Художниците на поетичната реалност в галерия “Българи”

◊ СЪБИТИЕТО

Столичната галерия „Българи“ (“Дондуков“ 73) представя уникална изложба с платна от „Художниците на поетичната реалност“ – 8 от най-забележителните френски автори на XX век. Откриването е на 16 май от 18 часа. Красивата експозиция е подредена лично от Светлин Русев.

Авторите стават популярни още в своята младост – през 20-те и 30-те години на предишното столетие, уточняват изкуствоведите. Макар и много различни, те работят и правят общи изложби, обединени от отдадеността си към бита и пасторалните пейзажи на френската провинция. Често ги наричат “Художници на щастието”. Верни на респекта си към природата, те се противопоставят на авангардните течения от 20-те и 30-те години. През 50-те и 60-те продължават да работят, но сякаш изостават от “модата” - вече са преподаватели,  професори, академици. Въпреки статуквото обаче остават верни на себе си. Неслучайно винаги са били и остават любимци на познавачите и ценителите на живописта, на колекционерите. След големите ретроспективи на „художниците на поетичната реалност“ във Франция през 2011,  2012  и 2017 интересът към групата им е актуализиран и те вече получават своята реабилитация.

Основният акцент в колекцията, представена в галерия „Българи“, е върху творбите на Ролан Удо (1897-1981). Публиката може да види 14 платна в почти всички жанрове на кавалетната живопис – пейзажи от Страната на баските,  италиански и гръцки острови, портрет, натюрморт, акт, жанрови сцени.  Публиката ще се наслади и на три произведения на Андре Плансон (1898-1981), Франсоа Денуайе (1894-1972). Въпреки че Андре Фавори (1889-1937) никога не се e числял към „художниците на поетичната реалност“, споделя с тях общата съдба на временна пристрастеност към авангардните течения на времето (в случая кубизма) и бърз обрат към традиционните ценности в живописта - в случая към Паул Рубенс. В колекцията е и „късният“ Ив Брайе (1907-1990), чието творчество се разгръща основно през 50-те, 60-те и 70-те години. Тогава, когато някогашната слава на групата е отдавна забравена история.

Албумът “Художници на поетичната реалност“ с автор Иво Милев, издаден специално за изложбата, ще бъде представен на откриването.

◊ ИСТОРИЯТА

Журналистката писателка Жизел д’Асейи за първи път използва обобщаващото наименование “художници на поетичната реалност” през 1949 година в книга, посветена на творчеството им, търсейки общия знаменател в работите им. Художниците са 8 – Морис Брианшон, Ролан Удо, Жюл Кавайе, Кристиан Кайар, Андре Плансон, Раймон Льогьо, Роже. 

“Как се създаде тази симпатия и приятелско уважение, което обединява Брианшон, Удо, Лимуз, Кайяр, Кавайе, Терешкович и мен, Плансон? На първо място, ние сме на почти една и съща възраст - разликата ни е до три години. Обичаме природата - нещо повече, ние я почитаме, нашата форма на поезия е близка. Между Льогьо и Кайар, между Удо и Терешкович, например, има съществени различния в концепцията и цвета. И въпреки  това, тази любов към поетичната реалност ни сближава. Ние не сме поколение на бойци, ние не избираме крайностите, но между нас съществува вид постоянство, което ни доближава до инстинкта”, казва Плансон. И досега в класическото значение на термина “художници на поетичната реалност” се включват точно тези осем артисти. Но „Поетична реалност” не се превръща нито в течение, нито в школа. Към тях гравитират Франсоа Деноайе и Емил Сабюран, който от края на 50-те години се включва в изложбите им.   Ролан Удо обаче се оттегля от „Поетичната реалност“ след 1954-а. „Разширяването“ на групата често става по волята на критици, изкуствоведи или колекционери.

„Ала кои са те, тези любители на живописта, готови да се очароват и да помечтаят пред простичките красоти на природата? Те са осем на брой (както и фовистите) и се подреждат в музеите след Сезан. Да се изброят имената им, означава да се засвидетелства жизнеността на едно изкуство, претендиращо първични чувства, от които се изгражда оная форма, що дава първенство на цвета като подбуда на желанието да живописваш”, пише Лидия Арамбур, член-кореспондент на Института към Академията за изящни изкуства.

Макар Жизел д’Асейи да именова групата едва през 1949-а, тя се е оформила, работи заедно, излага и като че ли има общо самосъзнание още от края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век. Художниците се познават отдавна, те са приятели, Льогьо, Удо и Брианшон посещават заедно Националното училище за приложни изкуства в Париж (l’École nationale supérieure des arts décoratifs), Брианшон и Льогьо от 1922 г. споделят ателие на улица дьо Мен. Заедно израстват като творци в твърде динамичната художествена среда на Париж от 20-те години на XX век. Парижкият авангард от първото десетилетие на века е успял да разруши стената на неприемането и всички се надпреварват да купуват каквото излезе от ателиетата на кубисти, абстракционисти, сюрреалисти... От революция тяхното изкуство се е превърнало в скъпа мода. Общото между художниците на поетичната реалност е и това, че всички те по някакъв начин минават през авангардните течения на времето. Но и бързо се отказват и скъсват с тях, сякаш попаднали в задънена улица, отвратени от студенината и механичността на модата, която държи само на едно - като Протей да се мени постоянно, за да бъде винаги само себе си.  „Художниците на поетичната реалност“, тези художници на щастието, се стремят към повторното завоюване на простия живот: сцени на близост,  пейзаж, фигура – всичко това е пантеистичната вселена с потребността от природата, в която да се хвърлиш в самозабрава. Те налагат сюжети, в които са водили живота си - пребиваващи в искреността и истинността на рисуването, символи на поезията… Общото между тях е, че те се връщат към уроците на Сезан, но вадят от тях различни поуки и резултати за разлика от Пикасо и Брак. Стигат и по-далеч, връщат се назад към традициите на френския реализъм, черпят от школите на фламандската и холандска живопис.

