове / Милко Божков – живопис, акварели и рисунки

◊ ИЗЛОЖБАТА

Софийската градска художествена галерия

представя

Салонът на природата

Борис Христов – стихове / Милко Божков – живопис, акварели и рисунки

30 ноември 2021 – 6 февруари 2022

Откриване 30 ноември, вторник, 18.00 часа

„Всеки камък е белязан по рождение
като завършена творба... Работата на художника
в Салона на природата е –
търпеливо да извае постамента.“

Поетът Борис Христов от години се вслушва в шепота на камъка. Първоначално размишлява върху причудливия рисунък на патините от лишеи и мъхове, опитвайки се да разгадае техния език, заключващ Времето с ключа на Мълчанието. Така се ражда „ Каменна книга“ ( изд. Elements, 2006). След това съотнася издирени, заснети камъни и преобразуваните им различности с мисли, породени от философи и поети, оставили своите отпечатъци от думи (между V век пр. Хр и ХХ век, от Лао Дзъ до Йосиф Бродски). Така се ражда антологията „Камък и слово“ ( изд. Рива, 2015). Следват собствените му стихове, които редом с фотографиите вдъхновяват художника Милко Божков да коментира с езика на четката образите на камъка, окъпани от поезията. Така се ражда идеята за тази изложба – съчетание на поетично-философски и живописно-поетични творби.

Представени са 55 живописни произведения, своеобразен коментар и на фотографиите на Поета, и на неговите размишления. В повечето от случаите резултатът опровергава тезата, че художникът трябва да се ограничи с „извайването на постамента“. 42 акварела и 40 рисунки с туш подкрепят живописта.

Изложбата е придружена от изданието на Методий Петриков „Салонът на природата“ (изд. Методиеви книги, 2020) и Giclee арт принтове на живописните творби  върху хартия Hahnemühle Museum Etching, 350 гр.

_________

Текстове към картините:

1.
Чувам нощем гласове на камъни край новия градеж –
гневят се отхвърлените, защото зидарите 
ги избират не по Духът, който е вечен, 
а по лицето, което умира.

I hear at night the voices of stones around the new building –
the rejected ones rage because the masons 
choose them not by their Soul, which is eternal, 
but by their face, which dies.

2.
Лекомислието, с което човекът върви през живота 
и събаря невинни камъни в пропастта 
ме кара често да пея от страх, 
сякаш минавам нощем през гробища.

The frivolity with which mankind goes through life 
and hurls down the innocent stones into the abyss 
often makes me sing out of fear, 
as if I am going through a graveyard at night.

3.
Напразно тревожиш безкрая, човече – 
нима съзвездията по крилете на Калинката 
не ти разкриват, че върху твойта длан 
е кацнала Вселената – и вече си пристигнал...

In vain you worry infinity, O little man – 
indeed, have the constellations on the Ladybird’s wings 
not revealed to you the Universe alighted on your palm – 
and that you have already arrived...

4.
Ако дойдат някога, Те ще излязат откъм страната 
на Камъка, в който живеят от самото начало 
и от чиито тайници и пролуки така ненатрапливо 
наблюдават света.

If they come some day, they will emerge from the direction 
of the Stone, where they have lived from the very beginning 
and from whose rifts and hiding holes 
they so unobtrusively observe the world.

5.
Достигнал края на живота, нима е нужно да размисляш – 
през която и врата на Камъка да влезеш, 
ще намериш в него седнало в гостоприемна поза 
Времето. 

Reaching the end of life, is it indeed necessary to reflect – 
through whichever door of the Stone you enter, 
you will find there, sitting in a welcoming pose, 
Time itself.