В смутно за изкуството време, когато има много откази и отричания, те искат да работят в традиция, която се корени назад във времето.  В нейната основа е концепцията за “мимезис” - като пресътворяване на вечен и устойчив ред, пълен със смисли и значения, в който човек е добре дошъл, който може да схване, да изобрази или сподели. Богомил Райнов пише за тях, че “картината не е лабораторен експеримент, а израз на преживяване, произтичащо от връзката с природата и живота”. Общото между тях е и култът към  селското, пасторалното, идиличното пред градското, към пътешествието пред застоя на градския живот.

“Ние отлично можем да създадем нещо ново, непренебрегвайки природата”, казва Кристиан Кайар.

От 1919 година те правят множество колективни и самостоятелни експозиции, излагат заедно в парижките салони, участват в международни прояви и като че ли се налагат. Втората световна война за пореден път размества пластовете. След нейния край опозицията абстрактно-предметно или фигуративно е във финална борба за надмощие в западноевропейското изкуство. И последната губи… Губят и художниците на поетичната реалност. До 60-те години те са вече маргинално явление. От тогава до днес те почти липсват в разказваните истории на западноевропейското изобразително изкуство. Интересът към тях все пак остава и се поддържа от приятели, колекционери, любители и търговци.

„Кой днес знае за “художниците на поетичната реалност“? Няколко специалисти по история на изкуството на двадесети век и преди всичко – деятели на пазара на изкуството, любители. Но Брианшон, Кайар, Кавайе, Лимуз, Удо, Плансон, Терешкович имат своите верни колекционери. Публиката, състояща се от тези познавачи, в действителност се обновяваше непрестанно в продължение на повече от шестдесет години, благодарение на  интуитивно и чувствено познание – повече чрез вкуса, отколкото през посредничеството на някаква си учена и обхватна литература. И неслучайно - тъй като повече от петдесет години имената на тези артисти и на техните събратя в живописта почти са изчезнали от специализираните трудове, описващи историята на „официалното“ изкуство в XX век. Но все пак художниците на „поетичната реалност“ бидейки една група, една тенденция, едно течение (думата не е толкова важна), в продължение на тридесет години - от края на 1930-те до средата на 1960-те, са били разглеждани от по-важните критици и историци на изкуството като творци със съществено значение за живота на модерната живопис във Франция“, пише Люс Барланг, професор по съвременно изкуство в университета на Тулуза Льо Мирай. Сега интересът към групата художници е актуализиран и те сякаш са на път да получат своята реабилитация. Може би не е далеч времето, когато ще станем свидетели на поредния обрат към изгубени следи, към преоценка на забравени стойности в историята на западноеврпейското изкуство на ХХ век. Преоценка на сякаш попадналата в глуха линия живопис на художниците на поетичната реалност, които единствено внасят динамиката и многообразието, бележат порядък и приемственост в една жива реалност, каквото е битието на европейското изобразително изкуство.

◊ ХУДОЖНИЦИТЕ НА ПОЕТИЧНАТА РЕАЛНОСТ В БЪЛГАРИЯ

Художниците на поетичната реалност присъстват в постоянната експозиция на Квадрат 500 – така, както във всички модерни музеи по света от ранга на „Орсе“ и „Помпиду“ в Париж. Когато в София се открива Галерията за чуждестранно изкуство,  Богомил Райнов и Людмила Живкова уреждат творби на „щастливите художници“ да бъдат закупени от държавата за постоянната сбирка.

За чест на арт мениджмънта у нас през 40-те години, трябва да се каже, че още тогава в София има изложба с работи на художниците на поетичната реалност. Следващото по-пълно представяне е в изложбата “Западноевропейска живопис XIX-XX век” от 1981-а, където те са поставени в по-широк, алтернативен исторически и художествен контекст. През май на 1984-а в София е открита самостоятелна изложба на Ролан Удо с 38 негови творби.

След 1985-а всеки ценител се запознава с творците в залите на Галерията за чуждестранно изкуство в София – днес вече Квадрат 500. 

Интересът към групата художници на поетичната реалност в България по времето на социализма, когато е създадена основната част от колекцията на Галерията за чуждестранно изкуство, съвсем не е случаен. Марксистката естетика и нейното изкуствознание се опитват да създадат алтернативна история на европейското изобразително изкуство, в която - съвсем  теологично - целият историко-художествен процес е представен като все по-пълно и по-пълно развитие и налагане на реализма, на фигуративното и предметното. В тази схема всякакви тенденции и явления вън от изобразителната концепция на реализма се схващат като случайни, безплодни, водещи в крайна сметка до задънена улица, неподлежащи на развитие - като скъсали пъпната си връв със света и живота. От 30-те години нататък социалистическият реализъм е венецът и короната в дълговековното, трудно, борбено развитие на реализма.

“Целите, които си поставят художниците от “Поетична реалност”, са далеч от стремежа да шокират или да изненадват със своите умения и знания. Желанието им е да се опитат да изразят в живописна и пластична форма определен духовен опит – своите домогвания в откриването на живописен език, който да съответства на чувствителността на тяхното светоусещане. Самата живопис за тях е сериозен творчески процес. Единственото им желание е да останат верни на себе си и да бъдат искрени”, пише Искра Траянова.